Със своите стоплящи сърцето истории омайната писателка Лори Гилмор се превърна в световен феномен, а поредицата „Дрийм Харбър“ – в любимо книжно убежище на романтичните души.

Множество читатели вече изпиха тиквеното си лате в „Кафене „Пъмпкин Спайс“, хапнаха канелени кифлички в „Книжарница „Синамън Бън“ и посрещнаха зимата в „Градина Крисмъс Трий“. Сега е време пролетта да разцъфне в книга номер 4 от сладостната серия на Лори Гилмор – добре дошли в „Палачинкова къща „Строубъри Пач“! 

В тази слънчева история градчето на мечтателите Дрийм Харбър е по-уютно от всякога, а „някъде измежду палачинките, пастата, целувките и разговорите“ двама души ще открият, че любовта е по-близо, отколкото са предполагали.

Арчър мечтае за кулинарна кариера в Париж, но се оказва заседнал в малкото градче Дрийм Харбър, където трябва да се грижи за петгодишната Олив. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки – Арчър е принуден да приеме позицията на готвач в местната закусвалня – падение спрямо уменията и досегашния му опит.

Айрис също спешно търси работа. Когато разбира, че новият намусен самотен татко в града се нуждае от бавачка за малкото си момиченце, тя осъзнава, че това може би е единственият ѝ шанс да вземе живота си в ръце. Дори и на цената на това да общува с нетърпимия Арчър.

Скоро двамата ще се забъркат в шеметно предизвикателство, а на пътя им ще се изпречи и едно непредвидено препятствие – забранено привличане, което подозрително започва да прилича на любов.

Айрис е топло слънце, а Арчър е навъсен дъждовен облак. Но заедно те ще сътворят най-красивото небе. 

Нежна като разцъфнало дръвче и сладка като ягода, „Палачинкова къща „Строубъри Пач“ е съвършената романтична комедия, с която да се почерпите след студените месеци. 

Освободете място в сърцето си за пролет и идвайте за вкусни палачинки в Дрийм Харбър!

* * *

Из „Палачинкова къща „Строубъри Пач“ от Лори Гилмор

Снимка "Сиела"

Глава втора

Айрис потопи парче палачинка в гъстата имитация на кленов сироп, която покриваше чинията ѝ, и отново пресметна наум. Само че без значение как пресмяташе уравнението, резултатът излизаше един и същ – тя ня­маше да успее да плати наема си. Отново. Хазяйката ѝ наистина беше проявила търпение при последните три закъснели плащания, но Айрис беше почти сигурна, че този път едва ли ще е толкова мила. Най-вече защото миналия месец ѝ беше казала, че прави компромис за последен път, защото парите от наема са ѝ необходими. Айрис беше наясно, че ако не намери пари през следва­щите два дни, щеше да има големи неприятности.

Тя въздъхна и се загледа през големия прозорец до сепарето в закусвалнята, на което беше седнала. По стъклото се стичаха дъждовни капки и те никак не действаха добре на настроението ѝ. Гладис, една от лю­бимите ѝ клиентки от курса по йога и собственичка на закусвалнята, седна в сепарето срещу нея.

– Защо си толкова унила днес, скъпа?

Айрис повдигна рамене.

– Ами както обикновено с тази моя работа на сво­бодна практика не мога да свържа двата края.

На достолепната възраст от двайсет и шест години на Айрис може би щеше да ѝ се наложи да си потърси постоянна работа с възможност за кариерно развитие, от онези, за които всички говореха. Работа с осигуров­ки и заплата в истински щатски долари, а не плащания под формата на неограничен достъп до тренировки в Младежката християнска асоциация и безплатни цветя всеки месец. Всъщност безплатните цветя много ѝ ха­ресваха.

Гладис се намръщи.

– Не се притеснявай, ще се справя някак си – каза Ай­рис и се насили да се усмихне. – Винаги се оправям.

И наистина тя винаги намираше начин да се справи някак си. С поредното ново работно място, поредния ев­тин апартамент, поредния съмнителен съквартирант. От известно време Айрис се справяше с живота съвсем сама, след като майка ѝ се премести да живее във Фло­рида с мъжа, обект на последната ѝ гореща авантюра. Е, можеше да разчита на помощта на братовчедка си Ре­бека, но Айрис просто нямаше как да се озове отново на дивана на Бекс. Все пак тя имаше три котки, свиреше на тромпет до късно през нощта и битовите условия при нея не бяха никак подходящи за съквартирантка. Айрис просто нямаше как да слуша репетицията ѝ за джаз ан­самбъла до полунощ, а след това да спи с минимум две котки, изтегнали се върху лицето ѝ. Не и отново.

Айрис беше изтръгната от мислите си от трясък от­към кухнята, последван от поредица ругатни.

– Какво, по дяволите, беше това?

Гладис ѝ се усмихна кисело.

– Новият главен готвач.

– Нов главен готвач? За… закусвалнята? – отвърна Айрис и огледа овехтелите сепарета и стария балатум на пода. Тя обичаше това заведение, само че то беше всичко друго, но не и изискано.

– В процес на реновиране сме – каза Гладис и изпра­ви гърба си. – И ни трябва ново меню.

Айрис пъхна последното парче палачинка в устата си.

– Нали ще продължите да сервирате палачинки през целия ден?

– Разбира се, как иначе?

– Уф – отвърна Айрис и се усмихна на възрастната жена над чашата си с безвкусно кафе.

– Всъщност… – Изведнъж Гладис някак си се оживи. – Може би имам решение на проблема ти.

– Ами… да, бих могла да поема няколко смени като сервитьорка…

– Не, не става дума за това – отговори Гладис и махна с ръка. Айрис чупеше по няколко чинии на смяна и изяждаше палачинки колкото собственото си тегло, което очевидно я правеше неподходяща за позицията на сер­витьорка.

– Имам по-добра идея – продължи мисълта си Гла­дис. – Какво ще кажеш за работа като бавачка?

Айрис се облегна назад в сепарето и размаха ръце пред себе си, сякаш за да отблъсне физически предло­жението на Гладис.

– Да гледам деца? Няма начин.

– Защо не? Толкова си енергична, а и се справяш чу­десно с преподаването. Ще бъдеш страхотна детегле­дачка.

– Не, не, справям се чудесно с преподаването, но на възрастни. Хора, способни на нормална човешка кому­никация. Ситуацията с децата е съвсем различна.

Гладис повдигна вежди, сякаш отказваше да приеме дълбоко неправилното отношение на Айрис към децата.

– Малчуганите също могат да комуникират.

Айрис поклати глава.

– Непредсказуеми са, а и имам чувството, че винаги кроят нещо. И защо винаги са изцапани с лепкави неща?

Гладис се засмя и поклати глава.

– Децата са хора като всички останали. Сигурна съм, че си в състояние да се справиш с отглеждането на едно момиченце.

Хора като всички останали? Малки човечета, способ­ни да разрушат всичко около себе си. През по-голямата част от детството си Айрис беше живяла с възрастни. Е, възрастни и Бекс, но с Бекс бяха почти на една и съща възраст. Айрис нямаше по-малки братя и сестри, нито пък братовчеди. Тя не беше гледала хлапетата от кварта­ла и не проявяваше никакъв интерес към бебета кукли.

Докато растеше, най-добрата ѝ приятелка беше Джоузи, милата съседка, която живееше над тях и по онова вре­ме беше на седемдесет години. Тя се грижеше за Айрис след училище, докато майка ѝ беше на работа, и Айрис просто я обожаваше. Джоузи разказваше най-хубавите истории и готвеше най-вкусните спагети. До ден дне­шен Айрис не можеше да усети, че е станало неделя, ако на котлона не къкри сос. Джоузи я беше научила на това.

Старите хора са извор на мъдрост. Малките деца са просто... диви.

– И за кого ще трябва да работя? – попита Айрис от чисто любопитство, без изобщо да възнамерява да приема тази безумна работа.

Гладис погледна към кухнята.

– Ами…

Още трясъци и викове.

Айрис се ококори.

– Човекът, който в момента крещи на персонала ти, има малко дете?!

– Знаеш за случилото се с Кейт Карпентър, нали?

– Разбира се.

Всички знаеха. Беше истинска трагедия. Айрис и Кейт се познаваха от училище, но не бяха близки прия­телки. Въпреки това обаче Айрис беше ужасена, когато чу за случилото се. Кейт беше толкова млада и сполетя­лото я нещастие беше станало повод Айрис да се замисли какво, по дяволите, прави със собствения си живот.

– Ами явно са открили бащата на малката ѝ дъщеря.

– И това е маниакът в кухнята ти, така ли?

– Не е маниак – отвърна Гладис и въздъхна раздраз­нено. – Той е световноизвестен главен готвач и слага ресторанта ми в ред.

– Хм.

Гладис вдигна рамене.

– Трябва му работа, за да издържа дъщеря си, а само ние търсим готвач.

– И значи в момента имате главен готвач…

– Световноизвестен главен готвач.

– Световноизвестен главен готвач, който ще прави палачинки?

Гладис се ухили.

– Той ще преобрази цялостно менюто ни.

– А какво мисли Лайънъл по въпроса?

Айрис много искаше да присъства на сцената, когато Гладис е казала на съпруга си как от сега нататък закус­валнята ще бъде управлявана от някакъв префърцунен главен готвач. Изражението на Гладис ѝ подсказа, че всичко е минало точно както Айрис беше очаквала.

– Ще свикне с мисълта – отвърна Гладис и скръсти ръце на масата. – А сега кажи какво мислиш за работата?

– Гладис, наистина бих искала да съм от полза, но ня­мам умения да съм бавачка.

– Глупости! Имаш сертификат за оказване на първа помощ, освен това си креативна, енергична, забавна, от­говорна… – Гладис изброяваше качествата на Айрис на пръстите си. – А и най-важното е, че си на разположение.

Айрис поклати глава.

– Няма начин. Съжалявам.

– Какви други възможности имаш?

– Ами вероятно… бих могла да…

Колкото повече Айрис се колебаеше, толкова по-са­модоволно ставаше изражението на Гладис.

– Ще се оправя някак си…

Айрис щеше да вземе няколко смени в кръчмата на Мак или пък може би Джийни имаше нужда от нов ба­риста в кафене „Пъмпкин Спайс“, а и винаги можеше да продаде бъбрек или някой друг орган… Каквото и да е, само да не се налага да прекарва дните си в компанията на малко дете. Кира вече беше обещала да я наеме отно­во за Коледа, така че просто трябваше да изкара някак си само още осем месеца. Лесна работа.

– Говориш глупости. А споменах ли, че позицията включва и настаняване?

– Настаняване? Значи няма да плащам наем, така ли?

Самодоволната усмивка на Гладис стана още по-ши­рока.

– Точно така. Няма да плащаш наем, а и момиченцето ходи на детска градина, така че през по-голямата част от деня дори няма да си е у дома. Ще можеш да продължиш с курса си по йога.

Това променяше нещата. Ако не се налагаше да пла­ща наем и можеше да продължи да преподава и паралел­но с това да получава заплащане за работата като бавач­ка, може би най-сетне щеше да успее да сложи финанси­те си в ред.

Ах, тази хитруша Гладис и непрестанните ѝ добри идеи.

– И какво точно ще трябва да правя?

– Ами предполагам, че ще трябва да я подготвяш за детска градина и след това да я вземаш оттам. Ще я гле­даш следобед, докато баща ѝ се прибере от работа, но съм сигурна, че ще успееш да се справиш с тези задачи, Айрис.

– А защо си толкова настоятелна?

Градът беше пълен с нахалници и клюкари, а и с най-добронамерени хора, които просто умираха да си врат носа в работите на другите. Гладис обаче не се вписваше в никой от тези стереотипи и обикновено не се месеше в чужди работи. Тя имаше съпруг, две дъщери, безброй внуци и закусвалня, която трябваше да управлява. Ай­рис не разполагаше с време да се занимава с хорските проблеми.

Изражението ѝ омекна.

– В затруднено положение са също като теб. Защо да не си помогнете едни на други?

Айрис възнамеряваше да възрази и да изтъкне, че не се намира в подобно положение, но Гладис направи гримаса, с която я накара да замълчи. Естествено, че беше в затруднено положение.

– Момиченцето е загубило майка си, а човекът прави каквото може, за да се справи…

Изречението на Гладис беше прекъснато от нови трясъци откъм кухнята, но тя вече беше успяла да до­косне душата на Айрис. Как можеше да отговори? Да от­каже да помогне на горкото момиченце, което е загуби­ло майка си? Това щеше да е просто ужасно.

А и към това трябваше да се добави опасността да слуша репетиции на тромпет до късно през нощта.

– Добре, така да бъде. Съгласна съм – отвърна Айрис.

Гладис засия.

– Чудесно! Ще кажа на Арчър. А, ето го и него – каза тя и погледна към вратата на кухнята, която се отвори с трясък. Това беше той. Най-гневният мъж, когото Ай­рис беше срещала през живота си, се появи иззад сума­тохата. Ако има начин човек да се намръщи с цялото си тяло, то той в момента правеше именно това. Гневният блясък в тъмните му очи беше толкова силен, че дори изисканата му бяла униформа на главен готвач не може­ше да го смекчи. По челото му падаха кичури тъмноруса коса, сякаш ги беше дърпал и преборил съпротивата им. Мъжът беше сбърчил чело, а устните му бяха свити като тънка линия на неодобрение към всичко и всички. От него просто струеше напрежение. Да, това беше същи­ят човек, който сякаш искаше да я убие, задето го беше заляла със смути от кейл. Той някак си нямаше вид на особено грижовен баща.

– Арчър! – извика Гладис в очевидно приповдигнато настроение от завоювания успех. – Намерих ти перфект­ната бавачка!

Арчър насочи буреносния си поглед към Айрис.

Тя се усмихна леко на потенциалния си бъдещ шеф и му махна с ръка.

Арчър с нищо не показа, че я беше разпознал от зло­получната случка със смутито.

– Изпратете автобиографията си – изръмжа той, обърна се и се втурна обратно в кухнята.

В какво, по дяволите, се забърка Айрис току-що?