Понякога най-важните въпроси идват от най-неочаквани места. Беше октомври 2014 година, когато пристигнах в Дюселдорф за поредната командировка. На рецепцията в хотела една млада италианка преглеждаше документите ми и щом видя професията „журналист“, ме погледна сериозно и попита: „Кажете ми… ще има ли война в Европа?“ Тогава въпросът ми се стори странен. Наистина, Русия току-що беше анексирала Крим и част от Източна Украйна. Но НАТО изглеждаше непоклатима. Европейският съюз – стабилен, макар и раздиран от вътрешни спорове. Аз самият не бях се замислял докъде може да доведе възходът на популизма, който вече се надигаше в Европа и САЩ. Но тя беше искрено разтревожена. И, както се оказа години по-късно, далеч по-прозорлива от мен.

Погледнато назад, 2014-а беше година на предупредителни знаци. Популистки партии вече бяха влезли във властта или набираха сила в редица европейски държави – Орбан в Унгария, „Право и справедливост“ щеше да победи на изборите точно след година в Полша, "Националният фронт"  (днес "сбор") на Марин Льо Пен беше първа политическа сила в първия тур на регионалните избори във Франция с рекордните 27,7% от гласовете, „Пет звезди“ и „Лига“ в Италия започнаха изкачването си към върха на рейтингите, Партията за независимост на Обединеното кралство беше стигнала своя исторически връх от 12-16% в националните социологически проучвания с изключително силно влияние върху дневния ред – особено по темата за ЕС и имиграцията, "Алтернатива за Германия" започваше да расте в сондажите заради мигрантската криза. Всички те имаха различни програми, различни лидери, различни лозунги. Но ги обединяваше едно: популизмът. Негов непреходен белег, който историята ни е показвала отново и отново, е, че се нуждае от враг. Не просто политически опонент, а враг, който да бъде демонизиран, обвинен, превърнат в източник на всички проблеми. Така са действали нацизмът в Германия, фашизмът в Италия, японският милитаризъм, франкизмът в Испания, комунистическите режими в Източна Европа. Врагът е жизненоважен, защото популизмът не може да управлява. Той може да мобилизира, да възпламени, да обещава. Но когато дойде моментът за реални решения, той се проваля. И тогава врагът е насъщен, за да обясни провала или да отклони вниманието от него.

По-старите си спомняме как комунистическият режим у нас също ни възпитаваше в страх и омраза – от Запада и към Запада. Патриотичното възпитание беше изградено върху вечните „врагове“ на България, които се сменяха според нуждите на пропагандата, но никога не изчезваха. Те прикриваха икономическата катастрофа, битовата мизерия, моралната криза и липсата на свобода. Имаше и вътрешен враг – „бившите хора“, „експлоататорите“, агентите на империализма, нездравата прозападна интелигенция, всички онези, които не се вписваха в идеологическия канон и затова трябваше да бъдат заклеймени, изолирани или унищожени. Цялата идеология стъпваше върху класовата борба, върху антагонизма между „трудещите се“ и „експлоататорите“, върху класовата омраза, която трябваше да бъде поддържана като постоянен огън. Пропагандата създаваше човек в обсадно състояние – индоктриниран да вярва, че е осъден да живее сред врагове, че трябва да бъде „винаги готов“ за бой, че мирът е само пауза между битки. Символиката и патетиката бяха войнствени, изпълнени с милитаристични образи като „строй“, „бой“, „фронт“, „пост“, сякаш обществото е казарма, а животът – непрекъснато военно учение.

Италианката на рецепцията вероятно не беше политоложка. Но тя носеше нещо, което много европейци сякаш бяха забравили: родовата памет за това докъде води популизмът. Италия е преживяла фашизма. Германия – нацизма. Испания – франкизма. Цяла Европа – Втората световна война. Тя беше твърде млада, за да е видяла, но явно беше наследила, разбирането, че когато политиката се гради върху демагогия, врагове и митове, краят е един – война.

Европейският съюз е най-успешният мирен проект в историята на континента, защото елиминира мита за врага и го заменя с алтернативата на сътрудничеството. Малцина днес си спомнят, че неговият зародиш – Европейската общност за въглища и стомана от 1951 г. – е създадена не толкова заради икономиката, а заради мира. Идеята е била проста и гениална: ако Франция и Германия поставят под общ контрол индустриите, които правят войната възможна – въглищата и стоманата – те никога повече няма да могат да воюват една срещу друга. Това е бил начин да се обезсмисли войната чрез интеграция. И когато през 2011–2012 г. дълговата криза заплашваше съществуването на еврото, а следователно и на Съюза в днешния му вид, тогавашният френски президент Никола Саркози каза нещо, което днес звучи почти пророчески: „Залогът в тази криза е мирът в Европа.“ Той беше прав. ЕС не е просто единен пазар, не е просто бюрокрация, не е просто единна валута. Той е политическа конструкция, създадена да предотврати войната. И когато популизмът започне да подкопава тази конструкция, той подкопава и мира.

Правотата на италианката от Дюселдорф потвърди Владимир Путин през февруари 2022 г., когато нахлу в Украйна. Това беше първата голяма война в Европа след 1945 г. И тя беше водена с класически популистки аргументи – „външни врагове“, „нацисти в Киев“, „заплаха за Русия“, „историческа мисия“. Всичко това беше демагогия, която прикриваше вътрешни проблеми: икономическа стагнация, корупция, демографски срив, международна изолация. Популизмът винаги търси враг, защото без враг е безпомощен.

А после дойде Доналд Тръмп – човекът, който се представяше като „миротворец“, като „антивоенния кандидат“, като лидер, който „ще прекрати войните“. Но фактите, цитирани от Axios, разказват друга история. Нито един президент в модерната история на САЩ не е нареждал повече военни удари срещу толкова много държави. Тръмп е атакувал седем държави, три от които – Иран, Нигерия и Венецуела – никога преди не са били цел на американски удари. През 2025 г. той е разрешил повече въздушни удари, отколкото президент Байдън за целия си четиригодишен мандат. През март 2025 г. броят им достига почти 300 за един месец. Това не са мнения, а числа.

Операция "Епична ярост", съвместна с Израел, започва без одобрение от Конгреса и цели свалянето на иранското правителство. В първите 24 часа е убит върховният лидер Али Хаменей. Следват удари, ответни атаки, ескалация в целия регион. Тръмп оправдава действията си с „врага“ – Иран. Това му дава политически кислород. Това мобилизира електората му. Това му позволява да се представи като „силния лидер“. И тук важи една фраза, приписвана на Волтер: „Ако няма враг, трябва да го измислим.“ Тя описва перфектно логиката на популизма.

Но зад тази непрестанна демонстрация на сила стои вътрешна картина, която Тръмп се опитва да прикрие или да омаловажи. Търговската му война с митата удари не толкова Китай и Европа колкото американците, като доведе до поскъпване и задълбочаване икономическите неравенства. Социалното напрежение избухна в трагедии като убийствата в Минесота, които разкриха колко дълбоки са расовите и институционалните рани в страната. Политиката му към мигрантите се превърна в хаотична кампания по масови депортации, която не реши нито един структурен проблем, но произведе страх и разделение. Абсурдните намерения за покупка или завземане на Гренландия окончателно разрушиха доверието на най-близките съюзници на Америка и това беше единственият им резултат. Обещанията за бърз мир в Украйна зрелищно се провалиха на изпита на реалността. Прилагането на втората фаза на мирното споразумение за Газа буксува. Демокрациите по света (с емблематичните изключения на България и Унгария) отказаха да се включат в Тръмповия частен Съвет за мир.  Всичко това показа как популисткият лидер, изправен пред собствената си неспособност да управлява, неизбежно търси враг – външен (Иран, Мадуро, Европа, Китай) или вътрешен (Върховния съд, медиите, демократите и несъгласните републиканци) – за да обясни хаоса, който сам е създал.

Тази логика не е чужда и на България. Днес виждаме нов кандидат за „спасител“ – Румен Радев. Още преди да обяви името на проекта си, програмата си или лицата си, той обяви врага: „олигархията“. Но без да я назове. Без да посочи конкретни лица. Без да предложи механизъм за борба с нея. Така врагът става удобен, разтеглив, универсален. Под неговия знаменател могат да се подведат всички останали партии и групи. И демагогията работи – ранните проучвания му дават 33% подкрепа. Външният враг е Европа – макар и по-прикрито, по-нюансирано, в реториката му се появяват суверенистки нотки, отказ от ясна позиция за войната в Украйна, увъртания по въпроса „Чий е Крим?“, твърдения, че еврото не е стратегически избор, противопоставяне на решения, "наложени отвън". А „отвън“ в този контекст означава Европейския съюз, на който България е членка от 19 години.

Към това се добавя и един символичен, но не маловажен детайл. Радев – сам бивш военен – се е заобиколил от бивши военни: Димитър Стоянов, Гълъб Донев. Това придава на проекта му вид на латентна хунта в цивилни костюми, която се снима на фона на европейското знаме. И колкото и парадоксално да звучи, именно това европейско знаме е символът на мира, който популизмът подкопава.

Популизмът винаги води до конфронтация. Първо вътрешна – срещу „олигарси“, „елити“, „врагове на народа“. После външна – срещу „Брюксел“, „Вашингтон“, „мигрантите“, „чуждите интереси“. А когато популистът стигне до властта и се провали в управлението, остава само един инструмент за мобилизация: войната. Историята го е доказала. Путин го потвърди. Тръмп го демонстрира. Европа го е преживявала многократно.

И когато днес гледам как популизмът отново набира сила в Европа, как се говори за „суверенитет“, „външни врагове“, „елити“, как се подкопават институции, съюзи и правила, винаги се връщам към онзи момент в Дюселдорф. Италианката на рецепцията беше разбрала нещо, на което аз тогава не обръщах внимание: популизмът неизбежно води към война. Той е спящата ѝ клетка, която кризите събуждат и тя започва да се размножава. Защото популистът не може да живее без враг. А когато няма враг – той го измисля. Но в България и Европа не му се налага да напряга въображението си. Лошото управление на традиционните елити само сътвори "врага" и го поднесе на тепсия на спасителите.