За българския "патриот", разбирай русофил, светът се очертава да стане хем радостно, хем малко объркващо място.

Защо радостно?

Защото след руското Рено (известно още и като Москвич) и руската Евровизия, сега Никита Михалков обещал руски Оскари.

По-точно евразийски. Защото ще участват Русия, Казахстан, Армения, Киргизстан и Беларус. Ако ви се струва, че повечето са бензиностанции, маскирани като държави, не се отчайвайте – нека изчакаме филмите...

Особеното – за който помни преди – е, че именно преди ни караха насила на таз "любов". Зорлем трябваше да гледаме руски филми, зорлем да учим езика, зорлем да ги признаваме за най-големите и велики воини, учени, музиканти, автомобилостроители... А на нас ни идеше „да счупим тоз чиливизур“ и пускахме вицове под мустак за руските филми. Ама не твърде шумно – да не стане нещо...

Дали тогавашната пропаганда е била по-добра или сегашната, може лесно да отсъдим сами. Например - по това, че сега го правим доброволно, в условия на непринуда. И въобще не говоря само за военните "алабализми" от последните три месеца.

Правим го до степен на очеизвадни глупости – например десет години да шерваме по фейсбуците си снимката на "новата Лада", която така и не съществува...

И все се питам: за руснака ясно - той няма много радости, независимо какви снимки са ви показвали от двата им великолепни градове - витрини. За някой от бившите републики, пак ясно - бил е част от нещо "велико и непобедимо", а сега трябва просто да бачка и да заработва като всички останали хора.

Ама ние що щем в тази ментална каша, като половината сме се пръснали по света и всеки има ако не дете, то поне един член на фамилията, който с мъка тегли игото на "загниващия Запад"?! И даже и прах за пране мъкне оттам, а не от Магнитогорск. Хайде, де?

Светът обаче е и объркващо място. Защото на българския "патриот", разбирай русофил напоследък все по-често му се налага да се сблъсква с това, което пó училите наричат когнитивен дисонанс. Това е, когато схващанията ти за даден въпрос челно се сблъскват с новопостъпила фактология.

Примери бол:

- ти знаеш, че дядя Вова е един голям наш, но неясно защо баш най-гнусните, продажни и противни плазмодии от публичното политическо и медийно пространство продават тезите му. Хора, с които по принцип не би седнал на маса;

- ти си убеден, че „кат Русия няма втора“, но те наистина не са изнесли нито един велосипед. Дори ние изнасяме;

- ти си убеден, че са лидер на света, ама наистина нямат изобретен един принтер.

Тук идва на помощ сблъскът с вражеските репери и по-точно необходимостта от премахването им.

Въпросът става: кой казва кое е добро и лошо? За българския фейсбук е ясно кой го казва – фабриката за тролове в Петербург, ама по принцип питам...

Затова просто премахваме нещата, на чиито фон ни се струва, че вършим тъпотии. И си правим собствена скáла. Ако използвам кремълската лексика, когато нападнаха да си поокрадат една чужда държава: правим дефактификация.

На същото дередже са любимите ми български "патриоти", разбирай русофили, които в условия на трапезен макроикономически анализ – вечер пред гаража-кръчма страдат по "необятните руски пазари". Които са друг начин да кажем: бачкахме така зле, бездарно и мързеливо, произвеждахме пълни боклуци, но някой ни ги купуваше и хич не ни беше еня.

Сега за българския "патриот", известен всъщност като русофил, остава да чака руската лютеница "Хорце", руското мъжко хоро в Калофер, руската Силвия Кацарова, която ще ни пее за руския "голям кораб", и която ще е защитена от задължителния – по руски - процент в радиото.

Пардон – когато е руски, той може да бъде само едно: не просто големият, а най-големият кораб.