Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

В нощта на президентския балотаж бившият министър на отбраната и лидер на ВМРО Красимир Каракачанов, който е част от инициативния комитет на избраната за втори мандат с подкрепата на „Прогресивна България“ президент Илиана Йотова, заяви ясно позицията на институцията. Той отхвърли опозиционните критики за изолация в ЕС и сближаване с Русия, подчертавайки, че нито Йотова, нито премиерът Румен Радев възнамеряват да вадят страната от ЕС или НАТО. Истинският дебат според него не е за излизане от съюзите, а за това дали България иска Европа на задълбочаващата се федерализация, или Европа на суверенните нации.

На практика Каракачанов направи опит да предефинира понятието за провевропейска партия, което е поврат в публичното говорене у нас. Разказът, че европейската принадлежност не се изчерпва с безкритичното следване на курса на Брюксел, а може да се изразява в отстояване на национална автономия вътре в институционалната рамка, пренася в България един от най-острите идеологически дебати на континента.

Тази стратегия не е изолирано българско явление. Тя следва еволюцията, през която преминаха редица европейски суверенистки и десни формации. След шока от Брекзит и сложните икономически реалности, масовият избирател в Европа ясно показа, че се страхува от радикалното напускане на Съюза или еврозоната. В отговор на това формации от целия спектър на европейския суверенизъм изоставиха реториката за излизане и я замениха с идеята за „промяна отвътре“. Стремежът им е ЕС постепенно да се трансформира от интеграционен проект с наднационални амбиции в по-хлабав съюз на независими държави, където националното право и националният интерес имат последната дума.

От гледна точка на политическата теория и правото на ЕС, тази концепция е напълно легитимна част от демократичния плурализъм. Тя има своите представители в Европейския парламент и сред правителствата на някои държави членки, напоследък - и в българското. В този смисъл опитът за препозициониране на България не е завой към изолация, а опит за преместване на страната от лагера на федералистите в лагера на междуправителствените традиционалисти.

Големите въпроси обаче започват оттук: доколко този модел е практически реалистичен в днешния геополитически контекст и какво означава той конкретно за държава като България?

Говоренето за национален интерес, суверенитет, достойнство и идентичност печелят гласове, особено по време на кризи и сред пострадалите от тях. Досега обаче не сме чули нито от Йотова, нито Радев какво точно от суверенитета искат да ни върнат. Европейската интеграция може да бъде описана като постепенно отдаване на власт от националните държави на Съюза със съзнанието и с аргумента, че заедно те могат повече отколкото всяка от тях поотделно и че по този начин биха защитили по-добре интереса на гражданите си. 

Затова държавите членки са решили единствено съюзът има право да приема законодателство засягащо митническия режим, правилата за конкуренция на вътрешния пазар, паричната политика (за страните от еврозоната), опазването на морските биологични ресурси, търговската политика.България вече е част от двете най-дълбоки форми на европейска интеграция - еврото и Шенген - което е отстъпване на национална власт на наднационални структури - в паричната политика и в управлението на границите.

Иска ли "Прогресивна България" да ни върне нещо от този отдаден суверенитет и ако да, как точно? Като излезем от еврозоната? Дори гърците не посмяха да го направят през 2015 г. предвид прогнозираната икономическа катастрофа след такава стъпка. Или да напуснем единното пространство за свободно пътуване и върнем граничния контрол за всички държави, включително членките на ЕС? Или като решим да наложим наш си митнически режим и търговски политики? В този случай би трябвало да напуснем ЕС. Същото би трябвало да направим, ако престанем да признаваме Съда на Европейския съюз, или ако откажем да правим вноски в бюджета му, от който все още получаваме повече отколкото внасяме. Или може би да престанем да изпълняваме условията за получаване на земеделско и кохезионно финансиране, но да претендираме за него въз основа на формалното си членство в ЕС?

Ако "Прогресивна България" иска да направи всичко от изброеното горе, каква проевропейска партия е тя? А ако не иска да го прави, какви суверенисти са? "Молчит наука", както пееше някога Висоцки.

Не, няма да чуете не само "Прогресивна България", но и никой нормален политик или партия да предлага такива неща. Тогава не се разбира кои точно "загубени части" от националния суверенитет и националния интерес искат да ни върнат. И как.

Нека обаче поразсъждаваме какво би означавало забавянето или връщането назад на интеграцията за държава като България? Рисковете са конкретни и сериозни:

Загуба на институционална защита за по-малките: Наднационалните органи – най-вече Европейската комисия и Съдът на ЕС – са създадени с цел да гарантират, че правилата в ЕС важат еднакво за всички, независимо от тяхната икономическа или военна мощ. В една чисто междуправителствена „Европа на нациите“, където властта е концентрирана в преговорите между суверенни правителства, балансът на силите естествено се измества в полза на най-големите и икономически мощни държави. По-малките и догонващи икономики губят гаранта, който ги предпазва от диктата на силните.

Икономическа фрагментация и рискове за единния пазар: Процесът на догонване при по-новите членки разчита изключително на четирите свободи на движение (хора, стоки, услуги, капитали) и общите стандарти на единния пазар. Връщането на суверенитет обратно към националните столици често върви ръка за ръка с протекционизъм, възстановяване на бариери и национални предпочитания за местния бизнес. За държава, разчитаща на износ и чуждестранни инвестиции вътре в ЕС, всяка фрагментация на пазара забавя икономическия растеж. Попитайте българите, съгласни ли са в името на "суверенитета и националния интерес" да загубят достъпа до пазар с над 400 милиона потребители, за достъпа до който цял свят се състезава?

Периферизация: Дори в най-хлабавия междуправителствен модел, би имало по-интегрирани (например между страните с исторически връзки в Западна и в Централна Европа). Те неизбежно биха започнали да изграждат по-тесни помежду си структури на сътрудничество. В резултат на това държавите, настояващи за дистанция от Брюксел, рискуват да останат трайно във външния ред на вземане на решения – без реален лост за влияние върху политиките, които пряко ги засягат. България вече е в две такива ядра на интеграция - еврозоната и Шенген. Да излезем от тях и да се върнем в периферията ли искаме? И ако не искаме това, какво точно искаме?

Изглежда патетичното говорене за "суверенитет" и "национални интереси" е просто популистка поза, зад която няма нищо конкретно, или ако има, то е път към катастрофа.

Какво печели и какво губи един по-малко интегриран ЕС в глобален план?

В глобалния свят на XXI век, характеризиращ се с изострено съперничество между великите сили (САЩ, Китай, Индия), концепцията за по-хлабава Европа има двупосочно отражение.

От една страна, поддръжниците на концепцията изтъкват, че по-малко интегрираният ЕС е по-гъвкав вътрешно, съхранява демократичната легитимност през националните парламенти и спестява тромавите опити за налагане на уеднаквени политики върху обществено и културно различни нации. По-малкото регулаторно бреме от Брюксел потенциално би дало повече свобода за национални икономически решения.

От друга страна обаче, в световен мащаб един по-малко интегриран ЕС губи способността си да действа като единен глобален играч. В геополитиката размерът и съгласуваността са от ключово значение. Разпокъсана Европа, в която всяка столица води самостоятелна външна, енергийна и отбранителна политика, трудно би могла да се противопостави на външен икономически или военен натиск. Без общ капацитет, общи инвестиции в технологии и единен глас, отделните европейски държави – дори и най-големите – рискуват да се превърнат в обект, а не субект на глобалната политика.

Още в речта си за състоянието на съюза през 2016 г. тогавашният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер предупреди:

„Демографското ни тегло спада. Днес представляваме 8% от населението, през 2050 г. ще бъдем 5%. До 2060 г. никоя страна членка няма да има повече от 1% от световното население.“

Икономическата тежест на Европа спрямо глобалния БВП показва ясна тенденция към намаляване поради бързия растеж на нововъзникващите пазари като Китай, Индия и Бразилия. През 2004 г. ЕС генерираше близо 26% от световния БВП, а през 2017 г. този дял вече бе паднал до малко под 20%. Според икономическите модели на Европейската комисия и Организацията за икономическо сътрудничество и развития се очаква делът на ЕС-27 от глобалната икономика да намалее до под 10–12% към средата на века (тоест между 2030 г. и 2060 г.). Юнкер често посочваше, че в бъдеще нито една европейска държава самостоятелно няма да бъде част от формати като Г-7, ако се измерва поотделно, вместо чрез колективната тежест на целия единен пазар.

Накратко, европейците са осъдени да бъдат заедно и все по-интегрирани, ако искат светът да ги брои за нещо.

Някои визионери са виждали това още преди 70 години, в зората на европейската интеграция. През 1957 г. , след като Суецката криза показва, че някогашни империи като Великобритания и Франция вече не могат да диктуват самостоятелно световната политика и когато се водят преговорите за създаване на Европейската икономическа общност, външният министър на Белгия Пол-Анри Спаак казва крилатата си фраза:

„В Европа има само два вида държави: малки държави и държави, които все още не са разбрали, че са малки.“

Да помислим: не е ли късно България да става част от вторите?

Бащата на европейския суверенизъм и неговите деца

За да разберем по-добре днешния дебат, трябва да припомним, че идеята за „Европа на нациите“ има дълга история. Тя възниква като естествена алтернатива на федералистките модели още през следвоенния период.

Истинският баща на тази политическа концепция е френският президент генерал Шарл дьо Гол. През 50-те и 60-те години на миналия век той категорично отхвърля идеите за федерална Европа и въвежда формулата за „Европа на отечествата“. Според дьо Гол единствените реални политически субекти с историческа, културна и демократична легитимност са националните държави, а не изкуствено създадените технократски органи. Неговата визия за сътрудничество се простира от Атлантика до Урал, но стъпва върху твърдото условие, че никое общо решение не може да потъпква френския или който и да е друг национален интерес.

Опитите за превръщането на тази визия в официална архитектура започват с така наречените Планове "Фуше"* през 1961 и 1962 година. С тях Париж предлага създаването на нов съюз, в който външната политика и отбраната да се определят строго междуправителствено. Проектът претърпява провал поради опасенията на останалите партньори от френска хегемония. Напрежението обаче ескалира през 1965 година с "Кризата на празния стол", когато дьо Гол изтегля френските представители от брюкселските срещи в знак на протест срещу вземането на решения с квалифицирано мнозинство, особено такива, които засягат земеделието. Резултатът е Люксембургският компромис от 1966 година, който налага правилото за единодушие и дава право на вето, когато са застрашени жизненоважни национални интереси.

През следващите десетилетия концепцията претърпява значителна еволюция и надхвърля първоначалното си френско измерение. С ратификацията на Маастрихтския договор и последвалите стъпки към по-дълбока интеграция, формулата за съюз на суверенни държави се превръща в основен разказ на евроскептичните и консервативните движения из целия континент. Тя постепенно се трансформира от дипломатическа стратегия в широко разпространен политически лозунг срещу прекомерното разрастване на правомощията на Брюксел.

Днес принципите на този модел са практически вградени в самия механизъм на функциониране на Европейския съюз. Най-високият политически орган – Европейският съвет, съставен от държавните и правителствените ръководители, продължава да взема ключовите стратегически решения на междуправителствена основа. Наред с това запазването на правото на вето в чувствителни области като външната политика, отбраната, данъците и разширяването гарантира, че държавите членки остават крайният господар на договорите.

Така че откритият въпрос към "Прогресивна България" все още е без ясен отговор: какво точно ни е взела Европа и как смятате да го върнете?

---

* Кристиан Фуше (Christian Fouchet, 1915 г. –1974 г.) е френски дипломат и близък съратник на президента Шарл дьо Гол, който през 1961–1962 г. ръководи изготвянето на т.нар. План "Фуше" — проект за междуправителствен политически съюз между държавите от тогавашната Европейска общност. Той предвиждат изграждането на „Европа на отечествата“, в която суверенните държави запазват пълния си контрол, правото на вето и ръководната си роля в областта на външната политика и отбраната, отхвърляйки идеите за наднационална федерация. Инициативата в крайна сметка е отхвърлена от останалите партньори поради опасения от отслабване на европейската интеграция и връзките с НАТО.