Иран и САЩ не са били по-близо до военен конфликт от операция "Молеща се богомолка" през 1988 г. Много се изписа за съвременните отношения между двете държави. Истината е, че настоящият политически облик на Иран няма да остане така завинаги и вероятно скоро ще настъпят драматични промени в устройството на страната. Ето какво трябва да знаем:

Натискът срещу ислямската република действа

Вече повече от десетилетие се налага странното мнение, че натискът върху Иран е контрапродуктивен. Дина Есфандиари от Фондация „Век“, например, написа в туитър: 

"Иран няма да говори, когато натискът се увеличава, защото това ще бъде самоубийство за правителството. Ще говори, когато получи нещо осезаемо като компенсация". 

Уенди Шърман, която преговаряше от името на администрацията на Барак Обама, многократно изтъкваше, че срещу Иран помирението е по-ефективно от принудата.

И двете обаче грешат и омаловажават значението на натиска. През 1981 г. върховният лидер Хомейни освободи американски заложници. Не поради постоянството на дипломацията, а защото изолацията на Иран стана твърде непоносима за страната, особено на фона на иранско-иракската война.

Също така през 1988 г. Хомейни прие примирие и остави Саддам Хюсеин на власт в Ирак, нещо, което по-рано се закле, че никога няма да приеме. Причината? Войната нанесе твърде големи щети на икономиката на Иран и изложи оцеляването на режима на риск.

По време на администрацията на Обама президентът Хасан Рохани седна на масата за преговори заради икономически натиск, след като Сенатът единодушно прие едностранни икономически санкции - мярка, на която Белият дом първоначално се противопостави, но след това одобри.

Управляващите в Иран разбират политиката на САЩ. Фактът, че в Конгреса се води лют дебат относно бъдещия характер на отношенията между Вашигнтон и Техеран, може да насърчи иранската агресия, особено ако иранските власти стигнат до заключението, че са в състояние да влошат политическите кризи във Вашингтон. Ето защо Америка трябва да бъде единна.

Политиката се прави от назначените

Повечето американски адмирали и генерали заемат високопоставени позиции само за няколко години. В Иран висшите служители се застояват.

Шефът на Революционния гвардейски корпус Мохамед Али Джафари например служи почти дванадесет години, преди Хосейн Салами да го замени през 2019 г. Али Фадави бе командир на флота на Революционния гвардейски корпус в продължение на осем години, преди да бъде заменен през 2018 г. от Алиреза Тансири. 

Когато настъпят промени в командването, наследниците трябва да докажат революционния си опит. Военноморските сили на САЩ (ВМС) може и да не са харесвали Фадави, докато бе начело на флота, но те трябваше да го опознаят. И въпреки дипломатическите търкания между Техеран и Вашингтон, ВМС дълго време поддържаха топли и професионални отношения с иранските си колеги.

Всичко това е история, тъй като новите ирански командири се опитват да тестват отдавна установените "червени" линии.

Ислямската република може да изчезне 

Американските санкции вредят на Иран. Надеждата на Техеран, че европейските и азиатските страни ще го компенсира, се оказват напразни, тъй като компаниите осъзнават, че не могат да рискуват санкции от страна на САЩ, без значение какво желаят техните собствени правителства. Бизнесът не търгува с думи, за разлика от политиците.

Проблемът обаче не е само икономически. Ръководството на ислямската република просто умира от старост. Върховният лидер Али Хаменей вероятно осъзнава, че скоро го очаква подобна съдба. Последният път, когато имаше смяна на властта бе през 1989 г. Днес няма нито ясен наследник, нито доверие, че промяната на ръководството може да се случи по мирен начин.

По-вероятно е да станем свидетели на военен преврат, който да подчини духовниците на генералите. Ислямска република или не, това е норма за по-голямата част от съвременната история на Иран.

Хаменей и Революционната гвардия знаят, че не са особено популярни у дома. Но макар иранците да негодуват за разрухата, нанесена през последните четиридесет години от теократичното управление, те остават крайно националистични. Затова Хаменей и Революционната гвардия може да се опитат да предизвикат криза, с която да обединят иранците около знамето.

Това е динамиката, която би трябвало най-много да засяга администрацията на Тръмп сега, тъй като е от съществено значение да се поддържа натискът върху Иран, без да се изпълни желанието на режима за конфликт. Да се ​​надяваме, че президентът ще бъде достатъчно прозорлив, за да накара "кампанията за максимален натиск" да работи, без да това да доведе до война.

---

Майкъл Рубин е изследовател към "Американския предприемачески институт". 

Анализът му е публикуван в "The National Interest". Преводът е на Клуб 'Z'.