Втората политическа сила в новия парламент - "Има такъв народ" на Слави Трифонов, обяви, че се отказва от мандата за съставяне на правителство. Какви ще са политическите ефекти от това решение и трябва ли да се плашим от нови избори? Клуб Z търси отговорите от политолозите. 

Христо Панчугов, политолог и преподавател в Нов български университет.

Защо се отказа Слави Трифонов от управленския мандат?

Проблемът с „харизматичното лидерство“ е, че трябва да осигури повтарящ се успех – тоест осъществяване на „магическото“ решение на кризата. Очевидно това е отвъд способностите на Слави Трифонов и партията „Има такъв народ“ в този момент. За тях е важно усещането за криза и имагинерното спасение в бъдещето, не плана за неговото постигане. Връщането на мандата показа освен липса на политическа идея (няма изненада в това), но и разколебаването на хората около Трифонов, относно мажоритарната избирателна система, което е добрата новина, за мен. Как това ще бъде обяснено на техните избиратели е основният въпрос.

Печели или губи Трифонов от този ход?

Трудно е да се каже. Посланието, че отказват да станат заложник на нестабилни мнозинства и на компрометирани политически формации със сигурност се посреща с разбиране от неговите избиратели. Отказът от мажоритарна система обаче, основното послание на инициирания от него референдум, носи и много негативи. Ако при първото явяване на Слави Трифонов на избори „енигматичността“ (липсата на конкретика) провокира надежди, очаквания, желание за промяна и така акумулира и много протестен вот, то при второто тази неясното ще буди и страхове. Да си имал шанса да формулираш дневния ред и да не го направиш  обикновено е грешка, защото провокира притеснения сред избирателите. Очаквам мобилизиране на вот срещу Слави по тази линия.

В чия полза е решението на ИТН за отказ от мандат?

Не мисля, че някой печели от това решение. То беше предопределено от изказванията на ИТН в Парламента. Просто изключително много увеличи  вероятността за предсрочни избори.

Кой е най-логично да вземе третия мандат?

Ако целта е да се състави правителство, най-безпроблемно ще е мандата да се връчи на ДБ. Христо Иванов, обаче вече отказа тази възможност. Така най-логичния ход на президента е да даде мандата на БСП, за да се опита да възстанови връзката си с гласоподавателите на партията след разклатените отношения между него и Корнелия Нинова. Целта разбира се няма да е, да се състави правителство, а да се подготви предстоящата кампания за президентските избори.

Ще бави ли президентът Румен Радев даването на третия проучвателен мандат, за да име време сегашният парламент да приеме промените в Избирателния кодекс?

Вероятно ще се опита, но това едва ли ще се приеме особено позитивно от българското общество. Най-големият проблем на тази ситуация е липсата на лидерство и усещането за безизходица. Приемането на такива правила изисква време, което протакането само по-себе си едва ли ще осигури. Няма проблем да го направи, но ще трябва да плати цената на един набързо скалъпен, неудовлетворяващ никого Избирателен кодекс. Усещане за писане на закони „на колянце“, което не носи със себе си сигнал за промяна и нов тип политика, а за „още от същото“. Ако иска да е носителя на промяната, няма как да се държи като статуквото. Мисля, че не изборното законодателство, а ревизията на предишното управление е по-важната задача, за него. Всички „нови“ партии имат нужда от бързи резултати, ако се надяват на различен резултат.

Има ли нужда въобще от промяна на изборните правила?

Със сигурност не от тази промяна, която се предлага. Има нужда от разговор за проблемите на изборния процес, тяхното дефиниране и тогава от търсенето на решение на точно тези проблеми. Няма нужда от „замеряне с решения“, каквото наблюдаваме в момента. „Решения“, които уж променят процеса, но оставят дълбоките проблеми отново без решение.

Трябва ли да ни плашат нови избори?

В никакъв случай. Те са катализатор, дори тоягата, която ще вкара политическите лидери и партии във форма. Очевидно е какви са очакванията и нагласите на българските граждани, въпросът е дали лидерството ще се окаже на нивото, което е необходимо. Или това, или гражданите ще се научат да се самоогранизират.

До какво ще доведат те?

Ами ако партиите и лидерите запазят сегашния си подход – да управляват очакванията, резултатите ще са сходни. Сигурно ще има промени, но те ще са пренебрежими. Ако видим активни, комуникационни стратегии, малко гръбнак и позитивен разказ за това как изглежда политическата промяна, може все пак да се произведе мнозинство, което да започне възстановяване на институционалността в България.

Навлизаме в перфекта буря от избори – за нов парламент, за президент. Това ще оздрави демокрацията или ще задълбочи различните кризи, които вилнеят в момента?

Не мисля, че двете неща си противоречат. Задълбочаването на кризите, може да се окаже катализатор на демократизация. Проблемите на българската демокрация се съдържат в множеството спасителни пояси, които членството ни в ЕС хвърли. Тази измамна стабилност позволи разпад на институциите, до нива, които не би следвало да са възможни. Мисля, че може да мислим „кризата като възможнст“.