"– Кам... ако някога започнеш да се давиш... ще извикаш, нали? А аз ще те спася. Нали?" (ОТКЪС)

Колко добре познаваш човека, когото обичаш най-много?

На 21 юни – най-дългия ден в годината, животът на Кам е напът да се промени завинаги. След деветмесечен отпуск по майчинство е време дъщеря ѝ да тръгне на ясла, а тя да се върне към работата си като литературен агент. Само че от сутринта всичко сякаш върви с главата надолу – Кам се буди, но съпругa ѝ го няма. Единствената следа от него е лист хартия със загадъчно послание:

"Беше толкова прекрасно с двете ви."

Разстроена и объркана, че Люк я е оставил да се справя сама с всички ангажименти точно днес, Кам бърза да закара детето и се устремява към офиса, където най-сетне ще може да се съсредоточи върху работата си. Но тъкмо когато си мисли, че най-трудната част от деня е преминала, във фоайето на сградата нахлуват полицаи. Полицаи, които търсят точно нея. Някой е взел трима души за заложници в изоставен склад… и съпругът ѝ е замесен.

За броени часове Кам е принудена да преосмисли целия си досегашен живот. Наистина ли Люк, любимият ѝ, най-прекрасният съпруг и баща, е хладнокръвен престъпник и колко тайни е успял да скрие от нея? Докато светът ѝ се разпада, Кам разбира, че понякога най-голяма болка могат да ни причинят именно хората, които сме допуснали най-близо до сърцето си.

Benitorial представя „Последните му думи“, нова книга от авторката на „Не тук и не сега“ и „Просто поредната безследно изчезнала“.

Джилиан Макалистър завършва английска филология, след което работи като адвокат. Живее в Бирмингам, Англия, където сега пише на пълен работен ден. Тя е автор на девет самостоятелни книги, превърнали се в бестселъри.

"Джон. На Джулия ѝ се струва, че се казваше Джон. „Джон убийство Портисхед“, въвежда в Гугъл..." (ОТКЪС)

* * *

Из "Последните му думи" от Джилиан Макалистър

Снимка Benitorial

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Заложническата криза

1

Кам

След един час животът на Камила ще се промени, но тя още не го знае.

В този момент, докато забърсва столчето за хранене, а Поли седи на килимчето си след закуска, знае само, че съпругът ѝ не си е вкъщи. Излязъл е, оставил я е да се справя сама с първия ден на Поли на ясла и със своя първи ден обратно на работа. Да не би да е бързал за някой краен срок? Да не би тя да е забравила, че е имал да довършва спешен проект?

Кам обаче не забравя неща. Всъщност Люк е този, който забравя. Така че…?

Слънцето се прокрадва с лъчите си в кухнята. В този съвършен юнски ден Кам се събуди сред ураган от различни емоции: нервна, развълнувана, тъжна, щастлива – първият ѝ ден обратно в офиса след продължителното деветмесечно майчинство. Понякога жадува за думи в английския, които не съществуват. Днес е един от тези дни. Трепет, вълнение… когато се събуди, си помисли: не, нито една не е подходяща.

А Люк е решил да изчезне точно сега.

Сигурно е нещо по работа. Той е писател в сянка на депутати и знаменитости, има си споделен офис, където ходи, когато му е нужно усамотение. Сигурно е това. Но сега няма да мисли повече по въпроса. Няма да го предъвква – определено не, категорично никакво предъвкване, мисли си Кам и стиска парцалчето твърде силно.

Наблюдава как Поли се навежда напред, за да сграбчи играчката, която ръчичките ѝ не достигат. Толкова прилича на Люк. Слабичка, руса, с нрав, слънчев като времето навън. Кам гледа как дъщеря ѝ вдига играчката и я захвърля – колебливо, произволно бебешко движение, което може да е целенасочено, а може да е случайно. Странно, Кам винаги е обичала да наблюдава хората, но времето със собственото ѝ бебе е съвсем друго удоволствие.

Телефонът ѝ изписуква и тя веднага посяга към него с надеждата, че е отговор от Люк, но се оказва сестра ѝ. Добро утро, гласи съобщението, придружено със селфи на Либи, която седи на дивана си, а непокорната ѝ тъмна коса е събрана на рошав кок. Подобни послания не са необичайни между тях: двете си пишат почти непрекъснато. Няма начало, нито край, просто редовно си разменят съобщения като в тенис мач, който никога не приключва. Правят го, откакто имат телефони.

Добро утро, отговаря Кам, докато си прави селфи с дрехите за работа. На лицето ѝ е изписано тревожно изражение, което не е забелязала, докато не се снима.

О, боже, да. Големият ден. Е, хайде да ти вдигна малко самочувствието... виж! Виж кой е на 12 отвесно в кръстословицата на „Таймс“? Получава снимка на условието, което гласи: Автор на бестселър от близкото минало за любовно приключение на балон с горещ въздух (4, 5).

Клиентката ѝ, Мая Джоунс. Кам е нейната литературна агентка.

Пише отговор: Еха! Дали това е положителна рек­лама? Ще публикуват ли верните отговори другата седмица?

Либи изпраща втора снимка със съвсем малък списък с отговорите от предната седмица и смеещо се емоджи.

Кам: Колко души четат това?!

Либи: Четирима? Колко процента взимаш от четири книги? ХАХА

Кам: 8 лири за меки корици х 0,1 авторски х 0,15 комисиона? Колко прави?

Либи: Аз черпя, скъпа.

Кам препраща кръстословицата на Мая, оставя телефона и се прозява. Снощи Поли ги събуди в десет, после в един, а после още веднъж – към три, четири? Обеща на Люк да спре да проверява часа, за да не се разстройва. Поли – според тях вече достатъчно пораснала, за да разбира – беше решила, че е ден, и абсолютно и категорично не проявяваше интерес към спането. Люк беше погледнал към Кам с проклетата осветена в червено овца Юън зад гърба си, докато Поли се кикотеше весело, и беше попитал:

– Какво ще кажеш за двойно самоубийство?

Боже, как се смяха, така, както само те умееха. В секундата, в която се запозна с Люк, той така я разсмя, че тя се влюби в него мигновено и въпреки всичко: въпреки че той, писателят, беше неин клиент, а тя бе негова агентка. Както се оказа, никой не даваше пет пари за това въпреки нейните опасения.

Къде е той? Как може просто да я остави сама?

Кам неохотно намества Поли в слинга, за да я заведе в яслата надолу по улицата, и се опитва да приеме, че Люк, където и да се намира, няма да види момиченцето, преди да тръгнат. Къщата кротува притихнала около тях, докато тя се приготвя, обгръща я с натежала тишина, която Кам се опитва да не забелязва: просто денят е такъв. Нали се връща на работа.

Почти нямаше време да осъзнае промяната. Прекара дните, в които трябваше да свикне с идеята за детското заведение, като крачеше нервно по улиците наоколо, а майчината вина превръщаше яслата в ужасяващо Дикенсово сиропиталище със служители чудовища. Понякога ѝ се струва, че е чела прекалено много романи.

Ето че настъпи обаче – денят, в който майка и дъщеря ще започнат да съществуват на отделни места. Дори снощи го каза на Люк, а той се пошегува:

– О, да му се не види, значи не смяташ да я вземеш следобед?

Тя се разсмя на шегата му.

Във всяка двойка, мисли си тя, има един спокоен човек и една тревожна развалина. Кам определено е второто, Люк – първото.

Къде е той?

Отива да вземе жилетката си и едва тогава го забелязва. На масичката в коридора има лист хартия, изписан с почерка на съпруга ѝ. Докато оглежда бележката, изниква блед спомен за ухаеща на кафе целувка за довиждане, още един за Люк под душа и далечен шум на течаща вода. И двата спомена обаче са някъде отвъд булото на дълбокия сън. Толкова неясни, че изобщо не е сигурна дали са се случили днес.

Веднъж Люк ѝ каза, че винаги ще я целува за довиждане.

– Никога няма да съм от хората, които просто заб­равят – заяви ѝ той. – Или по-лошо – лепват по една суха целувка на бузата!

Така ли е обаче?

Тя вдига бележката.

От едната страна пише: Ако нещо. Хм? Ако нещо? Задраскано? Кам вдига бележката на светлината. Обръща я. Беше толкова прекрасно с двете ви. Л. х.

Може би това „ако нещо“ е било вече написано. А основната бележка е другото, нали? Послание за края на майчинството. „Беше толкова прекрасно.“ Нещо като „Късмет“ може би?

Няма нищо друго.

Колко странно. Люк – писател все пак – обикновено е ясен.

Тя намира чата им. Веднъж го е питала къде е, обаждала се е два пъти, но ще му пише отново.

Докато стои с Поли, която е привързана за гърдите ѝ, и разсъждава прекалено задълбочено върху тек­ста на бележката, Кам установява, че не знае откъде да започне. Всичко е толкова напрегнато напоследък. Преди бебето времето насаме беше просто време насаме. Сега е като валута. Личното време на единия означава другият да гледа детето. Не са свикнали с това. Дори се караха по въпроса...

Всичко наред ли е? Извинявай, че пак питам. П.П. Ще се случи! Голямата раздяла! Отново ще съм работеща жена.

Прочита го отново, свикнала е да препрочита всичко с критично око, за да е сигурна, че звучи добре.

Докосва бележката само веднъж, изпраща съобщението, излиза.

Двайсет и първи юни е, най-дългият ден в годината, най-горещият досега, дори в осем сутринта. Слънцето напича силно, днес е с цвета на жълти лимонови бонбони. Кам вдига лице към него, наслаждава се на лъчите му. По улицата са нацъфтели огромни цветя – едрите им, разтворени, щастливи лица ѝ кимат, докато минава покрай тях. Показва ги на Поли (дали тя вече разбира жестове?), мисли си как напос­ледък е приемала времето за даденост. Вече шест седмици е чудесно. Никакъв вятър, никакъв дъжд. Все същото ясно синьо небе всеки ден, изсветляващо по краищата, наситеноцианово в горната част, като че живеят под похлупак в морето.

Моравата на Кам и Люк е пожълтяла и е добила вида на пясъчен бряг. Всяка вечер, щом Поли заспи, Кам излиза с роман в ръка, сяда на шезлонга и просто потъва между страниците, сякаш се гмурва в басейн, изпълнен с други светове. Люк се занимава с Поли, ако тя се събуди. А и той знае, че е по-добре да не се опитва да води разговори с Кам по време на интровертния ѝ час, както го нарича тя.

Бързо стигат до яслата. Триетажна викторианска сграда, притисната между банка и обществена пералня – типично за Лондон. Кам усеща как я пробожда страх, когато застава отпред – онзи типично родителски коктейл от вина и приближаваща свобода. Най-важното, на което майчинството те учи, мисли си Кам, е, че повечето форми на свобода си имат цена. Днес обаче тя просто ще плати и ще се опита да се наслади на завръщането към себе си. Към работата, където чете романи, за да си изкарва прехраната.

Освен това Люк днес няма да се страхува, няма да си представя как Поли не може да се успокои, да спи, да се храни. Той е безгрижна душа, човек, който не задълбава в излишни мисли. Ако някой го попита, ще каже, че бебето ще бъде добре, че така или иначе, трябва да се работи, няма начин. Такъв е животът. Понякога се опитва да успокои Кам, като ѝ напомня, че тя не може да контролира всички ситуации, но точно тази мисъл никак не я успокоява.

А и очевидно не той изпитва страх днес, нали? Дори не е тук. Отишъл е на работа или някъде другаде, без изобщо да се замисли. Как е могъл да го направи?

– Ето ви и вас, Поли Дешан – казва една от възпитателките, когато ги посреща на вратата. Кам инстинктивно притиска топлото телце на дъщеря си към гърдите си. – Разказахме на всички, че това е първият ти ден – продължава жената. – Много ще се забавляваме.

– Надявам се – отвръща Кам. Поема си дъх, после вдига Поли и я подава в ръцете на възпитателката – жена, чието име дори не знае или е забравила.

Поли се дръпва назад и се пресяга към Кам, само веднъж, ръцете им се докосват за миг, за части от секундата, преди да я откъснат от обятията ѝ. Свободна е, но точно в момента не иска тази свобода.

Хваща телефона, за да разкаже на Люк, да му напомни да не се тревожи и може би с леко пасивно-агресивен тон да му каже, че е оставила детето на ясла, но тогава вижда профила му в УотсАп: последно видян в 05:10. Ха. По-рано, докато беше заета с Поли и с почистването, не беше забелязала. Пет и десет е толкова рано, а оттогава не е бил онлайн? Нетипично за него. Адски странно.

*

Кам влиза в офиса на агенцията си и ароматът веднага я връхлита: книги. Навсякъде са и ухае като у дома.

След като поздравява неколцина колеги, доволна, че е използвала пътуването в метрото, за да си сложи повечко грим, влиза в малката кухничка, прави си кафе и разлиства дебютния исторически роман на автор, представляван от друг агент. Вече усеща притеглянето на думите.

Улиците са толкова тъмни, че изглеждат обгорели, осветени от една-единствена вече угасваща газена лампа.

И ето че просто така отново се пренася вътре: Кам наистина би могла да остане тук, на викторианската улица, да стои права в кухнята и да изчете цялата книга, както винаги е правила – гръбчетата на кутиите от зърнена закуска сутрин; книгите от библиотеката на гимназия „Суит Вали“ в училищния автобус.

Затваря корицата, издишва, мисли.

Виж. Всичко е наред. Наред е. Люк прави нещо някъде – тя просто е забравила какво, защото е улисана с Поли, нищо повече. Нищо повече. Кам обаче е тук, има хубаво кафе и книги, в които да потъва, които да продава, а отгоре на всичко ѝ плащат за това. Късметлийка. Голяма късметлийка. Няма нужда да си създава проблеми.

Нещо обаче сякаш се промъква зад гърба ѝ. Някакъв ужас. Онзи статус последно видян. Оставената бележка.

Бипване.

Също така...

Съобщение от Либи. Често си пишат по този начин. С по една дума. Това е запазената им марка. Е, или това, или размяната на обиди.

Либи: Правя торта за едно досадно мероприятие на клиент тази вечер. Става или не?

Видео на въртяща се торта, едната ѝ страна е хлътнала, но е поправена с глазура.

Кам: Определено става.

Либи: Благодаря, че ме лъжеш.

Кам: За теб винаги.

– Кам! – казва Стюарт, шефът ѝ, появявайки се иззад ъгъла към кухнята. – Добре дошла обратно.

Със загар, сламеноруса коса, в средата на петдесетте. Привидно благ и някак колеблив, разполага с цял списък автори на бестселъри, който подсказва за редовните му прояви на бляскав ум. От хората, които ти се струва, че не те слушат по време на среща, а след това предлагат най-доброто решение от всички присъстващи.

– Бебето добре ли е? Животът върна ли се в обичайното си русло? – пита той.

– О, да, по-добре е – отвръща Кам, но мисли за къщата, пълна с купчини пране и неразпечатани пликове със сметки. Бебето не спи. Тази сутрин Кам се изкъпа, грачейки детски песнички от банята, за да го успокои. Когато сяда в градината всяка вечер, има чувството, че задълженията висят над главата ѝ като призрачни списъци със задачи, с които няма времето да се справи така, както преди. – Всичко е наред при мен – добавя жизнерадостно.

– Чудесно – отвръща Стюарт. – В крайна сметка всичко си идва на мястото.

– Ахам.

– Както и да е – продължава той. Вдига ръце над главата си – през последните две години се е превърнал в най-досадното нещо: фитнес маниак – и започва да се разтяга. Кам знае, че най-добрата тактика е да не му обръща внимание, докато прави това, така че отваря прозореца и наднича надолу, към квартал „Пимлико“. Отзад има градини, а тук, отпред, огромни бели сгради в джорджиански стил. Бяха ѝ липсвали. Простото удоволствие на хубавата гледка и горещата чаша кафе, която може да изпие на спокойствие.

– Изпрати ли романа на Адам? – продължава той, опрял длани на кухненския плот. Кам се притеснява, че ще започне да прави клекове, но вместо това Стюарт пуска чайника.

Тя си взима бисквитка, за да компенсира часовете недоспиване със захар. Откри романа на Адам, докато беше в майчинство. Беше ѝ изпратил имейл със запитване. Беше проверявала пощата си, не успя да устои на изкушението, и му поиска целия ръкопис. Адам отвърна, че предпочита да пусне романа в хартиен формат по пощата: така имал чувството, че вече не му принадлежал. Беше го изпратил до дома ѝ, защото тя си беше вкъщи. След по-малко от три дни тя му предложи да го представлява. Истината е, че Кам не чувства тази работа съвсем като работа. Нищо не може да се сравни с онова, което си готов да правиш дори без заплащане.

– Изпратих го снощи – отвръща на Стюарт. – Не се сдържах. Мисля, че ще е голямо попадение.

Надява се радарът ѝ да е точен. Тя познава добрата книга, когато я види. Онова усещане, което те обзема като читател още на първите десет процента от текста, когато просто потъваш в света на романа. Този е съвременна проза за сина на двама ютюбъри, който съди родителите си за нарушаване на личното му пространство. Тя още помни мига, в който отвори дебелия плик, прочете първия ред и си каза: „Да!“.

– Искам да подпишем сделка за две книги, но още не ми е изпратил нова идея – обяснява.

– Хм. Трябва ти само един ред, който да те хване за гърлото, и всичко ще се промени. Добре, имам важна среща – казва Стюарт, поглеждайки часовника си. – Авторът ми се е побъркал.

Кам си носи бисквитки на бюрото и вижда поредица от съобщения от Либи, започващи с „Тортата ме предаде“.

Отмества подложка за чаши с надпис „Енергията на главния герой“, внезапно осъзнала собствената си драма, и отваря лаптопа. Никога не го изключва и в момента има отворени двайсет и пет таба, като почти всички са с търсения в Гугъл.

Бебето не си изяжда храната.

Как да спра да се карам със съпруга си.

Тазовото ми дъно не трябва ли вече да се е възстановило?

Проверява имейла си. Още няма зашеметяващи седемцифрени оферти с изключителни права за книгата на Адам. След това поглежда и телефона. Нищо ново от Люк. Дали да не му се обади отново, или...?

Не знае откъде да започне. Мозъкът ѝ ври и кипи. Срещи, предаване на материали, романи за отпечатване всеки момент. За всичко това има дума, която научи наскоро: fisselig. Идва от немски и значи „тревожен до степен на некомпетентност“.

Предната вечер с Люк – който незнайно как успява да не качи и грам – се тъпчеха с бисквитки „Джафа“, докато лежаха проснати върху одеялото на леглото. Тя му се оплакваше за... ами... всъщност за всичко. Че Поли не се отбива, че не спи добре. Че не знае как ще се справи с работата наред с всичко останало. Че почти непрекъснато се чувства като пълен провал. Неща, които Кам може да признае само посред нощ и само пред него – човека, който никога не я съди. Люк я беше изслушал и ѝ беше подал още бисквитки, без да предлага каквито и да e решения, но тя нямаше и нужда от тях. Само от него.

– Имам чувството... нали разбираш – беше му казала, – че нещата не стават по-лесни.

– Говоря си с теб и ям бисквитки „Джафа“ – беше отвърнал той, прокарвайки длан през косата си, пок­рай малкия белег на челото му от падане с колело като дете. – На мен ми се струва, че всичко е наред.

– Ужасно е нездравословно.

– Сладкото е едно от малкото удоволствия в живота – беше заявил Люк. – Не ми го отнемай. Виж какво ще направим – когато се върнеш на работа, защо не си взимаш по една вечер седмично почивка от майчините задължения? Аз ще се занимавам с приспиването. Ти излизай и прави нещо. С Либи или Холи. Иди на бар. На кино.

Кам се беше намръщила, макар че оцени жеста. Излизането вечер повече прилягаше на Люк, не на нея.

– Обичам да си лягам с книга – беше отвърнала, което звучеше скромно, но пък беше вярно. Роман с меки корици, допирът на грубите страници под върховете на пръстите ѝ. Свещ. Чиста пижама и чаршафи. За интровертите майчинството е особен вид трудност, защото обичайните изходи за бягство не са достъпни – мисъл, заради която Кам редовно изпитва угризения, но това е самата истина.

– Правиш го всяка вечер – беше казал Люк и се бе привел над нея, за да я докосне нежно по рамото.

– Знам. Знам, че е глупаво.

– Всеки има нужда от почивка. На теб ти трябва... пространство. – Изражението му бе станало сериозно. – Кам... ако някога започнеш да се давиш... ще извикаш, нали? А аз ще те спася. Нали?

Тя бе кимнала, благодарна, че се е омъжила за човек, на когото може да каже всичко, но сега се замисля над първото изречение.

„Всеки има нужда от почивка.“ Съдържа нещо мрачно в себе си, нали? Нима Люк в момента си взима нужната му почивка?

Дали пък наистина не беше някак раздразнителен напоследък? Тя размишлява над това, но се опитва да не търси под вола теле. Може би. Точно миналата нощ го чу да въздиша раздразнено, когато Поли се събуди; как тромаво влачеше краката си, когато стана от леглото. След като се върна и тя го попита дали всичко е наред с малката, той не ѝ обърна внимание, а се загледа в телефона си със стиснати зъби. Нетипично: затова и Кам го запомни.

Но не, нали миналата седмица бяха на сватба и тогава всичко беше наред. Бяха влезли в стария си ритъм. Той я беше подмамил на дансинга, макар тя категорично да отказваше да танцува.

– Все се дърпаш – беше казал с разкопчана жилетка, – но танцуваме толкова хубаво заедно.

Тя го беше придумала да се приберат в полунощ, а той се смя, когато видя, че си беше донесла чифт чехли за таксито до къщи.

Боже, не може да се концентрира. Книга за предаване, първият цял ден на Поли далеч от нея, отсъствието на Люк. Това предизвиква у Кам странното, но познато желание да проверява всичко отново и отново. Имейли, приложението на яслата, рейтингите на авторите в „Амазон“. Каквото и да е.

Пристига съобщение от Адам.

Adam@amazingadam.com

21 юни, 09:23 ч.

Отговор: Втора идея

Не, още нямам идея за втори роман. Много ли е спешно?

Имам някаква идея за кримка в малко провинциално градче в пета глуха?

Кам прикрива гримасата си и му казва да продължава да мисли с надеждата, че може да чете между редовете.

Грабва телефона си и отново прави опит да се свърже с Люк:

– Добре дошли в услугата за предаване на съобщения на „Водафон“.

Пише му поредно съобщение: Изядох много курабийки, както и бисквитки „Джафа“!

Този път го изпраща в УотсАп и следи за отметките, които се оцветяват при прочитане на съобщението.

Люк и Кам се запознаха, когато той влезе в кабинета ѝ преди четири години. Беше журналист, написал в сянка мемоарите на футболен мениджър за отбор от Висшата лига, който бе стигнал до върха: беше писал на лични на мениджъра в някаква социална мрежа (като част от предизвикателство по време на ергенско парти, както ѝ беше обяснил по-късно), а той изненадващо му беше отговорил положително. Книгата ѝ бе допаднала много повече от очакваното. Прозата на Люк беше пряма, откровена, не претендираше за нищо друго освен за онова, което беше: чисто забавление.

Скоро му предложи да го представлява. Той бе отговорил с две думи: Мамка му! Беше я накарал да се усмихне. Тя обичаше езика във всичките му форми, но навременните ругатни ѝ бяха любими.

Беше продала мемоарите на „Пенгуин Рандъм Хаус“. Следващият му проект беше автобиографията на певец и текстописец, когото агенцията ѝ представляваше. После Люк навлезе в бизнеса, утвърди се, трябваше му много по-малко агентска помощ, което пък позволи на Кам да се отпусне и да го целуне едва няколко месеца след началото на работните им отношения на една дъждовна автобусна спирка в Лондон след множество чаши вино. Беше късно лято, утрините и вечерите тъкмо бяха започнали да ухаят свежо и хладно на ябълки. Люк беше по тениска, подгизнала от пороя. И до ден днешен Кам свързва влажните дрехи с онази вечер, с целувката, с онази забранена, не-бива-да-го-правим целувка.

Както и да е. Не мога да се съсредоточа дори върху една дума, продължава да пише на Люк. Чака нетърпеливо отговора му. Просто карай полека тази сутрин!!, ще каже той несъмнено, но тя има нужда да го чуе, да прочете думите му. Кам вразумява Люк, а Люк кара Кам да се забавлява. Така работи връзката им от самото начало.

Съобщението не пристига. Тя се взира в него: една сива отметка. Кога... кога човек започва наистина да се тревожи?

Не. Сигурно наистина работи здравата. Изключил си е телефона.

Ужасът, който изпита в кухнята обаче, отново надига глава. Опитва се да се успокои, но усеща, че нещо не е наред.

Отново му звъни.

Нищо.

В кой момент може да го обяви за... безследно изчезнал?

Идва поредното съобщение от Либи, след него снимка. Допитва се до Кам за тоалета си, както обикновено. Вижда само част от текста – За купона!! Там, където хората се събират и се забавляват? Чувала ли си за такова нещо? ХАХА, – но спира да чете, защото тогава я чува. Някаква суматоха навън. Това сирени ли са?

Страхът прокарва леко пръсти по гръбнака на Кам, а въображението ѝ се развихря, подхранвано от историите в книгите, които е чела. Установява, че си мисли как неща, които се случват само на другите, могат да се случат и на нея. Линейки, пожарни, аларми за тревога. Мъртви тела, лоши новини, полицейски фуражки, стиснати в ръка, и дежурната фраза „направихме всичко възможно“ от устата на добродушни лекари в зелени престилки.

Става от бюрото. Само ще провери от фоайето какво се случва навън. Просто ще надникне.

Рецепционистката им седи притихнала, единственият звук идва от телевизора на стената, където вървят новини. Кам не чува нищо друго.

Сигурно си е въобразила. Нищо друго.

После обаче всичко се случва едновременно, както става понякога.

– Спираме програмата за секунда – казва телевизионната водеща с необичаен и скръбен тон, – за да ви представим извънредна новина от централен Лондон.

Докато Кам гледа, екранът почернява и се появява надпис ИЗВЪНРЕДНО, изписан с бели букви. Щафетата поема мъжки глас:

– Полицията се опитва да сложи край на заложническа криза, започнала преди час в централен Лондон.

На екрана се появява мътно изображение. Кам се взира в него и не може да различи нищо.

– Мъж държи трима заложници в склад в Лондон. Имаме ексклузивни кадри от вътрешното видеонаб­людение от дежурния охранител. Силите на реда са на място и смятат, че това е враждебен акт.

Преди Кам да успее да проумее новината, ги вижда отпред: полицаите.

Двама служители, единият с бяла риза и черна жилетка, другият в костюм, без фуражки в ръцете, но иначе точно както си ги беше представяла, крачат към работното ѝ място. И Кам някак знае, в някакво дълбоко и тъмно кътче в душата си, че идват при нея. Казва си, че се държи глупаво, просто е крайно изнервена заради непрочетените съобщения и отсъствието на Люк, но точно в този момент чува да произнасят името ѝ.