На 3 ноември 1996 г. Петър Стоянов и Тодор Кавалджиев спечелиха изборите за президент и вицепрезидент на Република България. Във връзка с 20-ата годишнина от това събитие издателство „Хермес“ публикува книгата "Президентът Петър Стоянов. Преговор на историята". Сборникът включва статии, обръщения, речи (включително и много импровизирани) и интервюта на президента Петър Стоянов не само от български, но и от редица чужди медии като "Вашингтон Пост", "Вашингтон Таймс", ОРТ – Русия, "Льо Соар" и др.

Публикациите са подредени хронологично и са изключително интересно свидетелство за историята на българския преход.

В книгата има отговори на много от въпросите, които продължават да вълнуват обществото: как БСП бяха принудени да се откажат от властта на 4 февруари 1997 г., как бе взето решение за подаване на молбата за членството ни в НАТО, защо не се отвориха досиетата и не се извърши лустрацията, отново за противоречията между Стоянов и Костов по въпроса за приватизацията, включително защо бяха загубени президентските избори срещу Георги Първанов през 2001 г. и т.н.

Ето откъс от книгата:

Всяко важно начинание, включително разширяването на НАТО, трябва да има солиден морален фундамент

Статия на Петър Стоянов, публикувана във в. „Вашингтон пост”

"Деветнадесетте страни-членки на НАТО се събират в Прага по-късно тази седмица и очакванията са седем държави от Централна и Източна Европа да бъдат поканени да се присъединят към Алианса. С това продължителният дебат както в западните, така и в източните столици относно предимствата и недостатъците на един разширен алианс отива към своя край. За мен, като бивш президент на България, тези покани за членство имат висока морална стойност заради мрачното минало на Източна Европа и перспективите пред източноевропейците днес.

Колкото и сериозна  да е тази дискусия обаче, тя трудно би могла да отрази чувствата, личните страдания и разбитите надежди на цяло едно поколение източноевропейци, чийто живот днес е към своя залез. През своята младост след Втората световна война тези хора, подобно на милиони в целия свят, трескаво са планирали своето мирно бъдеще. Но тези планове никога не се осъществяват – железният юмрук на комунизма смачква мечтите им за свободно и смислено съществуване. 

Преди много години, когато бях момче, а България беше все още в сянката на Съветската империя, попитах баща си, който е бил в концентрационен лагер заради своите антикомунистически възгледи, защо не е напуснал страната преди да започне процеса по съветизация. Не е ли осъзнавал, че болшевишката система няма да толерира нетрадиционно мислене? Той и неговите връстници не са ли могли да предвидят, че България може да се окаже в съветската орбита и сталинският Гулаг да бъде установен в държавата? 

"Не очаквахме, че Западът ще ни предаде". - беше категоричният отговор на баща ми. 

Размишлявал съм над тези горчиви думи в продължение на много години. 

Въпреки катастрофалното разделяне на Европа в Ялта след войната, баща ми и приятелите му никога не промениха отношението си към Запада. За тях той продължаваше да бъде символ на  свободния човешки дух и предприемачество. Макар че със сигурност е имал своите несъвършенства, алтернативата е била един друг свят, изграден върху заблуда и постоянни унижения, който комунистическите управници доста точно наричаха "социалистически лагер".

По това време такива мисли е можело, разбира се, да се изразят гласно само в кухните на малките апартаменти, където бившите членове на българския политически, културен и бизнес елит са си позволявали да разговарят. Всички те са били заклеймени като "врагове на народа", защото техните възгледи  са били несъвместими с "ценностите" на комунистическия режим. 

Тези мъже и жени не са имали никакъв шанс за извършване на нещо значително в своя професионален живот и повечето от тях дори са били лишени от практикуването на професията си. Суровата цензура ги лишава от възможността да публикуват каквото и да било в пресата. Те не са имали право да пътуват отвъд Желязната завеса, въпреки че са имали отлични познания в областта на Европейската култура и традиции.

Все пак те никога не губят надежда, знаейки, че Съединените щати и Западна Европа вече са обединили усилия в изграждането на обща система за сигурност и защита на демократичните ценности.

Бях в гимназията, когато през 1968 г. народът в Чехословакия застана срещу съветските танкове в защита на човешкото достойнство. Стоях залепен за радиото, слушайки последните предавания на радио "Свободна Европа" и "Гласът на Америка". Събрали се в нашата кухня, приятелите на баща ми стискаха палци за чехите и словаците и се ядосваха - "Защо Западът не идва да ги спаси? Защо НАТО не прави нищо?". 

Днес тези въпроси звучат наивно. За разлика от филмите, в политиката "добрите" не винаги се появяват навреме, за да победят "лошите". И как е било възможно за дисидентите в Източна Европа да разберат понятието реална политика — понятията геостратегически интереси и баланс на силите — седейки в кухните си в София, Букурещ и Будапеща?

Години по-късно, след вдигането на Желязната завеса, когато аз самият станах политик, осъзнах, че всички тези понятия в сложния политически речник могат да бъдат разбрани много по-лесно, ако се основават на свещеното право на зачитането на индивида и неговото желание да избира как да живее живота си.

Но какво общо има всичко това с разширяването на НАТО? Всяко важно начинание, включително разширяването на Северноатлантическия алианс, трябва да има солиден морален фундамент. Моралната цел на едно начинание е това, което привлича хората към него.

Днес, след 11 септември и последващите терористични атаки, нашата мисия е разширяването на границите на свободния свят, чийто щит е НАТО. Държавите, които желаят и могат да допринесат за укрепването на този щит, ще бъдат поканени да се присъединят към НАТО на срещата в Прага.

Когато това се случи, нашите родители могат спокойно да напуснат този свят, знаейки, че техният живот е имал цел и уверени в по-доброто бъдеще на своите деца и внуци".

23 февруари 2003 г.
Вашингтон Пост