"Мама, прошушваше в ухото му дет­ското гласче, моли се. Шшш, слагаше показалец пред устните си той, сетне целуваше нежно малката главица" (ОТКЪС)

Романът на Анна Авиил „Божана“ изгря на родния литературен хоризонт през 2025 година и бързо се превърна в едно от най-обичаните заглавия на пазара. Сега е време да научим историята на дъщерята на едноименната героиня – Христина.

„Христина. Дочакано утро“ потегля към книжарниците на 22 април, а ден преди това – на 21 април от 18:30 ч. в зала „Музикална“ на Централен военен клуб, София (бул. „Цар Освободител“ 7) – Анна Авиил кани своите читатели на официална премиера и ексклузивна първа среща с книгата.

Модератор на събитието ще бъде журналистката Диана Радева, а великолепната актриса Елена Петрова ще се превъплъти в героинята на романа в специален откъс. Срещата ще започне с нежните звуци на китара (Йордан Рибаров) и контрабас (Рада Ненова и Надежда Величкова).

Входът е свободен, повече за събитието може да научите тук.

Омайна и истинска, „Христина. Дочакано утро“ е пламенна история за съкровена обич към родината, за храбри сърца и светли идеали. Изкусната писателка Анна Авиил отново разказва красива приказка за възторзи и падения, за вярата и силата на духа. 

Читателите ще се пренесат във времената, когато младата българска държава гледа с надежда към новия век, докато съдбата ѝ готви тежки изпитания.

В този устремен към модерността свят расте крехката и красива дъщеря на Божана – Христина. Милостивото сърце на младото момиче не може да остане безучастно към воплите на стенещите под чуждо иго българи. И нито сълзите на майка ѝ, нито уютът на подредения живот в чужбина могат да угасят порива ѝ да се включи в битките за освобождението им.

В лазарета на Нейно Величество Елеонора Българска смелата девойка ще открие и своя идеал в лицето на обичаната царица, оставила дворцовия блясък в името на своя дълг.

А във водовъртежа на Балканската и Междусъюзническата война, сред пепелищата на погубените надежди за национално обединение като пролетно цвете ще разцъфти и една любов – чиста, възвишена и дълбока.

Сърцето познава собствената си мъка. И я разпознава, кога я срещне в друго сърце…

Анна Авиил

* * * 

Из „Христина. Дочакано утро“ от Анна Авиил

Снимка "Сиела"

1899 година

Глава 1

Тежко и напрегнато протече заседанието на управител­ния съвет на банката. Проточи се повече от три часа.             

Три безсмислени часа, в които не се стигна до никакво решение! Пропиляно време – стисна зъби Стефан.

Прехвърчащи словесни престрелки, проблясващи в очите искри, обвинения, изсипвани по негов адрес.

И все от Илия Будинов!

Изпълнен със злост и настървение, често пъти без вся­каква логика, Будинов го контрираше почти непрекъснато и открито саботираше всяка негова дума. Надменните му нападки бяха пълни с условности и недомлъвки. Така беше, откакто Стефан Захариев стана новото попълнение в упра­вителния съвет на търговска банка Сарафов. Придобиване­то на равен брой акции заедно с тези на дългогодишните партньори на собственика и директор Никола Сарафов – Петър Драганов и Илия Будинов, и еднаквото му право на глас заедно с техните му донесоха отявлената враждебност на Будинов, който невъздържано показваше своята непримиримост към този факт.

Все още напрегнат от днешното заседание, Стефан прехвърляше през ума си думите на Будинов, раздразнен от себе си, че не бе по-твърд с него. Сарафов и Драганов се бяха въоръжили с търпение и полагаха старание да обузда­ват поведението на своя стар съдружник – къде от лоялност към дългогодишните им взаимоотношения, къде от състра­дание към него. Особено откакто бяха започнали да го виж­дат да се застоява задълго над чашките в елитния клуб до сградата на банката с вторачен в течността поглед, сякаш с очи я пиеше. Но на Стефан бе особено трудно и му костваше неистово усилие на волята да смекчава напиращата в него острота към този човек и с която би подобавало да посре­ща тези несправедливи словесни удари. Силното чувство за правда непримиримо бушуваше в гърдите на младия мъж и на него му се виждаше все по-безсмислено да го потиска в себе си. Наравно с това влошеното състояние на Будинов след позорното бягство на дъщеря му с измамника драскач Франц пораждаше в незлобливото сърце на Стефан съжале­ние, което го раздвояваше и надвиваше над дръзките думи, които напираха да излязат при техните сблъсъци. Често виждаше как възрастният мъж губи тонус и погледът му от надменен и остър ставаше безразличен и вял. Самият Сара­фов забелязваше, че Будинов не е това, което беше преди, и че работа му в банката лежи на стари лаври. Той единствен разбираше много добре, че неговият дългогодишен парт­ньор вдига тоя шум около Стефан не толкова от злост, кол­кото да отклони вниманието от злочестата си особа.

И днес Никола Сарафов не успя да овладее положението и ултимативно прекъсна заседанието на управителния съ­вет. Преустановиха го без резултат. Отново. А времето напредваше, изоставаха от начертания план. Нямаха право на грешки, всяко протакане струваше пари. Залогът беше го­лям – столицата трябваше да има електричество, за да посрещне сияеща и искряща новия век. Както подобаваше на една модерна европейска столица. Както я бе виждал множество пъти в представите си Стефан. Да види столицата осветена бе като да види физически измеримо нейното дос­тойнство. Достойнството, което се полагаше на българската столица въпреки нападките и хулите, които разочароващо се сипеха върху нея откъде ли не – отвътре и отвън.

Младият мъж бе положил неимоверни усилия точно тяхната банка да придобие тази концесия. Проучил бе де­тайлно всички възможности около тази сделка и бе повече от сигурен в нейния дългосрочен успех. Очакваната чиста печалба щеше да бъде завидна. С енергично вдъхновение и безпогрешен инстинкт той се бе устремил към поставената цел и неотклонно следваше поетата посока. След множеството срещи, изписани книжа и документи с размах управля­ваше целия процес по електрифицирането на столицата, но продължаваше да преодолява непредвидими препятствия.

Той бе наясно, че вече целият град с трепет очаква това събитие. Дори понякога го спираха на улицата познати и непознати хора с въпроси за електричеството или ей така, да споделят вълненията си по въпроса, а между другото и ня­кой и друг съвет да му дадат. Осъзнал цялата отговорност, която лежеше на плещите му, Стефан учтиво изслушваше всеки и спокойно отговаряше, макар повечето от тези хора да бяха далеч от същината на тази новост и чисто и просто искаха да задоволят своето любопитство. С удивление вди­гаха погледи към мрежата от жици, която се плетеше над главите им, възторжено я наричаха електрическото слънце или с гръмкото илюминация и в захлас цъкаха с език.

Усмихваше им се Стефан, но във всичко това все повече му натежаваше мисълта, че строежът на юзината¹ значи­телно започна да изостава от предначертаното. Дълго вре­ме инженерът италианец се колеба дали турбините да бъ­дат вертикални, или хоризонтални. След продължителни измервания и всякакви изчисления той реши, че турби­ните трябва да са вертикални, но задължително от тези с най-мощното налягане – „Френсис“², не признавал други. Изведнъж се бе оказало, че пътят на електропровода към града трябва да се промени и да бъде удължен с още шест километра. Нивото нямало да позволи да бъде прокаран по първоначално определеното трасе, а евентуалните разкоп­ки щели да забавят изграждането му с още няколко месеца. Съвсем ненадейно инженерът бе решил, че за пробиването 1на водния тунел ще са му необходими специалисти от Ита­лия, българите не можели да обработят камъка, както на него му било нужно.

Естествено, кога бяха градили българите каменни язове!³

Отстъпи Стефан и се съгласи да ги повикат, макар да беше наясно, че техният труд е много по-високо платен и това ще коства допълнителни разходи на заложения бю­джет. Междувременно инженерът взе да обикаля из пла­нините, за да търси точния вид камък за водния тунел, и никакъв не се видя две седмици. Когато най-сетне се появи, впрегна върволица от каруци и селяни от близките села и се запъти да докарва находките си от планината. След про­дължително чакане пристигнаха италианските специалисти със своите семейства и Стефан се зае да ги настанява из околните села, в близост до строящата се юзина.

Всяко едно нещо около изграждането на юзината и про­карването на мрежата в града се случваше за първи път. Не беше особено голям опитът и по света – малко бяха столи­ците из Европа с електрификация. Стефан се бе постарал да намери специалист с що-годе някакъв опит, но и инженер Фабио Корели често създаваше впечатление, че експери­ментира и на момента измисля какво да се направи. През цялото това време, докато Стефан се бореше с всякакви вне­запно изскачащи препятствия, той виждаше насочен срещу себе си показалеца на Будинов, а горчивата дума провал, развявана като пряпорец от този мъж на всяко събрание на управителния съвет, уязвяваше честта му.

Намеренията на Стефан столицата да посрещне новия век светеща и празнична, великолепна, както никога досега, все повече се отдалечаваха от реалността. Той все по-ясно осъзнаваше, че от този заветен миг го деляха поне още десе­тина месеца и със сигурност нямаше как да се случи в ново­годишната нощ. Направи всичко възможно за посрещане­то на новия век електричество да има в княжеския дворец, централния площад, Градската градина и някои централни сгради, но през новогодишната нощ в останалите части на града щяха да мъждукат старите газени фенери, които едва осветяваха около себе си.

Стефан вдигна ръка и приглади вълнистите си коси. Есенният ветрец бе преминал през тях и бе разбъркал из­рядната им подредба. Сетне плъзна ръка и замислено потри брадата си. В днешния ден младият мъж се надяваше при това свое посещение на строящата се юзина всичко да бъде наред и да не го очаква нова неприятност. Надяваше се бър­зо да направи редовния оглед и да се прибере, без да се бави. При Божана. При Христина. Там, където беше сърцето му.

Той пое дълбоко въздух, шумно въздъхна и отпусна гръб на меката облегалка на файтона. Немного широк и неравен, пътят напред лъкатушеше измежду исполинските възвише­ния и гористи местности на планината. Набързо прокаран за строежа на юзината, той бе труден за изминаване. На места имаше твърде тесни участъци, които затрудняваха двойка­та впрегнати пред файтона коне, и те с усилие преминаваха през тях.

Младият мъж се заслуша в тропота на техните копита и излезе от своето вглъбение. Мисълта за неговите коне го накара да се усмихне и той се надигна от меката седалка, за да ги погледне. Погледът му със задоволство се плъзна по лъскавата им козина. Вдясно едрият мускулест гръб на ве­рния му Тристан извършваше равномерни, плавни движе­ния. При всяка негова стъпка широките му плещи изпъкваха и излъчваха сила. Изправил гордо глава с остро щръкнали уши, той изпръхтяваше от време на време, бдителен за всеки шум и всяко движение пред тях. До него Изолда се открояваше с по-светлата си козина и вирната опашка. На­клонила глава към Тристан, сякаш за нея пътят нямаше зна­чение, а само това да го следва. В общия им впряг неговите гърди винаги бяха малко по-напред от нейните. Виждаше се как Изолда с лекота се подчинява на своя водач и безуслов­но следва неговата крачка.

Стефан си спомни как преди две години Божана я из­бра – развълнувано, от пръв поглед. С някакъв свой усет, да­леч от практичния подход на Стефан. Божана избра спътни­цата на Тристан със сърцето си и пак със сърце ѝ даде името. Сякаш разбрала мислите ѝ, Изолда никога не се отделяше от Тристан. И пак с някакъв необясним за Стефан усет меж­ду тях двете след Тристан само на Божана се подчиняваше тази буйна породиста красавица.

Младият мъж се усмихна замечтано. Разбираше я мно­го добре, защото и неговото сърце от Божана бе покорено. Цялото му същество бе подвластно на крехката му и нежна съпруга. Тя владееше сърцето му с деликтна, опияняваща власт, със сила, която той жадуваше да усеща. Съпружество­то го бе дарило с непознати пориви и надежди, усетил се бе завършен и цялостен. Отдадена, душата му вкусваше всеки миг, прекаран със съпругата му, и Стефан се наслаждаваше на нейната любов възвишена, но и омайваща, дълбока, но и нежна, опияняваща, но и светла, чиста, непозната допреди да има Божана в живота си.

Ето че го бе дарила и с желаната рожба. Христина. Малко­то момиченце, което сутрин сънено и с разрошени руси къд­рици се промъкваше в тяхната стая и докато Божана вглъбено се молеше, тя се мушваше в скута на Стефан. Малкото ѝ то­пло телце се буташе в него и тя го поглеждаше, въпросително ококорила сините очета. Мама, прошушваше в ухото му дет­ското гласче, моли се. Шшш, слагаше показалец пред устните си той, сетне целуваше нежно малката главица. Шшш, повта­ряше тя след него с пръстче, притиснато в малките устнички. Притихнала в скута на баща си, Христина с любопитство се взираше в тихото вглъбение на своята майка, но когато мла­дата жена отвореше очи и отправеше поглед към нея, мал­кото момиченце внезапно се преобразяваше. Звънкият му смях бързо огласяше цялата къща и неспирното бърборене не подминаваше никого от домочадието. От сутрин до вечер детските крачета енергично тупаха навред и неуморимо я во­деха из всички кътчета на къщата и двора.

Стефан беше нетърпелив. Прииска му се да разпореди на кочияша да обърне файтона и час по-скоро да се прибере при своите момичета. Понякога сам на себе си се чудеше как точно е живял, преди да срещне Божана. Така наситени с жи­вот бяха четирите съпружески години и някак избледняващо и неясно ставаше съществуването му отпреди това. Чудеше се как е могъл да живее без нея, без скъпото ѝ присъствие, без ласкавите ѝ длани, без да потъва в очите ѝ, неутолим за тяхната необятност. Бе станал зависим от близостта ѝ. Ди­шаше и пиеше от нейното присъствие. Всеки ден открива­ше по нещо ново в своята любима и жадно се сливаше с него. Нуждаеше се да я притиска в прегръдките си вечер, когато заспиваха, да усеща главата ѝ върху гърдите си, да чува рав­номерното ѝ дишане. Често пъти нощем се будеше и унесено я съзерцаваше, докато спи. Погледът му благоговеещо се спи­раше на клепачите с дълги ресници, деликатните черти на бялото лице, сънно отпуснатите плътни устни, косите, които покриваха шията, и няколкото кичура, които се спускаха към разтворената риза, извивката на рамото, което равномерно се повдигаше и спускаше, нежната и мека длан, която се бе про­мушила под възглавницата. Не смееше да я докосне, за да не наруши съня ѝ. Обичаше да присяда до нея, докато тя чете, вперила поглед в страниците пред себе си. Промушваше ръка под тънкия ѝ кръст, тя му се усмихваше с алените си устни, сетне облягаше глава на рамото му и продължаваше на глас.

Стефан се огледа. Неусетно се бе изпарил натрупаният по-рано гняв. Като уморено дихание го лъхна есенният полъх. Сякаш земята изпускаше последните си топли въздишки. Ста­на му приятно. Хубава и топла бе тази есен. Любимо бе това време на Стефан. Обичаше да вдишва есенния въздух, ленив и наситен с тишина. Навред се разгръщаха преливащи багри от златистожълто, оранжево, червено, примесени с отмина­ващо зелено, изпълваха погледа и внасяха богатство в душата. Тази преминаваща зрялост му навяваше някаква смътна тъга, но и усещане за разточително великолепие. Много скоро ес­ента щеше да отнесе своята пищност и да отстъпи място на зимата с късите си тежки дни и дълги, мразовити нощи.

***