Преди няколко дни стартира подписка за това художествената академия бъде кръстена на Христо Явашев-Кристо.

Най-напред за всички, които се чувстват ангажирани с тази институция: преподаватели, бивши и настоящи студенти, ценители – тази подписка няма за цел да налага силово каквото и да било. Няма да се събират инициативни комитети, да се лобира сред политици, да се оказва натиск и да се нарушава автономията на Националната художествена академия (НХА).

Ясно е, че това е идея, която изисква време, за да изкристализира в обществото. Ясно е, че дори да има разбиране у част от хората в Академията, ще има и друга част, която ще се съпротивлява с всички сили.

Подписката има за цел да постави идеята като тема за размисъл, тя не е повод за войни. Създадена е така, че да не може да се превърне в личен пиар на няколко души, фирми или фракции, които стоят зад нея и които да обикалят по телевизии и радиа, за да демонстрират колко са умни. Имената на подписалите не се виждат, за да може всеки да реши за себе си, по вътрешни убеждения, дали да подкрепи каузата, а не защото е видял подписа на някой авторитет. Идеята не е да се роди бърза, непремислена вълна от ентусиасти, които да закичат името на Кристо като брошка на Академията, и то толкова скоро след кончината му.

Става дума за поемане на сериозен ангажимент, какъвто името му носи със себе си. Това изисква време. Това е идея за бъдещето. Дотогава вероятно името му ще бъде прикачено на всякакви глупости извън неговата сфера и мащаб.

Защо Академията?

Кристо е учил тук

от 1953 г. до 1956 г. Тук са първите му стъпки като художник. Неговите студентски ескизи и етюди, ранните му произведения са част от музея на НХА.

Кой известен артист беше  казал „Мога да науча и едно куче да рисува, но не мога да го направя художник“? Нашата академия, поне до скоро, беше известна с това, че научава студентите да рисуват, прави ги „добри рисувачи“. Тя залагаше на класическото обучение в тази посока. Оттук-нататък обаче нещата куцаха.

Основният проблем бе липсата на истинска връзка със съвременния свят на изкуството. Някога Пикасо е трябвало да отиде в Париж, за да стане Пикасо. Мондриан също. Благодарение на колекционерите руските художници в началото на ХХ век са можели да разглеждат произведенията на Пикасо, Брак, Леже… Така се е появил и руският авангард, който е част от световния.

При нас не се е получило. И Микеланджело да се беше родил тук, нямаше да има шанс да стане Микеланджело. Въпреки че имаме доста интересни и няколко изключителни художници, факт е, че единственият, който присъства в големия свят на изкуството, е Кристо. Единственият, учил в НХА, когото преподават от десетилетия в световните университети, т.е.

той е органичната връзка между нашата и другите академии

Въпросът „дали, ако Кристо не беше учил в Академията, щеше да бъде велик”, е нелеп. Вероятно да, но щеше да бъде различен. Акцентът би бил другаде, защото по това време другите университети са имали друг стил на преподаване.

Ел Греко не би бил Ел Греко, ако не бе първоначално възпитан във византийската традиция, макар и да е избягал от нея. Класическите академични умения, на които се залагаше в НХА, са толкова видими в творбите на Кристо, че почти всеки, писал за него, ги изтъква.

Неговите произведения се финансират изцяло от продажбата на рисунки, скици, проекти, които той прави на ръка. Те, разбира се, далеч надхвърлят обикновените рисувачески умения, на които някой може да научи „едно куче“. Но акцентът е сложен там.

Кристо се откроява в световното изкуство именно с връщането на темата за красивото и естетичното в него. Когато той се появява на голямата сцена, тези теми са загърбени от артистите. Но пък са били част от образованието в нашата академия. И докато съвременното изкуство се развежда за втори път с традицията, той успява по уникален начин да я върне на сцената, да свърже класическото и новото в една творба. Защото прекрасните му рисунки и проекти в крайна сметка се превръщат в реалност. Красивата картина става факт.

Изкуството на Кристо създава реалност, вместо да я изобразява, но без да къса с изобразителната традиция

Тук е отчетливата връзка между класическото академично образование, което е получил у нас, и по-късните му световно известни творби. Това е не само естетически, но и чисто човешки и личен подвиг.

Почти всяко истинско произведение на изкуството изисква някакъв вътрешен подвиг. И това е посоката, в която младите артисти трябва се изграждат – да научиш хората да рисуват е чудесно, но не е достатъчно. Студентите имат нужда от среда, от контакт със света и от истинско изкуство, което ентусиазира.

Вместо това НХА в момента преживява най-трудните си години. Отварянето на границите и конкуренцията със западните университети, както и нашите проблеми като държава я съсипват. Всяка година кандидат-студентите намаляват, понякога има по един кандидат за най-търсените някога специалности.

Кръщаването на Академията на световен артист, който някога е учил в нея, едва ли ще реши проблемите. Но е първата крачка към един по-сериозен ангажимент в конкретна посока. Защото да се носи името на Кристо не е просто рекламен трик, а сериозен ангажимент – за превръщането на НХА в съвременна пълноценна академия, която обаче пази и своите традиции.

Както беше казано в началото, никой няма намерение да закача нейната автономия с тази подписка. Ръководството ѝ има пълното право да избере посоката, в която тя да продължи или да не продължи да съществува.

Никой не твърди, че Кристо е най-големият или най-заслужилият български художник. Но неговото име е ангажимент, който Академията трябва да реши дали да поеме - за превръщането си в средище, в което младите да се чувстват част от световното изкуство.

А вие как мислите, дали самият Кристо би подкрепил превръщането на Академията в такова средище, след като още преди 20 години прие да бъде неин доктор хонорис кауза?