В последните години некролозите в българския футбол станаха страшно много. Отиват си много млади хора, без време. Отиват си хора, свързани с големи победи и събития, такива, които всяка година продължаваме да честваме и припомняме.

Може би защото почти нямаме нови.

Отишлият си вчера Георги Димитров е свързан с някои от тези спомени.

Той беше мой семеен приятел и затова ще си позволя да разкажа една история. Без никаква претенция, защото хората, които бяха приятели или познати на Георги Димитров, не бяха никак малко. И мнозина имат спомени с него - не само такива, каквито той ни носеше на терена.

В училище беше спусната задача определени отговорници да доведат някой популярен човек. Може и да не беше популярен, но поне да беше постигнал нещо. Пример. Успях да заведа Георги Димитров, баща ми го направи всъщност.

Като че беше вчера си спомням как той влезе в двора на училището и извървя целия път до входа. Беше междучасие, беше топло и всички бяха там. "Ама това не е ли...?" Цесекарите все едно видяха приказен герой на живо. В очите на левскарите се четеше уважение, интерес. А имаше и много слависти, тъй като школото е в района на "Славия". И те гледаха невярващи.

Хубаво, но събитието, замислено като среща на Димитров с учениците, на която да му се задават въпроси, а той да отговаря, по някаква причина не се случи. Нямаше готовност. И той трябваше да си тръгне. Притесних се - завел си капитана на националния отбор (силен национален отбор), а той бе върнат, загубил си му времето.

"Няма проблем, каза №5 и извади широката си усмивка. - Ще дойда друг път, когато имате готовност. Всичко е наред."

На връщане в двора имаше още повече хора. Неколцина се престрашиха и му поискаха автографи. И стана събитие. Въпреки че всъщност не стана. Това е един от няколко лични спомена с Гошо Димитров, Бате Гошо (Джеки беше за други хора, не за мен, бел. авт.).

Такъв беше той. Не носеше лоши чувства. Или поне не ги показваше. Бързо скъсяваше дистанцията - с усмивката, с някоя шега или история. А не е като да не умееше да разказва интересно.

В часовете след тъжната вест една дума преобладава в посланията за №5 - капитан. Така ще го запомним. Ще си остане един от най-емблематичните капитани на националния отбор и ЦСКА. Като качества той олицетворяваше всичко онова, което характеризира ролята на капитана. Беше лидер, имаше и харизмата, и уменията за това.

На терена респектираше и противниците, и съдиите. Винаги поемаше отговорност, беше готов да се "сбие", ако е нужно, да сплаши опонента. 

Заради всичко това Георги Димитров беше неоспорим капитан на България - в 56 от 77-те му мача е носил лентата. Ако играеше днес, щеше с лекота да запише над 100 двубоя за националния. А по негово време българският футбол преливаше от талант. Силни "Левски" и ЦСКА, силни пловдивски отбори, "Берое", Локо (София), "Славия", "Етър"... С лекота могат да се изредят поне още десетина футболисти, достойни за лентата. 

Но никой трезвомислещ не оспорваше лидерството на Георги Димитров. Затова и от снощи не малко "сини" му отдават почит.

Той беше първият модерен централен защитник на българския футбол. Включваше се в атака и вкара много голове, при това не само с глава (беше сред властелините във въздуха). Имаше добра техника за бранител, изнасяше топката, влизаше в комбинации...

С Георги Димитров в състава ЦСКА детронира "Нотингам Форест" и "Ливърпул" за КЕШ. И поведе с 3:0 на "Байерн" за 18 минути. Той вкара първия гол. "Палач на шампиони" бе написано някъде из Европа. В онези години.

С Георги Димитров България победи Франция с 2:0 на 2 май 1985 г. Заби за 1:0 в 11-ата минута. С крак, не с глава. И ги почнахме. "Петлите" бяха европейски шампиони. И отидохме на Световното в Мексико. Селекцията ни - с Георги Димитров капитан, достигна до осминафинал, но участието беше определено като "тотален провал", тъй като не сме спечелили победа. В група с актуалния световен първенец Италия и бъдещия Аржентина. А в елиминациите съперник бе тимът на домакините. Тогава си мислехме, че Южна Корея е отбор, който просто трябва да прегазим. А сега?

Снощи Христо Стоичков излезе с емоционален пост в социалните мрежи.

И си припомнихме една история, разказвана и от двамата, и описвана в книги за българския футбол. Бъдещата Кама влиза в съблекалнята на ЦСКА за първи път. Сяда на мястото на Георги Димитров. Казано му е и се премества.

"Кой си ти, бе?"

"Христо Стоичков, а ти!?"

След това облича любим халат на номер 5. При тази гледка на Капитана за миг му се приискало да даде урок на дръзкия младок. Но си казал, а и на други го е казал: От този ще стане футболист, перде е.

Ти ме прие в съблекалнята на ЦСКА! Ти беше моят пример! Ти беше моят капитан! Толкова много мача спечелихме заедно! Колко е кратък животът, Джеки! Почивай в мир, приятелю!

Публикувахте от H8S Hristo Stoitchkov в Събота, 8 май 2021 г.

Такъв беше Георги Димитров. А авторитетът му се дължеше и на това, че той не си мълчеше и не спестяваше истината и фактите. И на свои, и на чужди. Не беше удобен. А пред медиите (и не само) използваше интересни метафори и сравнения. Да му се чуди човек как ги измисляше.

Игра само два сезона в "Сент Етиен", а не примерно пет. Но дори и за толкова явно бе оставил много приятели и респект и там, след като през миналата година френският клуб му подаде ръка в битката с рака.

Сега е тъжно, но нека си спомняме за него с широка усмивка и да му ръкопляскаме дори само мислено.

Благодаря ти, Капитане. И прощавай.

 

П.п. Поклонението е във вторник, 11 май, от 12 часа във фоайето на стадион "Васил Левски".