Да си вземеш солидната депутатска заплата и да я вложиш в нещо смислено - това е прекрасно дело. По-хубаво е и от простата благотворителност.

Супер е, че Ицо Хазарта помага на изоставени деца. И им помага смислено - с образование, от което имат нужда, с уроци, учители, курсове, които наистина ще им помогнат в живота. По-умно е от това просто да ги дариш парите на някоя фондация, ако ще и най-чистата.

Петров говори с тях, опитва се да разбере от какво имат наистина нужда.

Това е страхотно поведение на един известен рапър, на обществена фигура, започнала през 90-те като "лошия пример", а сега може да бъде добрият пример за деца, които са под опеката на българската социална система.

Но е също така напълно вярно, че не му е това работата.

И това не ни струва само 40 хиляди лева. Струва ни много повече - само да бъде избран на вота миналата година един депутат ни излиза над 270 хил. лв. Демокрацията е скъпо удоволствие, и това всъщност не е разумно харчене на парите на данъкоплатеца. 

За това, обаче, не е виновен Ицо Хазарта. Виновни сме ние - българският електорат. 

Виновни сме, защото избираме за народни представители не специалисти, не професионалисти, а партийните лица и каквото ни пробута поредния "спасител". Те може да са готини, може да са умни, може да са свестни (рядко), но ако искаме да работят за нас добре, трябва да ги наемем на правилната работа. Хазарта сам призна, че не е на правилната работа, а прави каквото може там, където е.

В България има 265 Центъра за временно настаняване от семеен тип, с общ капацитет 3253 деца. Има и още центрове за младежи, за възрастни, за хора с увреждания. Агенцията за социално подпомагане, която отговаря за тези социални услуги, е с бюджет 1,9 млрд. лева. 

С 6 депутатски заплати Ицо Хазарта е дал на "няколко десетки деца" много по-добър шанс да се развият като пълноценни граждани, отколкото българската социална система е способна. 

И за това сме виновни ние. Ние, които търпим една тромава и лакома администрация, която струва скъпо и върши малко. Ние, които избираме некадърни и безволеви управници, които ни обещават реформа на администрацията, но след вота бързо я забравят. Защото ще им струва скъпо. 

Виновни сме и за това, че когато някой все пак свърши нещо, първата ни работа е не да кажем "браво!" и да се замислим какво можем да направим ние, а да го наругаем. Как не го е срам да ни кара да се изправим пред вината си? Как не го е срам да прави това, което може, в политическата и партийна среда, в управляващото мнозинство, в което ние сме го поставили?

Най-трудната гледка често е в огледалото.