Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Трудно е да се обхване цяла една година в няколко реда. Без претенция за обхватност, Клуб Z отправи еднакви въпроси на различни български писатели. Как те виждат непрекъснатите обвинения към младото поколение, че "не чете", какво стойностно са успели те самите да прочетат през тази една година и как виждат моментната снимка на българското общество. В следващите празнични дни ви представяме отговорите на Мария Донева, Капка Касабова, Юлиана Антонова - Мурата, Георги Господинов, Палми Ранчев и Христо Карастоянов.

Георги Господинов е сред най-превежданите български съвременни писатели. Библиографията му включва произведения като "Естествен роман", "Черешата на един народ", "Невидимите кризи", "И всичко стана луна", "Физика на тъгата", превърнали се в очерци на българския преход и човешкия път. Той е многократно награждаван за работата си и в България, и в чужбина. Разказът на Георги Господинов "Сляпата Вайша" беше екранизиран от художника Теодор Ушев и беше в краткия списък за "Оскар" през 2018 г., а тази година екранизацията на "Физика на тъгата" също е сред финалните заглавия за наградите на Академията.

Доколко сте съгласен с тезата, че младото поколение все повече не успява да се справя с живота и реалността? От една страна, това показват данните на PISA, a от друга, е едно от най-старите клишета на света – за загниващата младеж. 

Да, данните са за младите хора, за учениците. Но хайде с ръка на сърцето да си помислим какви биха били резултатите, ако проверяваха по-старите, техните родители и пр. Проблемът не е или не е единствено в младите. Те наследяват нашето знание и незнание, нашите стереотипи и заблуди. Ако вие не четете, не мислите много и редите конспиративни теории в кръчмата, вашите деца трудно ще станат друго, освен ако дълбоко не се отвратят от това, което правите. Така че най-напред да се замислим за всички звена по веригата, данните от PISA са знак за дълбок проблем на различни нива, включително и за проблем между поколенията.  

Още нещо. Става дума за функционална неграмотност и подобни знаци, ако не се лъжа ни се дават от години във връзка с българските ученици. Когато познаваш буквите, но не разбираш добре това, което четеш, не вникваш в него, не извличаш смисъл. За смисъл става дума. Аз ще добавя и нещо друго – дефицитът на емоционална грамотност. Те с свързани. Боя се, че емоционалната неграмотност тук расте все повече. Способността да разбереш другия, този, който е различен от теб, да не унижаваш, да изслушаш, да се опиташ да помогнеш… Тази емоционална грамотност някъде изчезва. И това ще бъде проблем и през идващите години. Не само тук, но тук като че ли особено силно се усеща. 

Какво успяхте да прочетете стойностно през годината? Има ли автор или произведение, което ще остави 2019 г. в историята на века?

Случи ми се така, че ден след като писателката Олга Токарчук беше избрана за Нобел, бях в родния й град Вроцлав за наградата „Ангелус”. Познавам Олга от повече от 15 години, тя беше първият читател на полските ми издания, зарадвах се много на новината. Все едно можех да видя лично как Вроцлав и цяла Полша умее да се радва на подобни неща. Струва ми се, че ние нямаме още тази култура на радостта. Това не е първият Нобел за Полша, там има близо двайсет нобелови награди в различни области, самата Олга е вече шестият полски лауреат за литература. Следих отблизо и сега следя отзвука от това – наградата на Олга Токарчук е импулс за всички поляци, естетически и политически импулс. Не чух някой някъде да е написал през това време нещо като: „А бе точно пък нея ли трябваше… Имаме и други писатели” и пр.

Това е друга култура на всекидневното, на поведението, на емоционалното, трупана с векове. Месец преди да обявят наградите, бях поканен от един фламандски вестник за рубриката им „Писатели пишат за писатели”. Поканата беше да избера най-хубавата книга, която съм прочел последните две-три години. Избрах „Бегуни” на Олга Токарчук. Препрочетох новия редактиран превод на Силвия Борисова, който излезе наскоро у нас в издателство ICU и пратих текста си. Веднага след обявяването на наградите редакторката на вестника ми писа – Как познахте? Но на въпроса, това наистина е една от книгите, които ще останат. Иначе напоследък препрочитам стари книги, все по-малко нови неща наистина ме изненадват.

Какъв му бе най-големият проблем на българина през годината? Ако се фокусираме в социалните мрежи, събирателният образ на българина има проблеми всеки ден. Вечно сме недоволни, хленчим, оплакваме се.

Ще се окаже, че и самите социални мрежи се превръщат в проблем. Не за друго, а защото те изискват някакво ниво на грамотност, но грамотност емоционална и смислова, която, изглежда, към този момент не притежаваме. И без тях в малка и силно фамилиаризирана среда като българската всякакви интриги и сеене на омрази се пренасят със скоростта на светлината. Но да кажа ясно, не самите мрежи са виновни, по-лошо е, проблемът е в нас. Мрежите само улесняват разпространението на онова, което им подаваме. Ако им подавате истерия, фейк и омраза, те ще я умножат многократно. Това, че всеки може да публикува всичко, което му хрумне изисква ново ниво на отговорност или вкус, както искате. Не съм сигурен, че го имаме. 

Вие можете ли да формулирате това, което все ни мъчи?

Ако можех с една дума, нямаше да пиша книги. Но едно от нещата, с които се занимавам от години е темата за неслучилото се. За онова, което не се е случило в един човешки живот или в живота на един народ, нещата са свързани. Тук има големи залежи от неслучило се. И голямо мълчание между нас. Това са само частици от онова, което ни мъчи. Нека други продължат търсенето.

Как изглежда моментната снимка на българското общество в края на 2019 г.?

Балади и разпади. Да ми се прости, че ползвам заглавието на една книга с поезия, мога и друго – Физика на тъгата. Особено добри бяхме в разпадите. Тежки разпади на всички нива, не само политически. Разпади на общности от хора, които бяха заедно поради някакви ценности. Бял шум и истерия. Прекрачване на граници, които мислехме, че е невъзможно да се прекрачат. Накъсо – сами разкъсахме и без това крехките връзки, които ни свързват, без да си даваме сметка, какво оставяме на тези след нас – опустошено и неслучило се общество, дори не общество, а неслучила се, разпадната, разделена общност. Култура е и това да мислиш откъде идваш и какво оставяш на следващите – поне в рамките на две поколения, онова преди теб и онова след теб. А не „след нас и потоп” или „а бе каквото стане”.

Какъв е изходът? В лабиринта е пълно с изходи, но повече от тях са фалшиви. Единственият изход е да започнем да мислим отново със собствените си глави. Да не се поддаваме така обидно лесно на всяка евтина пропаганда и сеене на крамоли. Да се отърсим от страха. Но това става, ако знаем, че не сме сами.  Общество, което практически се е разпаднало на малки групички и глутници, най-лесно бива манипулирано. 

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.