Здравейте,
Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.
Идеята за Европейски отбранителен съюз отново изплува на повърхността – този път не като академична хипотеза, а като възможно политическо решение на криза, която разклаща основите на европейската сигурност. Доверието в американския ангажимент към НАТО е сериозно ерозирало, а европейските държави усещат, че не могат да разчитат безусловно на Вашингтон в момент, когато войните в Украйна и в Близкия изток изискват дългосрочна стратегическа устойчивост. В този контекст въпросът дали Европа може да изгради собствен отбранителен съюз вече не звучи като табу, а като неизбежна тема.
Историята помни един неуспешен опит – Европейската отбранителна общност от 1952–1954 г., която се проваля след отказа на френския парламент да я ратифицира. Днес обаче обстоятелствата са различни. Лисабонският договор съдържа член 42(2), който допуска обща отбрана, но само при единодушие – условие, което на практика блокира всяка амбициозна инициатива. Постоянното структурирано сътрудничество (PESCO) също не предлага решение, защото е ограничено от рамката на ЕС и от нежеланието на някои държави да поемат по-големи ангажименти. Затова все по-често се обсъжда третият вариант: междуправителствен договор между желаещите държави, сключен извън правната архитектура на ЕС.
Този подход има няколко ключови предимства. Той заобикаля изискването за единодушие в областта на отбраната и външната политика, както и ограниченията върху емитирането на общ дълг за финансиране на отбранителни проекти. Позволява включването на стратегически важни партньори извън ЕС – най-вече Обединеното кралство, Канада и Украйна. Освен това е щадящ за по-малките държави, особено в Централна и Източна Европа, които се страхуват да прекъснат връзката със САЩ в рамките на НАТО. Вратата остава отворена за тях, ако един ден решат да се присъединят към по-дълбока европейска интеграция в отбраната.
Идеята за подобен договор вече има своите влиятелни поддръжници.
Европейският комисар по отбраната Андрюс Кубилюс предлага създаването на европейска сила от 100 000 военнослужещи, способна да замести американското присъствие на източния фланг. Той изключва рамката на НАТО, тъй като Вашингтон се противопоставя на членството на Украйна, и настоява за нов междуправителствен договор, който да включва Украйна, Обединеното кралство и Норвегия.
Бившият върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел също подкрепя идеята за нов договор, който да създаде Европейски отбранителен съюз без право на вето и с възможност за паралелна интеграция в областта на данъчното облагане, еврооблигациите и вътрешния пазар.
В своя манифест „Проект 2050“ Оливие Бланшар, Паскал Лами, Енрико Лета и Беатрис Ведер ди Мауро предупреждават, че Европа рискува да изпусне историческия момент, ако продължи да „натиска бутона за отлагане“. Четиримата автори са сред най-влиятелните европейски икономисти и политически мислители: Бланшар е бивш главен икономист на МВФ, Лами – дългогодишен генерален директор на Световната търговска организация, Лета – бивш министър‑председател на Италия, а Ведер ди Мауро – президент на Центъра за европейски политически изследвания (CEPR) и водеща фигура в европейските икономически дебати.
Техният текст е публикуван в престижното списание Le Grand Continent, което през последните години се превърна в платформа за стратегически визии за бъдещето на Европа. Целта на манифеста е да очертае дългосрочна рамка за европейска трансформация до 2050 г., като постави акцент върху необходимостта от решителни реформи в икономиката, отбраната, индустриалната политика и институционалната архитектура на ЕС.
Авторите настояват, че европейските лидери трябва да започнат не от ограниченията на настоящето, а от ясна представа за това каква Европа искат да видят след двадесет и пет години – мощна, стабилна и способна да действа самостоятелно в един все по-несигурен свят. Според тях само така може да бъде преодоляна хроничната склонност към минимализъм и компромиси, която често парализира европейските решения.
Прецеденти за междуправителствени решения на фундаментални за ЕС въпроси вече съществуват. Европейският механизъм за стабилност и Фискалният компакт бяха създадени извън правото на ЕС, за да се избегнат блокажи, а впоследствие бяха частично интегрирани в европейската правна рамка. Това показва, че подобен подход може да бъде ефективен в моменти на криза.
Съществуват и признаци, че процесът вече е започнал под повърхността. Коалицията на желаещите за Украйна, разговорите за европейска морска мисия в Ормузкия проток и консултациите между Германия, Франция и Полша за европейски ядрен щит са първи стъпки към по-дълбока интеграция. Реакциите от Москва – включително изказванията на Дмитрий Медведев и на руския посланик в Белгия Денис Гончар – показват, че Кремъл възприема тези процеси като заплаха, което само подчертава тяхната стратегическа значимост.
Предизвикателствата пред евентуален европейски отбранителен съюз обаче са сериозни: време, пари, политическа воля и риск от разделение между желаещи и нежелаещи държави, съпротивата на САЩ и неприкритият им стремеж да подхранват разделенията в Европа.
Но опитът на ЕС показва, че именно толерантността към различията и свободата на избор са запазили съюза цял. Европа никога не е била проект, който насилва държавите да вървят в една посока. Тя е съюз, който позволява на желаещите да вървят напред, без да дърпа останалите.
В този смисъл Европейският отбранителен съюз вече не изглежда като табу или утопия. Той е възможност – и може би единствената, която Европа има, ако иска да гарантира собствената си сигурност в свят, в който старите гаранции вече не са валидни.
