След изключителния роман „Пътникът“ за първи път на български излиза и „Стела Марис“ – втората и финална част от литературния шедьовър, с който носителят на „Пулицър“ Кормак Маккарти се сбогува със света. Книгата вече може да се намери в книжарниците с логото на изд. „Кръг“, в превод на Венцислав К. Венков и с корица от Милена Вълнарова.

27 октомври 1972-ра. Двайсетгодишна жена прекрачва прага на психиатричната клиника „Стела Марис“ с 40 000 долара в дамската си чанта. Името ѝ е Алисия Уестърн – дъщеря на един от създателите на атомната бомба. В поредица от напрегнати разговори със своя психиатър тя разгръща историята си: обсебващата любов към брат си Боби (главен герой в „Пътникът“), страховитото наследство на баща им и халюцинациите, които я преследват цял живот.

Алисия неумолимо се приближава към ръба на собствената си вътрешна бездна, докато блестящият ѝ ум се занимава с тайните на математиката, физиката и философията. Между реалността и лудостта, между знанието и самоунищожението, тя търси отговор на въпроса дали човешкото съзнание изобщо е способно да понесе истината за самото себе си…

„Докато други писатели изследват ума и душата, Маккарти отива по-далеч и пита какво всъщност е душата – и дали изобщо съществува. Маккарти се опитва да зърне Бога…“, пише „Ескуайър“ за „Стела Марис“.

Със сурова красота и смразяваща интелектуална мощ писателят превръща този забележителен роман в дълбока медитация върху паметта, вината, любовта и смъртта. Допълваща и едновременно с това преобръщаща „Пътникът“, новата книга разкрива другото лице на историята за Боби и Алисия Уестърн и докосва неподозирани кътчета от душевността и емоционалността на всеки от нас.

„Стела Марис“ и „Пътникът“ формират забележителен двутомен шедьовър, който Кормак Маккарти (1933 – 2023) създава в края на живота си. Наглед безкрайно различни, двете книги се вплитат в една мащабна литературна загадка, написана с размах. Въпреки това те могат да се четат самостоятелно според читателските вкусове и предпочитания.

Кормак Маккарти (1933 – 2023) е един от най-значимите американски писатели, известен със суровия си стил и философска дълбочина. Роден в Роуд Айлънд и израснал в Тенеси, той утвърждава мрачния си, поетичен и безкомпромисен литературен глас още с първите си романи.

Успоредно с писането получава престижни отличия, като стипендиите „Гугенхайм“ и „Макартър“, които признават литературната му значимост далеч преди да стане широко популярен автор.

Маккарти предизвиква истински фурор с емблематичните „Няма място за старите кучета“, екранизиран от братята Коен и спечелил 4 награди „Оскар“, и „Пътят“, удостоен с „Пулицър“ и превърнал се в културен феномен.

* * *

Из „Стела Марис“ от Кормак Маккарти

Снимка "Сиела"

Добро утро. Как се чувствате?

По-добре от всякога.

Май се шегувате. Наистина ли сте добре?

Да.

Имате ли желание да се върнем на нещо от предишната ни среща?

Не. А и вие не си носите папката.

Знам почти наизуст съдържанието ù. Мислех да почнем направо.

Добре.

За какво ви се приказва?

Неравенствата на Бел.

Моля?

Вие кажете. Все ми е едно. За времето.

Разкажете ми за баща ви.

Eliza.*

Извинявайте. Вярно ли е, че дори самите създатели на програмата участвали и в терапевтичните ù сесии?

Така съм чувала.

Баща ви е починал по-късно от майка ви.

Около четири години.

След продължително боледуване.

Достатъчно продължително, че да го довърши.

Изказването ви ми се струва прекалено грубо.

Вижте какво. Дразня се като ми излизате с цитати от вестникарски некролози.

Извинявайте. Ще се постарая да го имам предвид. На колко години бяхте тогава.

Петнайсет.

Често ли го виждахте през този период?

Не. Той живееше в една планинска хижа. Над езерото Тахо.

На някакво разногласие ли се дължеше това?

Не.

В качеството си на физик той е участвал в проекта Манхатън. Чували ли сте го да говори някога на тази тема?

Най-вече с Боби. Сега вече започваме да звучим като изслушване в Конгреса.

Май ще е най-добре вие да ми говорите за каквото ви дойде на ум.

Не. Продължавайте. Предполагам, че вас ви интересува дали е изпитвал чувство за вина заради създаването на бомбата. Не изпитваше. Но вече е мъртъв. Брат ми пък е в мозъчна смърт, а аз съм в лудницата.

Добре. Какво друго?

Какво друго. Той е бил част от групата учени, които след войната отишли в Хирошима да огледат пораженията. И мисля, че видяното го е отрезвило. Не мога всъщност да говоря от негово име. Който и да е измислил бомбата, се е канел да вдигне нещо във въздуха с нея и със сигурност си е мислел, че е по-добре да сме ние, а не те. Независимо кои те е имал предвид. Аргументите в полза на решението на Труман обикновено имат предвид смъртността при едно сухопътно нашествие. Гледната точка на баща ми е била по-различна. Според него победата над Япония по суша е нямало да доведе до чудото, наречено следвоенно възстановяване. Япония е щяла да бъде унизена като нация и е щяла да изживее дългогодишен упадък. Докато в този случай не е била победена на бойното поле, а е станала жертва на магия.

И това не ви ли се струва доста користно?

Щом така смятате. Но може и да е самата истина.

Вие за истина ли го приемате?

Не знам. Най-обикновена теория. Измислена и патентована от баща ми. Аз нямам никакви политически възгледи. Пацифистка съм до мозъка на костите. Само нациите са способни да воюват – в съвременния смисъл на думата – и аз не съм привърженичка на нациите. Вярвам в отстъплението. Както човек се отдръпва от пътя на автобуса, за да не го сгазят. Ако имахме дете, щях да го заведа там, където вероятността от война е най-малка. Макар че да предскажеш историята, е трудно. Но не ти пречи да опиташ. Не, гласи отговорът ми на следващия ви въпрос.

Не вините баща си.

Никак.

Казахте: Ако имахме дете.

Ако аз имах дете.

Кои вие имате предвид.

Не е ваша работа.

Според вас баща ви не е бил измъчван от безсъние заради бомбата.

Баща ми не спеше добре преди бомбата и не спеше добре и след нея. Смятам, че повечето учени не са се замисляли какво точно ще стане. Просто са работили с удоволствие. Всички говореха едно и също за проекта Манхатън. Че това било най-приятното занимание в живота им. Но човек, който не си дава сметка, че проектът Манхатън е едно от най-значимите събития в човешката история, е проспал събитията около себе си. Защото той е в челото на класацията като огнено и като езиково събитие. Сигурно е поне на трето място, ако не и на първо. Просто на нас още не ни е ясно. Но ще го проумеем.

Смятате, че баща ви не се е замислял особено върху резултата от проекта.

Замислял се е според мен. И в това отношение е представлявал изключение. Защото не одобряваше цялото онова кършене на ръце, последвало Хирошима. Беше по-възрастен от повечето учени. Според мен средната им възраст е била някъде около двайсет и шест-двайсет и седем. Предполагам, че неколцина от тях дори са били тийнейджъри. И когато изведнъж се превърнаха в миротворци, той реши, че са просто двуличници. След войната работеше с Телър. Детонираха бомби, способни да превърнат доста големи участъци от познатия ни свят в необитаема развалина. Всички ненавиждаха Телър, ненавиждаха и баща ми. Тяхна си работа. Не знам какво да ви кажа за съня на баща ми. И мен ме мъчеше безсъние. Без да съм пускала бомби над никого.

----

* Името на първия чатбот, създаден през 60-те години на ХХ в. в Масачузетския технологичен институт, който е бил психотерапевт. – Бел. прев.