Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

25 юли 2022 година

Харкивските скици. Или железобетонът – такъв, какъвто е – без украси.

Разговори по време на кучешките разходки.

 – Вече ме вбесява това „слизайте в скривалищата“. Какво, по дяволите, скривалище?! Къде е то – посочете ми, моля! Докато се спусна от деветия етаж, не една – три ракети ще се взривят. До гуша ми дойде от техните скривалища. Мога да успея само тенджера да си сложа на главата – ето това ми е цялото скривалище!

 – Да, да, мъжът ми засече времето с часовника: 10 секунди от виенето на сирената до взрива.

 – Момичета, у дома трябва да се крием там, където се крият кучетата ни. Те имат интуиция. Моето тича във ваната, когато гърми.

 – И моето.

 – И моето.

 – И моята.

 – Ох, а мен ме вбесяват въпросите: „как е твоят блок – стои ли си на мястото?“ Майка ви да …ба, та това е Харкив – сега блокът си стои на мястото, а след една минута вече лежи… в руини. И защо питат такива глупости?

 – Стига си подскачала! Пийни си по-добре.

 – Сега е шест сутринта…

 – Ха, та това е Харкив, малката. Харкив е железобетон! Пий.

28 юли

Татко седи в инвалидното си кресло, съвсем се е прегърбил, почти не яде, гледа маминия сериал. Толкова е трогателно.

Откакто е изобретен телевизора, този човек никога не е гледал нищо друго, освен новините и бокс. А сега намери канала, сложи си очилата и гледа.

Вглежда се, сякаш иска в лицата на тези „сапунени“ герои да види нея – своята Валюша.

 – Татко, защо си превключил новините?

 – Майка ти обича този филм. Като излезе от болницата, ще й разкажа всичко, което е пропуснала.

Мама лежи и спи почти през цялото време. Дори лекарите не знаят – тя тръгва ли си или се връща.

Последните пет месеца тя мечтаеше да се наспи. Ето че мечтата й се сбъдна.

Ние с татко се разбрахме да вярваме в чудото. Да вярваме, че тя ще се събуди същата както преди.

И пак ще му се кара за всяка цигара.

– Йося, та ти вече пушиш третата днес, аз ги броя. Загаси я веднага!

И у дома пак ще мирише на мамините печива.

И Хектор ще отнесе мърморене за мръсните си лапи, но тутакси ще бъде почерпен с „изварката“ (малки палачинки от тесто с извара – бел. прев.) – „малко парченце може, защото храниш детето с някакви сухи глупости“.

В Харкив все така е много гърмящо и страшно. Особено по нощите. Оказва се обаче, че и с това се свиква.

Първите дни след всеки взрив ме връхлитаха паническите атаки. После попреминаха.

Днес, не помня вече в кой кръг от ада „татко-мама-татко-мама“ срещнах един познат. Не успяхме да се здрависаме, изтрещя взрив. Той (не е напускал Харкив от началото на войната) спокойно каза: „Доста далеч, но все пак е неприятно“.

Неприятно.

Това, което за нормален човек е непоносимо, в Харкив просто се смята за "неприятно".

Господи, как не ни се иска да свикваме с това. Не бива, не е правилно, невъзможно е да се мисли, че ракетата от тон и половина, летящата в жилищен квартал, е норма на живот.

Медицинската сестра в болницата в такъв момент просто изчаква, преди да направи венозна инжекция.

Мисля, че всеки път, когато нещо се взривява, трябва да си повтаряме: това е убийство, престъпление, тероризъм.

Да си го казваме на глас, за да не свикнем с това.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко