Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

24 февруари 2026 година

Денят, който промени всичко.

Точно преди четири години ние още имахме „планове за утре“. За вдругиден, за следващия месец, за следващата година. Аз пишех хумористичен сценарий за късометражен филм и в края на февруари трябваше да го презентирам в столицата.

Тогава постоянно поддържах открита папка „сценарии“ в лаптопа. И толкова бях хлътнала по сюжетните линии и характерите на героите, че почти не гледах новините. И загърбвах висящата във въздуха миризма на наближаващия ужас.

Онзи двайсет и четвърти февруари помня минута по минута. Как дочух гърмеж зад прозореца, как излязох на балкона, как пушех цигара след цигара и се вглеждах в оранжево-кървавите отблясъци на хоризонта. И все си повтарях: „Това не е истина, това е бутафория, това не може да бъде“. Неочаквано се оказа, че гледката от моите харкивски панорамни прозорци е тъкмо към онази част на града, където направо се вижда границата с руската федерация.

Помня как излязох с кучето си в парка, където избухваха ракети. Тогава все още само „РСЗО“ (реактивни системи за залпов огън - бел. прев.). Как хората товареха куфарите в колите си пред входовете, как мигновено в нашия двор затвориха магазинчетата, аптеките, банкоматите. Как отчаяно пищяха децата.

Сигурна съм - този ден нито един украинец никога няма да го забрави.

Предния ден не си бях заредила колата. Бяха ми останали някакви капки гориво, бях си помислила: „голяма работа, утре ще тръгна на разходка с кучето и ще си сипя бензин“. Към шест сутринта опашките край бензиностанциите се проточиха на километри.

Кой знае, може би ако тогава имах бензин, съдбата ми щеше да тръгне другояче. Впрочем, не знам. Но ето какво знам със сигурност: нито за миг не съжалявам, че тези пъклени четири години аз изкарах тук, в Харкив.

Това не е героизъм, нито патриотизъм, нито глупост, нито храброст. Този феномен може би все още няма название. Аз го наричам „чувство към дома“. То е когато обичаш своя град, когато до теб са хората, които те възхищават, когато точно знаеш, че си нужен тук. И още много други различни незабележими дреболии. Например, като любимия хавлиен син халат в банята ти или старичкия кафеник в кухнята. И няма на света по-вкусно кафе от свареното в него.

Знаете ли, за пръв път се разридах през февруари 22-а - не когато до блока ни паднаха отломки на ракети. И дори не когато парче от снаряд уби Светка. Тогава беше болно, страшно, непоносимо. Но някак си се сдържах. Изпаднах в истерия, когато видях опашката край военното окръжие.

Тези мъже - млади и възрастни, те стояха седем часа на студа, за да се запишат доброволци. Не им знам имената, но помня техните лица.

Тогава си изплаках сълзите, успокоих се и точно, ама съвсем точно и сигурно разбрах - щом има такива хора, ние вече сме победили. Вече.

През тези четири години видях толкова мъка, че не мога да разкажа за всичко. Погребах най-близките си хора - мама и татко. Един след друг. Стоях край гробовете на приятели и познати. Возех с колата си майките на гробищата, където бяха погребани техните синове. Би трябвало да съм си изплакала сълзите. Но аз все още плача.

Плача, когато Игор ми праща видео, в което неговите спасители под обстрел изнасят бабичката, която не може да ходи. Плача, когато виждам стареца в парка, който майстори къщичка за бездомния пес Рижик. Плача, когато на бензиностанцията момиченцето черпи с шоколад униформеното войниче.

Плача, когато непознат мъж от далечната паланка в Карпатски планини праща платмасовото шише с мед „за ранените във военната болница“.

През тези чудовищни четири години ние със сигурност престанахме да бъдем „население“. Станахме народ. Станахме нация. Невероятно се гордея с това, че съм украинка. Ако на някой това му звучи с прекален патос, значи той никога не е живял в крайфронтови град, не се обиждайте.

Да, ние продължаваме да живеем под обстрел. Ние хем проклинаме изродите, хем слагаме децата си да спят в баните, молим се да доживеем до сутринта и... работим, ставаме доброволци, женим се, раждаме деца и ходим на театър...

Живеем без ток, без вода и без топлина, остаряхме не с четири, а с четирийсет и четири години, но... За целия свят ние станахме символ на силата и борбата.

Някога внучката ми ще изучава този „материал“ в уроците по история в седми клас. Вероятно последните четири години от нашия живот ще останат само една глава в учебниците. Важното е тази глава да свършва с думата Победа. Перемога!

***

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във "Военният дневник на една харкивчанка" украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко