След успеха на „Само когато сме заедно“ TikTok любимката Клои Лизе се завръща с още една история за семейство Бергман и за любовта, която си заслужава чакането. В неустоимата нова книга „Завинаги само ти“ авторката среща читателите със спортната звезда Рен и неговата дръзка избраница Франки. Българското издание на романа вече е в книжарниците със знака на „Кръг“, като ефектните му цветни порезки и изящна корица са дело на Таня Мичева (Kontur Creative), а добрият превод е на Майре Буюклиева.

Франки Дзеферино знае отлично как да държи хората на разстояние. Свободолюбива и винаги готова да отстоява себе си, тя работи като координатор на социалните мрежи на хокейния отбор на Рен Бергман. Многобройните разочарования в миналото ѝ са я научили да не показва уязвимост пред никого. Но дори тя не е имунизирана срещу чара на търпеливия и жизнерадостен Рен, който копнее за нея от години…

Когато поредица от непредвидени обстоятелства сближава двамата, Рен най-сетне се впуска в борба за сърцето на Франки. Но за да я спечели, ще му е необходимо много повече от просто чар. Ще успее ли хокеистът да премине през всички защити, които избраницата му е поставила пред себе си? И ще му се довери ли тя достатъчно, за да му позволи да я опознае истински?

Наситен с чувственост, копнеж и хумор, световният бестселър „Завинаги само ти“ е обнадеждаващ и незабравим роман за силната любов, която пламва не въпреки различията между двама души, а именно заради тях. Авторката Клои Лизе го създава като своеобразно писмо към всички, които не се вписват в общоприетите рамки, но имат куража да бъдат себе си. С вълнуващата история на Франки и Рен тя напомня, че никой не бива да крие своите особености, за да бъде обичан.

„Завинаги само ти“ е история за смелостта да допуснеш някого до себе си и за радостта да откриеш човек, пред когото можеш да се разкриеш напълно. Защото истинската любов започва, когато си позволим да покажем не само най-добрите си страни, но и това, което пазим скрито.

С предишния си роман „Само когато сме заедно“ Клои Лизе поставя началото на поредица книги за семейство Бергман, всяка от които проследява любовната история на различен член на фамилията. Както „Завинаги само ти“, така и „Само когато сме заедно“ може да се четат самостоятелно, без да е необходимо познаването на всички герои.

Клои Лизе e американска писателка, която добива световна популярност с романа си „Само когато сме заедно“. Публикуван през 2020 г., той поставя началото на серия романтични четива, създадени от авторката с пълното убеждение, че всеки заслужава мечтаната любовна история. Когато не работи по следващата си творба, Лизе експериментира в кухнята, наслаждава се на природата и прекарва време със семейството си.

* * *

Из „Завинаги само ти“ от Клои Лизе

Снимка "Кръг"

Цял живот съм била или главоблъсканица, или затруднение. Като момиче бях вманиачена по рутинните процедури, бях тревожна и податлива на емоционални изблици. Крещях, когато ме обличаха, и спях лошо. Имах една най-добра приятелка и я исках само за себе си. Мразех шумни места и плачех всяка седмица в църквата, защото използваха благовония.

Между десет и четиринайсет така потъвах в четене, че забравях да се храня по цял ден, говорех за любимите си книги без прекъсване, плачех, когато свършваха, и изчитах всички фенфикшъни от край до край. Откачах, когато по-голямата ми сестра Габи дъвчеше прекалено шумно, когато панталоните ми залепваха от статичното електричество, когато майка ми променяше менюто и когато не намирах нещо там, където съм го оставила.

Понякога подлудявах семейството си. Объркана мама, изнервена нонна* и раздразнена Габи. Татко обаче винаги ме разбираше. Прегръщаше ме силно и ме люлееше в обятията си. Правеше ми топли вани и караше нонна да ми шие широки, свободни рокли, които да обличам върху единствения вид клинове, които можех да понасям. Под твърдата матриархална ръка на нонна се научих да седя мирно, да се съсредоточавам, да слушам, да бъда любезна. Общоприетите знаци на комуникация и неизказаните послания, които се разменяха шепнешком около мен, бяха твърде хлъзгави и уклончиви, за да ги доловя, затова се насочих към връстниците си, наблюдавах и имитирах движенията им, жестовете, думите, израженията. Спортувах и бях добра ученичка. Правех всичко възможно, за да мина за една от тях.

И известно време се получаваше. Приличах на нормално дете – каквото и да означава това, по дяволите – докато депресията и тревожността след смъртта на татко не ме хвърлиха във вихрушката, заличавайки всички емоционални резерви, с които разполагах, за да имитирам нормалност.

Бях на тринайсет, когато ме диагностицираха с аутизъм. Психологът каза, че са щели да установят състоянието ми по-рано, ако не била фантастичната ми способност да следвам правила, да копирам поведение и да се преструвам на „нормална“. Всеки достигал преломната си точка, каза. Било само въпрос на време, преди да се наложи да спра с преструвките и да подходя честно към неврологичната си различност.

В традиционното ни италианско католическо семейство, в което властваше скептицизмът на нонна към всичко, освен към молитвата като решение за всички проблеми, беше цяло чудо, че изобщо ме заведоха на лекар. Това бе доказателство за изтощението на майка ми, която се осмели да се опълчи на настояванията на нонна, че съм нормално, макар и по-опако дете, калпазанка. Мама обаче се довери на интуицията си и тайно ме заведе на няколко прегледа при детския психолог, който в крайна сметка ми постави диагнозата. Мисля, че не съм ù благодарила достатъчно за това.

След това започнах терапия, за да овладея тревожността си – чрез емоционално регулиране се борех с отклоненията, свързани с компулсивното поведение и маниите, и преодолявах понякога депресиращото чувство за изолация, което изпитват повечето аутисти.

После, когато влязох в пубертета, в живота ми пропълзя все по-осезаемото присъствие на болките и схващанията. За седемнайсетия си рожден ден получих още една диагноза: ревматоиден артрит. Само за едно лято от момиче, което тича всеки ден, и много активна личност, се преобразих в човек, чиито колене и бедра са толкова сковани, че не може да стане от леглото. Тийнейджърка, чиито ръце не могат да отворят бутилка вода или да използват отварачка за консерви.

И точно тогава се превърнах от личност в проблем. Може би ако беше само аутизмът или само артритът, щяха да ми позволят да бъда независима и силна млада жена. Само че страхът и тревожността на майка ми след смъртта на татко бързо я тласнаха към потискащо и инфантилизиращо суетене около мен. Франки беше крехка, повредена и слаба. Беше задушаващо.

Никакви шумни места, Франки не ги обича.

Не този мач, ще ù е трудно да стигне до седалките.

Франки не бива да остава сама. Кой знае какво може да се случи!

Бях пречка за всички забавления и интересни места, бях източник на тревога и изтощение, бреме. Депресарката. Убийцата на купона. Йори.

Докато не се изнесох. Ето че семейството ми отново можеше да се забавлява. А аз получих шанса да си докажа, че съм способна да живея сама – силна, невредима и независима.

Доказах го, и още как. И все пак признавам, че има дни, когато животът ми е тежък. Аутизмът е доживотна реалност, в която никога не успяваш да доловиш докрай намеците, да следиш времето, да гледаш на света като другите. А това понякога има изолиращ, отчайващ, депресиращ ефект.

Тук се нарежда и ревматоидният артрит, гадно автоимунно заболяване, за което няма лек, а само контрол на щетите. Колкото по-скоро забавиш хроничното възпаление, причинено от факта, че тялото ти се атакува само, толкова по-добре. Тъй като ме диагностицираха навреме, лекарствата до голяма степен спестиха крайното увреждане на ставите ми. Въпреки доброто лечение и грижите, от време на време получавам възпаления.

Всеки път, при всеки пристъп, най-силно ме боли левият хълбок, любимата мишена на свръхентусиазма на имунната ми система. Преди три години развих хронични болки и слабост в тази става и се наложи да използвам бастун. Терзанията на близките ми започнаха – каква изненада. Това, че съм на двайсет и три, принудена да ходя с бастун, било знак за моята уязвимост.

Аз обаче го приех. Може би заради аутистичния си мозък и присъщата му аналитична практичност не изпитах особени чувства по отношение на бастуна. Просто видях функционалните му предимства. Той ми помагаше. Бях по-стабилна с него. Кракът ми не поддаваше. Не падах по лице. Какво лошо има в това, по дяволите?

Допълнителен бонус беше, че си намерих такъв, който ме караше да се чувствам като яка вещица от Хогуортс. Знаете ли колко далеч може да стигне човек с фалшива вълшебна пръчка и невероятна памет за заклинания и проклятия? Много далеч, казвам ви.

Не, животът невинаги е лесен или безболезнен, но имам няколко приятелки, които ме познават и обичат такава, каквато съм, а в Бъзовата пръчка намерих утеха и стабилност. Освен това посещавам психолог, ходя на физиотерапия, карам стационарно колело, практикувам йога, плувам. Взимам си лекарствата и през повечето време намирам неудобствата и предизвикателствата за преодолими.

Накратко казано, контролирам по-голямата част от живота си. А когато усещам, че контролът ми се изплъзва, когато имунната ми система и аутистичният мозък ме саботират, използвам коза си: канабис, който ми осигурява така необходимата почивка от хроничната болка и тревожността.

Точно така. Понякога, за да се справя с въртележката, която представлява животът ми, се напушвам. Понякога моят човек Картър от Центъра за медицинска марихуана ме убеждава да изпробвам някой нов „идеален сорт“, а след като го направя, политам така, че се озовавам в стратосферата и настъпва моментът, в който ми е ясно, че Франки трябва да си легне. Първо обаче трябва да си поръча китайско. След като метне една пица във фурната.

Адски съм гладна. Тъкмо ометох пицата и продължавам с унищожаването на желираните бонбони в очакване на свинското му шу, яйчените рулца и супата уонтон, когато на вратата се звъни. Твърде бърза реакция като за китайски ресторант, но не се оплаквам. Бавно се затътрям към вратата, за да отворя.

След кратка борба с резето най-сетне успявам да отключа. Отварям и протягам ръка, за да си получа китайското пиршество, когато осъзнавам кого виждам.

Знаех си, че не биваше да дърпам остатъците от коза. Вече си въобразявам някакви неща.

На прага ми стои мираж на Рен Бергман, усмихнат както винаги, с блейзър, преметнат през лакътя, и малък пакет, увит в хартия, в ръце. Разрошена, все още мокра коса. Небесносиня риза с дълъг ръкав, от която очите ми изскачат. Износени дънки и чифт старички найкове. По дяволите, този мъж знае как да си носи дрехите.

---

* Nonna (итал.) – баба. – Бел. ред.