След само един месец ще станем свидетели на истинското откриване на президентската предизборна кампания в САЩ – на 26 и 27 юни ще бъдат проведени първите "вербални конфронтации" между кандидатите на Демократическата партия, които ще бъдат излъчени съответно в ефира на телевизия Ен Би Си.

На този етап от надпреварата фаворит е Джо Байдън. Не само за номинацията на Демократическата партия – „чичо Джо“ води пред Тръмп с поне 6 пункта, дори в изследванията на приближени на Тръмп медии като „Фокс Нюз“.

Едва след дебатите обаче ще можем да откроим личностите, които притежават подходящите визия, темперамент и политики, за да прогонят Тръмп от Белия дом и да развалят мечтата му за втори мандат.

Харизмата на Кенеди и агресията на Тръмп

Докато политическият дискурс в България по време на предизборните кампании е доминиран от задкулисни злословия, хапливи анекдоти и пехливански остроумия по адрес на съперниците, в Америка се цени фронталният сблъсък между номинираните.

Първите официални дебати между кандидат-президентите на Демократическата и Републиканската партия се провеждат през 1960 г. Датата е 26 септември 1960 г. и близо 70 милиона американски граждани са се наредили пред телевизорите и наблюдават вербалната схватка между демократа Джон Ф. Кенеди и републиканеца Ричард Никсън.

Никсън допуска сериозна грешка, която впоследствие му коства надпреварата – само няколко часа преди дебата той е говорил на предизборен митинг и видимо изглежда отслабен и изтощен. Така харизмата на Кенеди изпъква още повече.

Ричард Никсън (вляво) и Джон Ф. Кенеди (отдясно).

Повечето радиослушатели определят Никсън за победител, но надвишаващите ги по брой телевизионни зрители дават предимство на демократа.

Преди излъчването на предаването Кенеди отстъпва с няколко пункта пред републиканеца. След него - вече води.

Следващите три дебата са много по-равностойни, но са гледани от по-малко на брой американци. Кенеди печели изборите на 8 ноември 1960 г. с 49,72 срещу 49,55 процента (малко над 110 хиляди гласа) и става 35-ият президент на САЩ.

Харизмата на демократа надделява над политическия опит на Никсън, който преди това е служил два мандата като вицепрезидент в администрацията на Айзенхауер.

Дебатите от последната президентска кампания в Щатите по различен начин се оказват съдбоносни за победата на Тръмп. Елементарно-конструираните, но ударни фрази на настоящия президент омаломощиха школувани републиканци от ранга на Круз, Буш, Кейсик и Рубио.

Или както впоследствие милиони американци започнаха да ги наричат - „Лъжливия Тед“ (Тед Круз), „Слабо енергичния Джеб“ (Джеб Буш), "1 от 38 Кейсик" (Джон Кейсик - става въпрос за броя щати, които губернаторът на Охайо бе спечелил към въпросния момент) и „Малкия Марко“ (Марко Рубио).

Доналд Тръмп, Тед Круз, Джеф Буш и Крис Кристи (от ляво на дясно) по време на дебат.

Нека не забравяме и „Извратената Хилъри“ (Хилъри Клинтън).

Първият дебат на кандидат-президентите от Републиканската партия бе излъчен по „Фокс нюз“ на 6 август 2015 г. и бе гледан от близо 24 милиона души – рекорд за предварителните избори в САЩ.

Въпреки че Тръмп бе остро критикуван от медиите заради кръчмарския си език той успя да убеди консервативния електорат, че за разлика от останалите републиканци, не е „купен“ и не защитава интересите на големи корпорации като „Голдман сакс“. Тръмп показа качества, които американците харесаха – импозантен, нахакан и безскрупулен по отношение на вътрешните и външните си критици, както от политическата класа, така и от медийната.

Ако не му беше осигурен достъп до дебатите,Тръмп най-вероятно щеше да остане кратка бележка под линия в хрониките на президентските кампании в Америка – любопитна история за един ексцентричен бизнесмен, който наивно решава, че разполага със способностите да се пребори с политическия елит на САЩ.

Но вместо това днес той ще бъде част от задължителната за изучаване програма по история в американските училища. Как ли ще еволюира това четиво през следващите десетилетия?

Идеята на дебатите е да изравни изначалните несправедливости – в рамките на няколко часа финансовите средства, връзките в политика и подкрепата на лобистите и лостовете за оказване на влияние губят тежестта си (уж). Участниците разполагат с потенциалната енергия да се оттласнат от дъното към висините, както и обратното – да бъдат "обезкостени от по-хищните" кандидати, готови на всичко, за да оцелеят в тази политическа игра на „живот и смърт“.

„Чичо Джо“ ще спечели „средния Джо“     

Често изборите в САЩ са печелени от кандидата, който е събрал най-много пари от дарения за кампанията си. Последният вот е изключение, но дори и на него според изследване на „Вашингтон пост“ Тръмп събра 957,6 милиона долара (Клинтън – 1,4 милиарда долара).

За да имат реален шанс за победа, кандидатите трябва да избират:

  • Да сключат "сделка с дявола" – може да звучи мрачно, но никой съвременен президент на САЩ не е с "чисти ръце". Всички в даден момент се споразумяват с финансови покровители, които инвестират в кампанията им в замяна на услуги при победа на изборите. Някои от по-прогресивните политици и журналисти настояват за изборна реформа – да се забрани финансирането чрез политически комитети (виж Super PACS). Въпреки че гласоподавателите и на двете партии подкрепят тази инициатива, отсъства политическата воля и ясна алтернатива за подобна мярка;
  • Да разчитат на многобройни малки дарения (под 200 долара на парче) – на това се крепеше кампанията на Барак Обама (през 2012 г.) и Бърни Сандърс (през 2016 г.). Малките дарения не пристигат с мълчаливо очакване за по-нататъшна "отплата". Засега няма доказателства, че подобна стратегия може да бъде сама по себе си успешна, поради големия мащаб на президентските избори;
  • Да бъдат милиардери – Тръмп се биеше в гърдите на последните избори, че сам поддържа кампанията си и дори превърна финансовата си независимост в основна критика срещу съперниците. Очевидно е, че много подходящи кандидати за най-високата политическа позиция в света не могат да отделят подобни средства. Не изглежда и особено философски устойчив моделът на „алтруистичните милиардери“, готови на всичко за страната си. Естествената му еволюция довежда до формирането на „олигархия“. Тръмп дълго време парадираше, че използва собствени пари, но когато се изправи срещу Хилъри, той също подви коляно и подписа „сделка с дявола“ – 79,3 милиона от средствата му през 2016 г. бяха инвестирани от политически комитети.

Дебатите представляват отлична възможност за кандидатите да отправят необходимите сигнали към целевите групи, чиито средства и подкрепа се надяват да си осигурят – етнически, религиозни, класови, бизнес и др.

На последните избори Демократическата партия бе изобличена, че подпомага кампанията на Клинтън. Тогава Сандърс бе много близо да спечели номинацията и да се изправи срещу Тръмп през ноември и според мнозина демократи, собствената му партия попречи това да се случи.

В опит да върне обратно доверието на избирателите ръководството на Демократическата партия предложи две условия за явяване на дебатите на 26 и 27 юни, които са достижими за повечето кандидати. Достатъчно е едно от тях да бъде изпълнено:

  • Кандидат-президентът да бъде одобряван от поне 1 процент в три национални анкетни проучвания;
  • Кандидат-президентът да събере пари от поне 65 000 отделни финансови донора (поне по 200 поддръжници от минимум 20 щата).

На този етап 19 от всички 24 кандидати са покрили поне едно от двете условия, докато 13 от номинираните – и двете. Останалите имат срок до 12 юни.

Дотук добре. Обаче ръководството все пак е решило да не рискува избирането на нежелан от него кандидат. Затова „фаворитите“ ще бъдат разпределени и в двете вечери, заедно с „черните овце“.

На пръв поглед това решение може да изглежда невинно – напомня на тегленето от урните за групите на Шампионската лига. Когато обаче в една група са поставени „фаворит“, „полуфаворит“,  „черна овца“ и т.н., хорското внимание на нерешилите за кого да гласуват винаги ще се концентрира върху центъра на сцената – където са позиционирани любимците на шефовете.

Представете си, ако в една от вечерите бъде проведен дебат само между „черни овце“. Обезателно поне една от тях може да набере преднина. И току-виж – да вземе да изпревари някоя от „белите“.

Тръмп нахлу като слон в стъкларски магазин на американската политическа сцена. Демократическата партия не желае да рискува и да изпрати срещу него слабо познат кандидат с радикални идеи, които да изолират „независимите“ и „умерените“ гласоподаватели. 

Дебатите са организирани от ексклузивен клуб. Достъпът може и да е либерализиран, но правилата са нагласени така че "фаворити" като „чичо Джо“ да победят в борбата за „средния Джо“.

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z".