Как е представена историята на партизанското движение, филтрирана ли е тя и от кого, как митовете изместват фактите? С това питане по проекта ни "100 въпроса за тоталитарната държава" Калина Йорданова от Ловеч ни разказва следната история от нейния роден край:

"Най-известните двама партизани в Ловеч - Христо Кърпачев и Стоян Едрев - всъщност са убити малко преди 1944 г. от сподвижници. В страницата на Кърпачев в Уикипедия пише, че "На 23 май 1943 г. в местността „Сливешки ливади" край гр. Ловеч, заедно с Борис Копчев и Дочо Шипков, след предателство води ожесточена престрелка с полицейско и армейско подразделение и загива на 32-годишна възраст." Според спомени на близки до Копчев и Шипков, Кърпачев е ранен тежко и Шипков се налага да го носи, но след като той също е ранен, тримата вземат решение Копчев и Шипков да застрелят Кърпачев, за да не бъде заловен ранен заедно с тях. По повод смъртта на Стоян Едрев пак в Уикипедия пише, че "На 19 юни 1944 г. участва в акция за превземането на с. Беглеж. В състава на атакуваща фронтално щурмова група на общината е тежко ранен. В същото време на мостчето загиват и двама командири на чети от партизанския отряд "Дунав". Предсмъртните му мъки са прекратени от бойните му другари по негова молба." Отново местната памет разказва за неяснота при смъртта му, при която той не е бил информиран за сменена парола в отряда му и е загинал от приятелски огън".

По темата за партизанското движение действително има много неясноти. В периода 1944 – 1989 г. пропагандата на комунистическата държава величаеше партизаните като герои. На тях бяха посветени книги, филми, картини, стихотворения, паметници. И до днес партизанското движение е обрасло с фалш, митове и легенди.

В България е имало бесни фашисти на власт и партизанското движение е било съпротива срещу тях

Това твърдение е категорично невярно. Този аргумент обаче все още се използва от защитниците на Паметника на Съветската армия, по-известен като МОЧА (Монумент на окупационната Червена армия).

Факт е, че България влиза във Втората световна война на страната на Хитлер, но това е било само и единствено под напора на обстоятелствата.

Що се отнася до това, че БКП се е съпротивлявала срещу фашизма, водена от принципни съображения, това също не е вярно. БКП става враг на фашизма чак, след като Хитлер напада СССР.

Дотогава комунистите дори провеждат  агитация в полза на това България да бъде съюзник на Германия. Защо? Много просто. Защото по това време СССР е съюзник на Германия - по силата на т. нар. пакт "Рибентроп - Молотов", пакт за ненападение между двете страни, с който те си поделят Полша. Този пакт е подписан на 23 август 1939 г. и е окончателното "развързване на ръцете" на Хитлер.

Дни по-късно, на 1 септември 1939 г. той напада Полша, с което започва Втората световна война. Две седмици след Хитлер СССР също напада Полша, за да завземе полагащите ѝ се по пакта територии.

Ето фактите. Към края на 1940 г. - по това време Хитлер и Сталин все още са съюзници - в София пристига главният секретар на съветското външно министерство, Аркадий Соболев. Той предлага сключване на пакт за взаимопомощ и разполагане на руски военни бази в България. Предложението на Соболев и неговата мисия в страната се придружават от шумна кампания на комунистическата партия, която събира подписки в подкрепа на съветското предложение.

СССР дори предлага след сключване на пакта двете страни заедно да се присъединят към Оста. Но българското правителство - същото правителство, в което според защитниците на МОЧА влизат бесни фашисти - се опасява от преждевременното включване на страната във войната и отклонява поканата.

Въобще БКП винаги е действала паралелно с Москва. Този факт е валиден и до днес, що се отнася до партии като БСП, "Възраждане" и други т. нар. "защитници на националния интерес".

Партизанското движение е било масово. Колко точно са били партизаните?

Въпросът с точния брой на партизаните, действали на територията на България в периода 1941–1944 г., остава спорен.

Една година след завземане на властта, според отчета на организационния отдел на БРП (к) от 17 октомври 1945 г., броят на партизаните на 9 септември 1944 г. е бил 7000 души. Десет дни по-късно, вероятно под натиска на висшето партийно ръководство, от същия отдел се разпространяват нови данни – броят на участниците е вече 50 000 души.

Според историографията по време на режима, съществувала до 1989 година, общият брой на партизаните и участниците в бойните групи се приема за около 30 000, а на ятаците и помагачите им – около 200 000.

От есента на 1943 г. броят, съставът и организацията на партизаните представляват интерес както за правителствените, така и за външните сили. Като при оценките за моментната численост се вземат предвид както загубите, така и новите попълнения. През ноември 1943 г. германското разузнаване оценява броя на партизаните излезли в планините кръгло на 7000 бойци.

На 31 май 1944 г. същото разузнаване отчита увеличение и твърди, че става дума за 16 000 – 18 000 бойци. Данните за числеността на партизаните са предмет на внимание от английското разузнаване в България в самия край на 1943 г. Оценката е за не-повече от 5000 души.

През февруари 1944 г. същото разузнаване отчита увеличение до 12 000 човека и предвижда доставки на оръжие за този брой партизани. Същият брой партизани, групирани в 11 въстанически оперативни зони с 60 отряда, е отбелязан и в докладите на военната мисия с командир Мостин Дейвис.

Любопитна е и оценката на тяхната организация: партизански сили, ОФ милиция и "ядки" в Българската армия. По тази организационна структура формират своята оценка и американското разузнаване, както и българската полиция. Към май 1944 г. според американското разузнаване броят на партизаните по данни на българска полиция е между 16 000 и 18 000 души. Тези разузнавателни оценки се приемат като силно преувеличени от съвременните изследователи.

Участници в партизанското движение са партизани, ятаци, помагачи, членове на бойни групи и нелегални. Държавната власт и нейните поддръжници използват за партизаните и наименованието "шумкари" (хванали шумката, т.е. хванали гората - бел. ред.)

Партизанското движение не е било особено популярно по различни причини. Факт е, че по време на Втората световна война чрез съюза си с Хитлер България успява - макар и за кратко, както и с някои условности - да реализира идеала си за национално обединение на всички българи в Мизия, Тракия и Македония. Поради тази причина по-голямата част от общественото мнение не е одобрявала съпротивата срещу властта, която е реализирала националния идеал.

Какво точно са правили партизаните?

Първите създадени партизански групи и чети през лятото и есента на 1941 г. са в района на Разлог, Дупница, Батак, Ловеч и Средна гора, а първите действия са палежи на снопи на селяни в Сливенско, Карнобатско и Новозагорско. Смята се, че най-рано организирана е тази на Никола Парапунов, с пръв четник Иван Козарев. Командването се осъществява от Централна военна комисия на БРП (к).

През първата година на въоръжените действия БРП се осланя най-вече на бойните групи, а не на четите. Те извършват саботажни акции: палежи и взривяване на складове за оръжие, облекло и горива, на комуникационни връзки, предприятия, железопътни линии. Дело на бойните групи са и терористични акции - убийства на видни ръководители на политическия апарат, полицията, армията и Вермахта. Властите разкриват и обезвреждат голяма част от участниците в тях.

При възможност партизанските подразделения извършват нападения срещу железопътни линии и други инфраструктурни обекти, но значителна част от дейността им е свързана със собственото им снабдяване с храни, гориво, облекло и оръжие. Често това става за сметка на местното население, но като цяло партизаните се въздържат от ненужни грабежи, тъй като разчитат за оцеляването си на подкрепата на хора от същите тези села.

Значителна част от дейността на партизаните е пропагандата, като отрядите често разполагат с пишещи машини и дори циклостили, с които печатат позиви и други пропагандни материали. Когато е възможно, партизаните завземат за кратко малки населени места, за да провеждат митинги и да създават местни комитети на Отечествения фронт. При такива акции често да унищожавани данъчни и други архиви, раздавани са на селяните открити реквизирани продукти, ограбвани и убивани са непопулярни държавни чиновници. Партизаните редовно изпращат заплашителни писма до местни чиновници, като за тази цел дори разполагат със стандартни бланки, като има случаи, в които след такива заплахи кметове и данъчни чиновници напускат селата, в които са назначени.

Чест обект на партизански нападения са мандрите. Смятало се, че разрушаването на мандрите удряло по износа за Германия, а същевременно обезсмисляло реквизициите. Нападенията на мандри позволявали лесно постижими успехи с отзвук сред хората и така замествали акции срещу по-добре въоръжени противници, за които партизанските отряди нямали капацитет.

Настъплението на Съветската армия дава тласък на усилията на комунистическото ръководство за масовизиране на партизанското движение, което се извършва и по насилствен начин. Както отбелязва Георги Марков изборът често се свежда до "партизански или полицейски куршум".

Поради увеличения брой на партизанските чети и отряди и участниците в тях, през април 1943 година се създава нелегалната Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). По това време военното разузнаване оценява броя на партизаните на около 750 – 760 души.

През зимата на 1943-1944 г. и лятото на 1944 година правителството решава да ликвидира партизанското движение.

Сблъсъкът е без всякакви правила и придобива изключително жесток характер и за двете страни, като по-големи са възможностите на армията, полицията и жандармерията, включително чрез репресивни действия срещу невъоръжени ятаци и помагачи на НОВА. От своя страна партизаните също си служат със сплашвания, както и с убийства на представители на властта, заплахи към ятаци, включително и взимане на заложници. Резултатът от правителствената офанзива е частичен. НОВА претърпява загуби, но запазва основния си състав.

С наближаването на Червената армия към границите на България повече хора се присъединяват към партизанските формирования. Най-масово това става през август и септември 1944 година.

Деветосептемврийският преврат в София е извършен от малочислени военни части със съдействието на военния министър Иван Маринов и с фактическия неутралитет на полицията и армията.

След обявяването му по радиото на 9 септември сутринта, на много места в страната местните организации на Отечествения фронт започват да установяват без особена съпротива контрол над местната администрация.

Ролята на партизаните в завземането на властта след Деветосептемврийския преврат е ограничена. В основните селища те най-често пристигат след като местните комунисти вече са установили контрол.

Непосредствено след преврата партизанските части са поставени на разпореждане на местните комитети на Отечествения фронт. През втората половина на септември те са преобразувани в гвардейски части към местните военни подразделения, най-често в гвардейски роти към пехотните полкове, Софийската народоосвободителна дивизия става основа на Първа гвардейска дивизия с три полка. В тези гвардейски части включват около половината от партизаните, но също и превишаващи ги по брой нови доброволци. Гвардейските части не са предназначени за бойни действия, а изпълняват главно охранителни функции, като служат и като средство за сплашване на останалите военни подразделения. Има изключения, като Първа гвардейска дивизия, която с пропагандна цел е изпратена за няколко месеца на фронта, след което е върната в София като военна опора на правителството.

Главният щаб на НОВА продължава да функционира до края на 1944 година, помещавайки се в сградата на Военното министерство. Основната му дейност са чистките в армията и назначаването в нея на лоялни кадри.

С цел овладяване на армията доскорошни партизани масово са назначени в множество военни части на влиятелния политически пост „помощник-командир“ по време на участието на България във Втората световна война на страната на Обединените нации.

Ограничени са и действията на партизаните срещу германски военни части на територията на България. Най-значима сред тях е Жабокрекската акция срещу санаториум за германски офицери, извършена в последните дни на партизанското движение.

На 24 август 1944 г. в местността Жабокрек в Рила планина т.нар. Рило-Пирински партизански отряд напада почивната станция на германски войници, обезоръжават и убиват българските войници, пазещи станцията и след това убиват около 20 немски войници.

Войниците на Вермахта са били болни или тежко ранени и не са носили оръжие. Избити са без съпротива, а станцията бива запалена.

Същата група бяга панически и подпалва станцията, след което напада случайно минаващ по посока към Рилския манастир автобус. Партизаните стрелят по него, после свалят пътниците, запалват го и бягат.

До ден днешен БКП, преименувала се на БСП, чества това деяние с непонятна гордост и събира свои членове на мястото на събитието.

Обобщение

Партизанското движение не е било особено масово. То е обслужвало интересите на Москва, а не на България. В партизанските отряди безспорно е имало и хора идеалисти, които са вярвали, че това, което правят, е с цел създаването на един по-добър и по-справедлив свят. Имало е обаче и най-обикновени партийни кариеристи, както и търсещи спасение от закона криминални елементи.

Емблематичен пример в това отношение е бившият първи държавен, правителствен и партиен ръководител Тодор Живков. Той "се включва" в партизанското движение под нелегалното име Янко, но още преди 1989 г. макар и неофициално съществуват сериозни съмнения за това "участие". Според официалната му биография от онова време на 9 септември Живков бил в Градската градина със задачата да превземе Министерството на войната. Тази теза не се потвърждава от  много участници в събитията, а някои дори директно я отхвърлят като биографична фалшификация.

Срещу партизаните е имало ненужни изстъпления от страна на представители на властта. Но партизаните също има с какво да се похвалят в това отношение - и преди, и след 9 септември 1944 г.

В други страни също е имало подобни движения, но те са били насочени срещу германските окупатори. В България партизанското движение е насочено срещу собствената държава.

Що се отнася до МОЧА той трябва да изчезне от центъра на София възможно най-скоро. Защото символизира руското робство, в което България попада в периода 1944-1989 г. През това време страната ни де факто е колония на Москва. Управители на колонията, назначени от Кремъл, са ръководителите на БКП, някои от които са с партизанско минало.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.