Пътят ѝ преминава от корпоративното управление до трибуната на Народното събрание и каузите, свързани с децата и правата на човека. Тя е Кремена Кунева – човекът вдъхновение, който влага цялото си сърце, душа и плам във всяко свое начинание. А сега българските читатели ще я видят в нова светлина – като автора на блестящия дебютен роман „В един и същи свят“ (ИК „Сиела“). 

Кремена Кунева. Снимка Кирил Станоев/"Сиела"

Книгата ще се появи на пазара на 28 май – само дни преди Пролетния панаир на книгата в София. A официалното ѝ представяне ще се състои на 11 юни от 19:00 ч. в уютното пространство на The Steps (ул. „Братя Миладинови“ 12). Ще пристъпим „В един и същи свят“ заедно с авторката, която ще разговаря с писателката Мария Касимова-Моасе. А талантливата актриса и режисьорка Яна Титова ще влезе в обувките на главната героиня и ще прочете откъс от романа. 

„В един и същи свят“ е завладяващ роман за преплитащи се съдби и за хора, които никога не биха се срещнали, ако светът беше справедлив. Но той не е.

В едно горещо юлско утро Рада Захариева спира колата пред гробището на полузабравено градче. Не знае какво я е довело на това място, но не може да продължи. Не знае как да укроти мисълта си, че има избори, от които вече не може да избяга. Че е пожертвала семейство, кариера… В името на какво и кого?

Гробището си има име – Мушкатовото. А жената, която го стопанисва от половин век, се нарича Гела. Грижи се за всички, които пристигат тук, без значение дали са живи, или мъртви. Сега гледа Рада така сякаш я познава. 

Болезнено искрена, човечна и дълбоко докосваща, това е история за красота, надежда и за трудните решения, които трябва да вземем, за да останем себе си. Защото понякога са нужни само няколко крачки, за да се окаже, че между червените пътеки на властта и прашните алеи на едно гробище с името на цвете няма почти никакво разстояние.

„Впечатляващ дебют! Кремена Кунева ловко изгражда художествен свят, в който почти никой и нищо не е точно това, което ти се струва, че е. Истината се крие на границата между реалност и измислица.“

Захари Карабашлиев

„Без човещина няма спасение.“ 

Това изречение, скътано някъде там, в тъканта на тази красива, мъдра и завладяваща история, е туптящото сърце на „В един и същи свят“. Разказът те хваща от първата страница, за да те движи по няколко писти едновременно, да те развежда из места, съдби и характери. И неусетно, съвсем изведнъж, докато леко се носиш над повествованието, се оказваш в зловещата центрофуга на свръхмощните политически игри, които няма как да не променят завинаги човека, който си. Силна, многопластова книга, в края на която осъзнаваш колко си щастлив, че си просто едно обикновено, живо и чувстващо човешко същество. И дишаш дълбоко…“

Мария Касимова-Моасе

* * *

Из „В един и същи свят“ от Кремена Кунева

Снимка "Сиела"

ПРОЛОГ

Точно на разклона на пътя го видях – единствената неподвижна точка в свят, който се разпадаше.

Очите ми сякаш изгарят от светлината, клепачите натежават, но не спирам. Ръцете ми стискат волана до болка, ноктите се впиват в дланите. Болката трябва да ме държи будна, но не помага. Стискам още по-силно.

Устата ми е пресъхнала, езикът тежи като олово. Искам вода. Искам да спра. Не мога. Тук няма нищо. Полето е равно и празно, слънцето вече се издига и гори. Виждам само гробището. Къде е къщата? Трябва да е тук. Няма как да не е тук.

Гробището. Там трябва да има чешма, винаги има. Ще пия вода, ще си наплискам лицето. Това би моглo да ме върне към живота, поне за малко. Може би и ще попитам някого за пътя. Очите ми натежават. Умората ме изяжда отвътре. Без да искам, започвам да се питам това ли е границата – между бягането и предаването.

Не му е сега времето за подобни въпроси. Концентрирай се.

Натискам спирачките рязко, почти инстинктивно. Пред мен се показва малка ръждясала табела с надпис „Вход“. Някой я е написал на ръка с блажна боя, вероятно преди десетилетия. Чета я наум. „Вход“. Става ми смешно, но смехът не излиза. Втория път думата ме притиска в гърлото.

По прашния път върви старец, наведен към земята. Не вдига глава, докато колата ми го задминава. Сякаш не ме вижда. Или не го интересува. За миг ми става жал, но нямам сили да мисля повече.

Кръстове и надгробни плочи се простират от двете страни на пътя, като че ли са израснали сами от сухата земя. Старата ръждясала ограда отдавна е загубила предназначението си и опасва само малка част от мястото. Пътят води до тази ограда, на която се виждат две порти – едната заключена с катинари, другата широко отвoрена. И двете изглеждат безсмислени.

Колата движи мен, не обратното. Спира на празния паркинг и чак тогава изтрезнявам от умората. Поглеждам към чешмата, после към къщурката до нея.

Виждам я. Жената. Възрастна, слаба, с черна забрадка, избеляла до сиво. Тялото ѝ е крехко, но начинът, по който стои, не е. Нищо колебливо няма в нея. Очите ѝ не мигват, не се чудят коя съм. Гледа ме така, сякаш ме е чакала и ме познава. И в този момент, макар и само за миг, усещам, че не идвам, а се връщам.

„Полудяваш, Рада!“ Тя може би изобщо не гледа мен. Може би халюцинирам.

Излизам от колата и усещам огън да обвива тялото ми. Краката ми се подкосяват, завива ми се свят. Но продължавам да вървя към нея.