Вдигаме тост за добрата литература и ставаме гости на „Сватбата“ – една от най-четените книги през последните две години в световен мащаб вече може да бъде открита и на български език. 

Носител на наградата на читателите на Goodreads за „Най-добра художествена литература“ за 2024 г., „Сватбата“ на Алисън Еспак събира над 1 милион рейтинга в платформата и прекарва над 40 седмици в класацията на New York Times. 

В този забавен, утвърждаващ и проницателен роман два коренно различни живота преплитат нишките си, за да докажат, че понякога най-големите случайности могат да ни донесат нова перспектива и вдъхновение. 

Фийби Стоун пристига в луксозния хотел на морския бряг „Корнуол Ин” само с една зелена рокля, която открай време пази „за специален случай”, чифт златисти обувки и глава, пълна с мрачни мисли. Някога тази първа почивка на брега на океана е била нейната мечта за бягство от реалността. 

Ала сега Фийби е разведена, депресирана и без каквато и да е воля за живот. И никога не си е представяла, че ще изживее мечтата си сама. 

Е, не точно сама, а заедно с гостите на огромна и пищна сватба. Изведнъж се оказва, че Фийби е единственият гост на хотела, който не е поканен на „Сватбата“. И докато тя планира да изживее един последен ден, в който да се наслади на стриди, шампанско и джакузи, булката Лайла планира да изживее най-перфектния ден, за който се подготвя от години. 

Лайла е проиграла всеки възможен сценарий за това какво може да се обърка в седмицата на сватбата ѝ. Всеки освен появата на Фийби, която гарантира истинска катастрофа. И когато Лайла се опитва да я предотврати, двете жени откриват, че не са чак толкова различни, колкото са си мислели. А разцъфналото между тях приятелство доказва, че дори и напълно непознат може да ти подаде ръка и да те извади отново на брега – далеч от бурното море. 

Изпълнена с хумор и смелост, с дълбоки послания за тъгата, разочарованието и депресията, „Сватбата“ е слънчева история за най-мрачните моменти от живота на възрастните. Свеж като чаша пенливо вино с гледка към морския залез, в този роман почитателите на книгите на Фредрик Бакман и Емили Хенри ще открият своето щастливо място.  

Алисън Еспак забърква коктейл от емоции с нотки на сълзи, смях и романтика, с който всяка страница е празник на живота и приятелството. 

* * *

Из „Сватбата“ от Алисън Еспак

Снимка "Сиела"

ВТОРНИК

Приемът за „Добре дошли“

– Задръжте асансьора!

Знае, че е булката, още преди да я е видяла. Разпознава я по тона – това е нейната сватба и всичко ѝ се полага по право. Или поне така си мисли. Но греши. Фийби натиска бутона за затваряне на вратите, но булката успява да плъзне ръка между тях.

Те обаче не започват да се раздалечават, както очаква, може би защото хотелът е стар – от 1864 г. Старите хотели не се умилостивяват лесно дори при вида на булка.

– Мамка му! – изохква булката.

– О, боже… – Фийби бързо отваря вратите и поглежда ръката на булката. – Кървиш!

Булката притиска одрасканите си кокалчета като дете и поема салфетката, която ѝ подава Фийби, без „благодаря“. Фийби натиска бутона, вратите отново се затварят. Асансьорът започва да се изкачва, двете жени мълчат, а кръвта на булката попива в салфетката. Тя е забила поглед в нея и се опитва да успокои дишането си.

– Много съжалявам – казва най-после Фийби. – Нямах представа, че ще стане така…

– О, всичко е наред – пресилено бодро казва булката. После прочиства гърло и пита: – Роднина на Гари ли сте?

– Не.

– Тогава сте от моите роднини?

– Не си ли познавате роднините? – едва не се разсмива Фийби. Чувството е странно – от месеци не ѝ е било до смях. А може би и от години. Но как така булката не си познава фамилията? Фийби познава цялото си семейство, което, в интерес на истината, включва само нея и баща ѝ. И спокойно се побира в старата му рибарска колиба.

– Имам много роднини – оправдава се булката. Казва го, сякаш е проблем.

– Е, аз не съм от тях.

– Не сте от семейството?

– Не съм от ничие семейство.

Беше го осъзнала постепенно, след развода. Чувството ставаше все по-болезнено, а накрая беше направо смазващо. Една сутрин се събуди в притихналата къща и си даде сметка, че това е да нямаш семейство. И че от сега нататък ще е все така – сама в леглото. Сама в празната къща. Вече дори без мяукането на котарака Хари пред вратата.

– Но целият хотел е запазен за гостите на сватбата – казва булката. – Аз лично се погрижих за това. – Поглежда торбичката с подаръци в ръката на Фийби. Изглежда объркана. – Трябва да е станала някаква грешка.

Булката я гледа, все едно Фийби е онова, от което се е опасявала. Камъчето, което ще обърне колата, при положение че всичко трябва да мине гладко и безупречно. Защото и наймалката дреболия по време на такова съдбовно събитие като сватбата може да се приеме за лоша поличба. Както оня внезапен порив на вятъра по време на нейната собствена сватба, който преобърна картонените чинии, а Фийби изведнъж я побиха хладни тръпки. Моя грешка, каза си тогава. Трябваше да вземем истински чинии, нещо по-солидно, с повече тежест.

– Няма грешка – казва Фийби.

Това е щастливото ѝ място. Мястото, където си е избрала да бъде. Как смее булката да я кара да се чувства все едно е някоя натрапница?

– Добре, но ако не сте от гостите, тогава защо сте тук? – пита булката, но вече не с приповдигнатия „булчински“ глас. Тук, в тясното затворено пространство може за малко да си почине от ролята на булка, щом непознатата жена не е от гостите ѝ. Може да говори както си иска. Това всъщност се отнася и за Фийби. Тя не е нито шаферка, нито някоя от приятелките на булката. Тя е никоя, но това си има своите предимства. Можеш да говориш каквото си искаш. Дори в компанията на булката.

– Дойдох тук, за да се самоубия – признава Фийби. Изрича го с равен тон, без драма, без излишни емоции. Очаква, че булката ще е шокирана да го чуе, но тя изглежда по-скоро объркана.

– Моля? Какво казахте?

– Казах, че съм решила да се самоубия – повтаря Фийби, този път малко по-натъртено. Това, че го изрича на глас, ѝ вдъхва повече сигурност, че е готова да го направи. Че няма да се разколебае. Не е изминала целия този път за нищо. Вратите започват да се отварят и тя ги поглежда с облекчение, но булката натиска бутона.

– А, не!

– Какво не?

– Не. Да ги нямаме такива. Никакви самоубийства през сватбената ми седмица.

– Седмица?

– Добре де, шест дни, ако трябва да сме абсолютно точни.

– Дългичка сватба…

Нейната беше само една вечер. Беше се постарала да не се вдига излишен шум, да не е твърде показно. И защо? Защо не бяха отпразнували като хората нещо, което си струваше да бъде отпразнувано?

Но двамата със съпруга ѝ току-що се бяха дипломирали и бяха свикнали да живеят пестеливо, по студентски – някоя и друга бутилка евтино вино, гледката на дървото през прозореца. А сватбата тогава ѝ се струваше нещо пищно, зрелищно. И когато поръчваше цветята или пробваше парчета сватбена торта, или просто споделяше с приятелки колко е щастлива, имаше чувството, че се хвали и ѝ ставаше неловко.

– Ами това вече е нещо съвсем нормално – обяснява булката и Фийби се чувства престаряла. – Пък и хората са били доста път, за да дойдат, нали?

Фийби свива рамене. Това не я касае.

– Това е най-важната седмица в живота ми. – Гласът на булката звучи умолително.

– Да. И с мен е така.

Фийби понечва да отвори вратите, но булката отново я спира и тя започва да се ядосва. Нервира се, както когато попадне в задръстване на път за работа. Направо ѝ иде да крещи. Въпреки че никога не го прави. Не е такъв човек. Нито някога е предявявала претенции към света и знае, че не може трафикът да се оправи като с магическа пръчка само защото тя бърза за някъде. Докато булката явно е по-различна. Все едно е първата и последна булка на света. На Фийби ѝ иде да разкъса бляскавата ѝ лента и да ѝ навре в лицето собствената си сватбена снимка. И аз бях булка. И какво?

Но тогава напоената с кръв салфетка пада на пода и булката тихо проплаква, като се навежда да я вдигне, все едно целият ѝ живот е съсипан. Тотално и окончателно.

– Моля ви, не го правете – опитва още веднъж и Фийби осъзнава, че я чувства странно близка – като отдавна изгубена братовчедка.

– Е, аз не мисля да вдигам много шум – уверява я. – Най-много да си пусна лек джаз, който дори няма да се чува.

– Шегувате ли се? Да не би да са ми скроили някакъв тъп номер? Джим ли стои зад всичко това?

Фийби изважда от чантичката си древен CD-плейър и диск с надпис „Саксофон за влюбени“. Не е взела почти нищо друго от вкъщи. Този диск ѝ напомня за първата вечер от медения им месец в планините Озарк. Малкото мотелче на ръба на каньона и ваната с форма на сърце, която изпълва стаята с гореща влага. Съпругът ѝ беше този, който откри диска в уредбата, прочете заглавието му на глас и двамата избухнаха в смях. „Е, хайде, любовнико, пускай го“, беше казала тя, а после танцуваха, докато се разсъбличаха един-друг. Като не спираха да се смеят…

– О, боже – казва булката. – Вие май наистина не се шегувате. И кога смятате да го направите?

– Довечера. По залез-слънце.