"Когато видял, че чиракът му го е надминал, счупил четките си и обещал повече да не рисува" (ОТКЪС)

Във вечната сила на изкуството, красотата и любовта уверява романът „Дъщерята на Венера“, който вече е по книжарниците със знака на издателство „Кръг“. Вълнуващата история от испанската писателка Соня Леонарт Дормуа преплита няколко сюжетни и времеви линии – от ренесансова Флоренция до съвременна Европа, като изгражда многопластова картина на човешките страсти. На български книгата излезе в превод на Анелия Петрунова, а неустоимата корица е дело на Албена Каменова.

Интригата в „Дъщерята на Венера“ се завърта във Флоренция през 1510 г., в самия разцвет на италианската живопис. На смъртния си одър великият художник Сандро Ботичели поверява на своя изповедник последна мисия: да предаде тайна картина на сина на голямата му муза и възлюбена Симонета Веспучи. Но отецът съзира в платното катастрофална заплаха за Църквата и целия град и решава да го скрие...

Пет века по-късно мистерията на ренесансовия гений ще бъде разбулена. Карла, млада каталунска реставраторка, получава неочаквана покана да работи по мащабна изложба на Ботичели във флорентинската галерия „Уфици“. В едно вълнуващо приключение през времето, изкуството и историята тя не просто ще открие загубеното произведение на своя идол, но и ще разплете тайна любовна история, белязала цялото му творчество.

Неустоима смесица от минало и настояще, от любов и загадки, „Дъщерята на Венера“ е литературен шедьовър, който отвежда до най-красивите кътчета на Флоренция. Картините на Ботичели са кодове, скрили истини, които някой е искал да останат неразкрити. Именно тази идея превръща романа в повече от историческа фикция – той е проникновена мистерия, която поставя вечно актуални въпроси за властта, вярата и границите на познанието.

Преведена на повече от 10 езика, книгата на Соня Леонарт Дормуа обещава на читателите одисея, която ще помнят дълго след последната страница. Авторката разгръща действието с впечатляващ размах и внимание към детайла, като умело съчетава историческа достоверност с емоционална дълбочина. В центъра на сюжета са три любовни истории, случващи се в различно време, но обединени от една и съща сила – непреодолимото желание да обичаш дори когато съдбата е против теб.

Соня Леонарт Дормуа (р. 1971) е испанска писателка и предприемач. Професионалният ѝ път дълго време е свързан основно със сферата на бизнеса, където постига забележителни успехи като съосновател и търговски и маркетингов директор на водеща компания за разработване на софтуер. Междувременно интересът ѝ към литературата я отвежда до Школата по писане към авторитетния културен център „Атенеу Барселонес“. „Дъщерята на Венера“ е дебютният ѝ роман.

* * *

Из „Дъщерята на Венера“ от Соня Леонарт Дормуа

Снимка "Кръг"

Семейство Медичи организира вечеринка в градините „Сан Марко“ за откриване на Академията за изкуствата на Флоренция. Лоренцо, подобно на своя дядо Козимо, вярваше в изкуството като средство за развитие на обществото и осигуряваше меценатство на творците с най-много талант в Тоскана. Академията, създадена наскоро, целеше да стимулира творчеството в града чрез изучаването на класическите произведения на изкуството на големите майстори. Лоренцо беше избрал своя приятел Бертолдо ди Джовани, скулптор, получил подготовката си в ателието на Донатело, да я ръководи. Когато влезе, Лоренцо погледна със задоволство големия брой творци, които се бяха събрали там. Той беше пълен мъж, със строго изражение и дар слово, внушаващ респект. Видя, че Верокио и Гирландайо разговарят точно на входа; от техните ателиета бяха дошли повечето творци в Академията. Усмихна им се и се обърна към Бертолдо.

– Приятелю, много се гордея с таланта, който сме събрали! – каза, като се огледа.

– Това стана благодарение на вас, по никакъв друг начин нямаше да бъде възможно. Исках да ви благодаря, че ми се доверихте да оглавя Академията.

Лоренцо се усмихна доволно. Беше се оказало добро решение да избере Бертолдо.

– До ушите ми достигна, че имате един младеж, който започва да изпъква над останалите.

– Имате предвид Леонардо. Демонстрира изключителен талант в живописта. Помогнал на Верокио да нарисува „Кръщение Христово“, а той, когато видял, че чиракът му го е надминал, счупил четките си и обещал повече да не рисува.

Лоренцо се засмя.

– Егото на творците, виждал съм го и друг път.

– Ангелът, нарисуван от Леонардо, се отличава със своята елегантност, постигнал е динамичност, която контрастира със сковаността, с която рисуваше Верокио.

– Бих искал да се запозная с този младеж.

– Там е, говори със Сандро.

Лоренцо даде знак на Джулиано.

– Джулиано, искам да се запознаеш с някого.

Лоренцо и Джулиано се приближиха до тях.

– Леонардо, въодушевен съм, че сте тук. Вече ми се иска да видя творбите, които ще нарисувате в Академията.

– Месер, много сме благодарни за щедростта ви – каза му Леонардо, впечатлен да види Лоренцо.

– Казаха ми, че сте свършили отлична работа при Верокио.

– Да, научих много от маестрото – отговори Леонардо скромно.

Ботичели използва възможността да поговори за картината си с Лоренцо.

– Месер, бих желал да ви разкажа за една идея, която хрумна на двама ни с Полициано – каза Ботичели въодушевено. – Представете си богинята на любовта, Венера, излизаща от водите на морето върху раковина, която богът на източния вятър Зефир бута към сушата. Може ли да има по-голямо величие от това да нарисуваш раждането на любовта? Мислех Симонета Веспучи да позира за Венера.

В този момент влезе Симонета, придружавана от съпруга си.

– Струва ми се великолепна идея, Сандро, но първо ще трябва да поискате разрешение от съпруга ѝ – отговори му Лоренцо, като гледаше към Марко.

Мъжете се засмяха. Лоренцо се извини и отиде да посрещне новодошлите.

– Ама какво правите? Нали ви казах, че аз ще имам грижата да говоря с Марко – каза Джулиано.

– Извинете ме, беше ми се сторило, че Лоренцо би могъл да ни помогне.

– Лоренцо има други въпроси за решаване! – отговори той раздразнено и се обърна.

В един момент, когато Марко разговаряше с Лоренцо и беше оставил Симонета сама, Джулиано използва възможността да се приближи до нея.

– Добър вечер, мадона!

– Месер Медичи. – Тя се усмихна.

– Мислех, че няма да дойдете. Умирах от скука, заобиколен от толкова творци.

– Марко имаше да довършва някои дела.

– Ако ми позволите да ви го кажа, днес сте много красива, синьото ви отива – каза той, като се полюбува на копринената рокля, пристегната в талията.

Симонета погледна към съпруга си в дъното, който говореше с Лоренцо.

– Безразсъден сте, месер!

– Вие ме принуждавате да се държа така! – отговори той, като я гледаше със страст.

Симонета се изчерви.

– Бих искал да ви покажа скулптурите от колекцията Медичи. Бихте ли ми оказали честта да ме придружите?

Симонета погледна отново съпруга си, чието внимание продължаваше да е съсредоточено върху разговора с Лоренцо. Сблъска се с погледите на гостите, но искаше да бъде с Джулиано. Наклони леко глава, за да изрази съгласие. Джулиано се усмихна и двамата влязоха в градината.

– Лоренцо мислеше, че тези градини ще бъдат идеалното място за Академията – разказа ù Джулиано.

– Обстановката тук е ненадмината! – възкликна Симонета, докато се любуваше на впечатляващите мраморни скулптури. Спря пред една бронзова фигура. – Кой е това?

– Давид, овчарят, победил Голиат.

– Никога не бях виждала статуя на Давид гол.

– Статуята е била поръчана от дядо ми Козимо на Донатело. За първи път от класическата античност насам някой изобразявал гола мъжка фигура. Било скандал.

– Харесва ми, това е естествена гола фигура, но в същото време изразителна, все още личи силата, която е вложил, за да победи Голиат – коментира тя, като протегна ръка, за да погали бронза.

Джулиано я погледа в профил, докато тя галеше скулптурата, сложи ръката си върху нейната и доближи лицето си до нея, докато почти усети устните ù. Симонета потрепери.

– Не... – каза смутено.

Тръгна си забързано, без да го погледне. Джулиано остана зашеметен, с ръка върху бронза.