Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Естествено е националните, масовите и многодневните антиправителствени протести, които са съчетание от различни форми – демонстрация, шествие, блокада, други изрази на гражданско неподчинение, да не се харесват на всички. Разбираемо е те да имат много противници, да не допадат на защитници на властта, на скептично настроените по отношение на водачите, целите, мотивите, формите им и т.н.

Странна обаче бе опорната точка, повтаряна до втръсване още от началото, че протести не трябва да има, защото те пречат на нормалния живот (каквото и да означава нормален) в столицата и големите градове, че нарушават удобството на гражданите.

Голямото мърморене

Голямото мърморене за разваления рахатлък включва серия от драматични жалвания - „автобусите трябва да заобикалят“, „хората закъсняват за работа“, „трябва да вървим повече“, „стават задръствания“, „не мога да си стигна по прекия път вкъщи“, „много мърсят протестиращите“ и т.н.

Имаше и няколко символни момента – жената на възраст с бастуна на Орлов мост, привърженичка на ГЕРБ, и жената с бялата кола и децата (и мъжът в колата, но той все не присъства в сметките някак).

Първата не одобряваше хората с палатките на възловото кръстовище в началото на „Цариградско шосе“, втората не харесваше блокадата на „Ситняково“ и беше решила твърдо, че ще мине през нея.

А внезапно загрижената столична полиция дори обяви, че е готова всячески да помага на гражданите, които са така тормозени от протестите – да носи тежки торби на възрастни хора или да им помага да стигат до спирките на градския транспорт, дори и да ги превози при нужда с полицейска кола… (ексклузивно предложение вероятно, когато полицаите не са заети да бият хора зад някоя колона или да отчитат какви наранявания са получили).

Особено озадачаващи бяха и са декларативните изказвания от типа: „Аз подкрепям исканията за оставка на правителството и на главния прокурор, но ако може без блокади, защото ми пречат.“

Протестите изначално означават неудобство, така е. Нарушават обичайния дневен ред – повече или по-малко. Те са форма за натиск и за убеждение, за изразяване на недоволство, несъгласие със съществуващо положение, искане за промяна. Не са приятни, особено ако се борят за неща, които са напълно несъвместими с вашите възгледи. Прекрачват добрия тон. Могат да избият в насилие и вандалщина (които трябва да се прекратяват и овладяват навреме и със съразмерно използвана сила от органите на реда).

И няма как на всички да им е комфортно. Това не е масова разходка, не е и събор.

Тази привързаност към битовата аргументация за неодобряване на протестите в България си има корени – някои от по-далечни времена, други бързо развиващи се и закрепващи се през последните години.

В най-новата българска история след 1989 г. масовите антиправителствени протести не са особено чести. През тези над 10 години, в които (с кратко прекъсване) на власт е ГЕРБ, успиването за недоволните вървеше (и доскоро) много успешно. Когато някъде – в професионална група, социална общност, населено място и т.н. – възникнеше недоволство и протест, премиерът Бойко Борисов бързо неутрализираше исканията – като даваше заден ход за законопроект, решение и т.н., с едър размах единия ден обещаваше едно, на другия ден – коренно различно, вземаше оставки, наливаше пари и пр. Всичко това в комбинация със слаба опозиция и опитомени медии. Така недоволството социолозите регистрираха на избори с бройката на негласуващите и разпръснатите гласове по дребни формации без влияние.

Многолюдният и продължителен протест през този период от време не беше срещу Борисов, а срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и цялостно за оставка на правителството „Орешарски“. Въпреки че Борисов обичаше да кокетничи как си е подал оставката през 2013 г., за да не допусне да се лее кръв. (Чувствителността му към гледката на кръв явно обаче рязко е намаляла през 2020 г., защото той спокойно заседаваше онлайн с правителството си по време на т.нар. велико народно въстание, докато под прозорците му полицаи и протестиращи влизаха в сериозни сблъсъци.)

Така навикът, идеята за протестността през тези години избледня, загуби се. Докато се стигне до сегашните оплаквания за „създаден дискомфорт“. (И то, при условие че протестът беше основно мирен, даже повечето време приличащ на хепънинг. Няколкото изключения бяха провокирани като по сценарий от специални агитки сред мирните демонстранти.) Сякаш като общество с натрупвания постепенно загубихме рефлекса си – и за протестни действия (и сега си го връщаме постепенно), и за приемане и съзнаване, че изразяването на гражданско недоволство и непримиримост е право.

Назад във вековете

През 1789 г. Декларацията за правата на човека и гражданина, приета от френското Национално учредително събрание, признава като естествено и неотменимо правото на гражданите на съпротива срещу всяко потисничество. (За естествено право на човека и гражданина се обявяват: свободата на личността, свободата на словото, свободата на убежденията, правото на съпротива срещу всяко потисничество.)

През 1848 г.  американският писател Хенри Дейвид Торо пише пламенно есе за правото на гражданите на неподчинение срещу властта. Той се смята за бащата на формулировката „гражданско неподчинение“.  Торо утвърждава необходимостта  хората да се противопоставят на несправедливостта чрез действие, като отбелязва, че само гласуване в някои случаи не е достатъчно. Този тип действия се оправдават с позоваването на морален кодекс, по-висш от законите на кое да е управление, и на нуждата от безрезервна съпротива на явното нарушаване на човешки права.

Интересен е приносът на Ганди за развитието на концепцията за гражданското неподчинение по време на борбата за независимост на Индия вече през първата половина на ХХ век. Като той акцентира върху принципа на ненасилието – освен това подчертава, че гражданско неподчинение трябва да се предприеме едва след като са изчерпани всички други начини за убеждаване  и след като са изпробвани всички форми на конституционно политическо действие. 

Много международни договори съдържат ясно дефинирано правото на протест. Сред тях са Европейската конвенция за правата на човека от 1950 г., особено от чл.  9 до чл. 11.

Също така и приетата през 1966 г. Международна конвенция за гражданските и политическите права, особено от чл. 18 до чл. 22.

Разбира се, във всички документи се прави уточнението, че се изключва пропагандата на война, както и проповядването на национална, расова или религиозна омраза, позволяват се и рестрикции на правото на сдружване, ако става въпрос за интересите на националната сигурност и обществената безопасност.

Един от основните въпроси, когато става дума за протести и гражданско неподчинение, е дали целта им е да принуждава, да убеждава или и двете.

„Основната цел на протеста е да наруши всекидневието, да разбърка вече установена програма, така че да се привлече вниманието към нещо ново“, обяснява Дера Удли, професор по политически науки в New School, пред „Ню Йорк таймс“ в коментар за антирасовите маршове и бунтове в САЩ след убийството на Джон Флойд, преобладаващо мирни, но на места с взривове на насилие и грабежи. „Това не означава да се палят сгради, но със сигурност чистата цивилизованост също може да не проработи“, смята експертът.

„Гражданското неподчинение заема средна позиция между конституционните форми на политическо действие – от една страна, и от друга - бунтовете и революциите. То може да се разглежда като крайна, но в дадени обстоятелства приемлива форма на протест в спектъра на политическите методи, прилагани в конституционни и демократични държави. Гражданското неподчинение може да бъде предвестник на движение на тотална съпротива срещу съществуващия режим или да доведе до насилнически форми на протест и бунт“, пише в Енциклопедията на политическата мисъл на „Блекуел“.

Протестите и неудобствата, които причиняват, са важна част от демократичната и правовата държава (или поне от опитите тя да бъде постигната, невинаги успешни).

А много тихото, спокойно и безметежно на повърхността, лишено от вълнения обществено функциониране невинаги означава нещо добро.

В Северна Корея и Туркменистан например е толкова тихо и спокойно.

Този материал е публикуван в сп. "Клуб  Z" през октомври 2020 г. 

Ключови думи

Коментари

Протестът като пародия -

това ни беше демонстрирано.
Apollo XIII's picture
Apollo XIII
turbulentus

Протеста

обезкости двама самозабравили се служители, като херинги, министър-председателя Бойко Борисов (длъжност възникнала след обявяването на Република България - 1990г.) и главния прокурор Иван Гешев (длъжност създадена с Димитровската конституция от 1947 г. по съветски образец).
Десебар Бойкикев's picture
Десебар Бойкикев
Десебарка

Каква субстанция е накарала

Каква субстанция е накарала дрогарката да ни обяснява точно преди Рождество как се язди умрял кон?

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.