Туве Янсон винаги ще бъде обичана по света заради детските си книги и комикси за муминтролите, но нейните 5 романа за възрастни са не по-малко вълшебни. Първите два от тях – „Лятна книга“ (1972) и „Градът на слънцето“ (1974), излязоха на български преди броени дни със знака на „Кръг“. Красивите издания с твърди корици са в превод на Анелия Петрунова, чието име се свързва с почти цялото творчество на финландската авторка у нас. Дизайнер на проекта е Антонина Георгиева – тя адаптира оригиналните визии, с които през последните години произведенията излизат навсякъде по света. „Лятна книга“ по традиция включва авторските илюстрации на Туве Янсон, които са създадени допълнително, но отдавна са приемани за неделима част от текста. „Градът на слънцето“ пък излиза за първи път на български и ще зарадва почитателите на стойностната литература. 

Написани, когато Янсон вече е пожънала световна слава като създателка на муминтролите, двата романа са едновременно деликатни и проникновени, трогателни и забавни, измамно семпли и силно въздействащи. Авторката създава свой собствен пленителен свят, изпълнен с всевъзможни радости и тъги, и по-въздействащо от всякога ни потапя в съкровените преживявания на героите си.

„Лятна книга“ – история за връзката между поколенията, силата на природата и очарованието на обикновените дни – проследява взаимоотношенията между баба и внучка, които прекарват безгрижни лета на малък остров във Финския залив. Двете се разхождат, водят философски разговори, карат се и се впускат във всевъзможни приключения. А докато се опознават през игрите, страховете, капризите и мечтите си, помежду им се заражда силна обич, която обгръща не само тях, но и приказното място, на което се намират… Макар и кратък, този роман затвърждава голямата дарба на Туве Янсон да смесва реалност и фантазия по най-естествен и завладяващ начин. Неслучайно през 2024 г. е адаптиран в игрален филм с Глен Клоуз в ролята на бабата.

С още повече колоритни и ексцентрични персонажи е населен „Градът на слънцето“, чието действие се развива в Сейнт Питърсбърг, щата Флорида. И по-конкретно в тамошния пансион за възрастни „Бътлър Армс“ – място, което неустоимо приласкава всеки обитател да намери спокойствие и смисъл, но същевременно прилича на обикновена чакалня: непознати се срещат, всевъзможни настроения се редуват, а животи, които никога преди не са се пресичали, сега вървят заедно към края…

Наситени с доброта, мъдрост, обич и хумор, „Лятна книга“ и „Градът на слънцето“ искрят с ефирния и изразителен език на Туве Янсон. Тези непреходни и жизнеутвърждаващи истории са безценни литературни съкровища, които ни приканват напук на всичко да отворим сетивата си за човечността, красотата и чудесата наоколо.

„Лятна книга“ и „Градът на слънцето“ са два от петте романа за възрастни на Янсон, които ще излязат в първокласни издания с марката „Кръг“. Макар първата творба да е позната на родните читатели, сега преводът на Анелия Петрунова е ревизиран от нея и наново редактиран. Колкото до „Градът на слънцето“, всеки новопреведен текст на обичаната авторка се приема с вълнение от феновете ѝ в България. Те могат да очакват още две нови заглавия – „Каменната нива“ (1984) и „Честна игра“ (1989), както и трето издание на „Честна измама“ (1982).

Туве Янсон (1914–2001) е финландска шведскоезична писателка. Родена в Хелзинки в семейство на скулптор и илюстраторка, тя прекарва голяма част от живота си в този град. Завършва Шведската художествена академия и добива световна популярност с детските си книги и комикси за муминтролите. Но в богатото ѝ творчество има и 5 романа за възрастни, които също са високо оценени. Янсон е носителка на множество отличия, сред които и престижният златен медал „Ханс Кристиан Андерсен“ (1966).

* * *

Из „Градът на слънцето“ от Туве Янсон

Снимка "Кръг"

Най-прохладното място в къщата беше вестибюлът, в дъното на който се намираше остъклената стаичка на мис Фрей. Вестибюлът почти винаги беше празен, посещаваха го само госпожиците Пихалга, които обикновено сядаха една до друга зад една колона. Продълговатото помещение беше пълно с квадратни бели колони, беше построено, за да се минава през него към втория етаж, стаята за телевизия и верандата. Всичко там беше бяло: плетените мебели от ракита, нарцисите на мисис Хигинс и рамките, които красяха неразгадаеми групови фотографии с обърнати напред бели лица на стоящи, седящи и лежащи хора; пенсионери със странни шапки, които се бяха скупчили за снимка. Вдясно и вляво от тези плахо скупчени групички фотографът беше оставил доста голямо място за сив и неопределен фон.

– Това е спокойна и красива стая – каза госпожица Пихалга. Сестра ù не спря да чете, а само кимна, за миг ръцете им се докоснаха. Мис Фрей не ги харесваше. Всеки път, когато вдигаше очи от книжата си, ги виждаше – отблъскващо мършави, надвесили ястребовите си профили над книгите. Никой не знаеше какво четат. Никой не знаеше нищо за тях, освен че са дошли от балтийските страни в Европа някъде през двайсетте години. Винаги се преместваха във вестибюла, когато на верандата станеше прекалено топло. „Дърти врани – помисли мис Фрей, – вещаещи нещастие птици с издължени сиви лица, божичко, ама че гробище.“

Тъй като сестрите Пихалга имаха едни и същи спомени, едни и същи мнения и едни и същи болежки, те не говореха много помежду си. Ако си казваха нещо, то имаше едва ли не характера на своеобразно спокойно потвърждение, отбелязване на близостта и основанията за съществуването на другата. Постоянно четяха. Понякога, когато едната беше намерила интересна формулировка, изказване, тя докосваше бавно ръката на сестра си, а сестрата оставяше собствената си книга, за да прочете посочените редове. След това продължаваха да четат, всяка своята книга, с допрени плътно един до друг столове. Тяхната блага и бавна старост заедно може би беше наградата, която смятаха, че са заслужили след живот на непрекъснати промени, постоянни раздели, нови и нови хора, които се натрапваха в личното им пространство, без никога да се сближат с тях. Не е сигурно дали гостите на „Бътлър Армс“ уважаваха този категорично установен начин на живот на госпожиците Пихалга, или чисто и просто намираха сестрите за скучни, но при всички положения не ги закачаха и не ги коментираха. И може би изпитваха лек страх, неприязън, която не може да се облече в думи; тези сестри бяха ужасно и очевидно стари, не толкова на години, колкото защото изглеждаше, че не ги е грижа за хода на времето и възможното му спиране. Те бяха напомняне, с вида и мълчанието си. Никой не ги питаше какво четат, твърдите подвързии на книгите от библиотеката винаги бяха едни и същи. Политика, смяташе мисис Рубинстайн, но вероятно го казваше само за да се направи на интересна.

„Маями – помисли мис Фрей. – Да заминеш. Никакви вещаещи нещастие врани във вестибюла, никакъв проклет старец в четвърта стая, никаква веранда. Топъл пясък и оркестърът на хотела, ще пия един коктейл „Бренди Александър“ на терасата...“ Тя търсеше гаранционната карта за хладилника, започна да издърпва чекмеджетата едно по едно и да търси небрежно, затвори ги рязко и започна отначало: „Не, не Маями. Млади красиви хора, които танцуват и играят с топка на плажа; не Маями, никъде няма да заминавам.“ Издърпа отново най-горното чекмедже и гаранционната карта беше там, обади се на фирмата, където не вдигнаха, и си спомни, че е неделя. Беше ден за почивка и размисъл. Без да заключи стаичката, излезе бързо във вестибюла, прекоси задния двор и отиде при Юхансон. Влезе, без да почука, и каза:

– Идвам за хладилника! Не работи. Ето гаранцията, за да можете да се обадите утре, господин Юхансон.

Той седеше и гледаше телевизия, каза:

– Сложете я на масата.

А тя сложи гаранционната карта на масата и помисли разгорещено: „Някой ден, когато не нося отговорност за нищичко, никога, никога, нито веднъж няма да влизам в чуждите къщи! Няма да влизам в стаите им, нито да минавам покрай тях! Те са ужасни и недосегаеми, когато са се скрили в някоя дупка с нещата си“. Тя почака зад гърба му. След малко каза, че тревната площ е окосена много красиво.

– Окосена е – отговори Юхансон, без да обръща глава.

Мис Фрей излезе. Естествено, вината беше на Томпсън. Той е ядосал отново Юхансон и е вилнял като зъл дух, сигурна беше! Симпатичен мъж като Юхансон не става грубиян само защото е неделя! Между зидовете в задния двор беше горещо и тихо, тя се провря между храстите и стигна до прозореца на Томпсън. Нагло и без да крие лицето си, се втренчи в него, както беше седнал, изкривен от инсулт бог знае кога и с рунтавите си вежди, които му придаваха вид на маймуна. Катрин Фрей се приближи. Без никакъв претекст погледна право към него, втренчено, както животно гледа врага си, и точно в онзи момент беше ужасяваща. Лек полъх на вятъра помръдна листата и промени сенките, за миг на Томпсън му се стори, че жената навън се е озъбила. Или може би плаче. Той придърпа стола по-навътре в стаята и се опита да продължи да чете. След малко се върна ядосано до прозореца, но зеленината изглеждаше както обикновено, непокътната и красива.

– Тигрици и чакалки – каза си Томпсън. – Живея в джунгла.

Всъщност Томпсън не беше чак толкова досаден, ако си стоеше в стаята, но нарушаваше хармонията в „Бътлър Армс“, защото никога не можеше да се спогоди с Юхансон. Ядосваше Юхансон и го правеше нарочно, това беше всеизвестно. Часове наред, докато Томпсън седеше в зеления полумрак до прозореца си и гледаше към храстите в задния двор, той следеше внимателно с какво се занимава Юхансон. Между листата се виждаше тревната площ и част от къщата на Юхансон, косият покрив, който се опираше в зида на „Лас Олас“, цялата постройка не беше много повече от дълга барака. В нея бяха двете му стаи и гаражът, а имаше и навес с градинарски инструменти и каси за бутилки. Юхансон беше швед и беше дошъл от Гьотеборг навремето, сега беше на шейсет и една години и сравнително доволен от живота си до момента и от настоящите си занимания. Мълчаливо и без да гледа хората в лицето, той поддържаше всичко, което имаше нужда от поддръжка в „Бътлър Армс“, вършеше всякаква къщна работа, но без да бърза, понякога след кратко обсъждане с мис Фрей. Двете стаи бяха красиви и безлични, той се хранеше редовно и еднообразно в едната, в другата спеше и гледаше телевизия, без да се дразни или да се учудва каквото и да види. За „Бътлър Армс“ беше важно и утешително, че Юхансон е там, той сякаш потвърждаваше, че съществуването е нормален процес, който може да се организира. Те обикновено не разговаряха помежду си, но беше приятно да го видиш как шета около къщата, върви насам-натам, без да бърза, винаги на път към нещо, което е в неизправност, но което скоро ще заработи, както човек имаше право да очаква. Раздразнението на Томпсън от Юхансон беше непонятно дори за самия него. Месеци наред той седеше и следеше с поглед спокойното вървене към дърводелската работилница и бараката за инструменти, мирното тътрене напред-назад с лопати, гребла и електрически кабели, кутии с маджун или боя, с тор и отрова за плъхове, винаги с някакви важни кутии, които Юхансон носеше насам-натам с важен вид. И колкото повече времето минаваше, толкова повече Томпсън се дразнеше, без да знае защо. Впоследствие се опита да предизвика Юхансон, да го ядоса или шокира, но нищо не можеше да изкара Юхансон от кожата му, дори грозни изказвания за Гьотеборг. А после, един злощастен ден, Томпсън откри слабото му място: Юхансон не понасяше някой да взема назаем вещите му. А той имаше много вещи. Обожаваше инструментите си, старателно подредени и смазани, постоянно излъсканите инструменти за градината му, загадъчните кутии, маркучите, кабелите, машините, о, машините обожаваше най-много и най-вече микробуса в гаража си, безупречен и гледан като писано яйце.