"ОТЧАЯНИЕ!!! ГЛАД!!! МЪКА!!! СТРАХ!!! Така изглежда животът ми!" (ОТКЪС)

„Дневникът на Злата“ е проникновена и често съкрушителна книга, публикувана за първи път през 1993 г. Сравнявана е с „Дневникът на Ане Франк“ както заради непосредствения си, искрен глас, така и заради мрачната действителност, която разкрива.

Злата Филипович започва да води своя дневник малко преди единадесетия си рожден ден, описвайки обичайните грижи на момиче на нейната възраст: уроци по пиано, рождени дни, оценки в училище. Когато избухналата в Босна и Херцеговина (1992 – 1995) война поглъща нейния роден град Сараево, нещата, за които тя пише, рязко се променят: смъртта на приятели, недостигът на храна, прекараните дни в мазето на съседите по време на обстрел. И въпреки всичко Злата остава наблюдателна и смела – качества, които придават на нейния дневник силата да напомня на читателите за опустошенията на войната.

Повече от 30 години след публикуването ѝ книгата „Дневникът на Злата. Животът на едно дете по време на обсадата на Сараево“ вече е налична и на български език с превода на Даниел Пенев, издателство „Световна история“, 2026 г..

Злата Филипович (род. 1980 г.) е работила с организации като музея „Къщата на Ане Франк“, Обединените нации (ООН), УНИЦЕФ и „Амнести Интернешънъл“. Съредакторка на сборника Stolen Voices: Young People’s War Diaries, from World War I to Iraq („Откраднати гласове: военните дневници на млади хора, от Първата световна война до войната в Ирак“, 2006) и преводачка на английски език на книгата Milosevic: The People’s Tyrant („Милошевич: народният тиранин“, 2004) от Видосав Стеванович. Като автор на документални филми изследва социални теми и такива, свързани с историята и науката. Сред филмите, по които е работила, са отличеният с награда „Еми“ The Farthest (2017), Here Was Cuba (2013), How to Tell A Secret (2022) и Two Mothers (2024). Има бакалавърска степен по науки за човека от Оксфордския университет, Великобритания, и магистърска степен в областта на международния мир от „Тринити Колидж Дъблин“, Ирландия.

* * *

Из „Дневникът на Злата. Животът на едно дете по време на обсадата на Сараево“ от Злата Филипович:

Снимка „Световна история“

ДНЕВНИКЪТ НА ЗЛАТА

Неделя, 5 април 1992 г.

Скъпа Мими,

Опитвам се да се концентрирам, за да си направя домашното (четене), но просто не мога. В града става нещо. Чуват се изстрели от хълмовете. Колони от хора се разпръскват извън пределите на кв. „Добриня“. Опитват се да спрат нещо, но и те самите не знаят какво. Просто се усеща, че се задава нещо, нещо много лошо. По телевизията виждам хора пред сградата на парламента на Босна и Херцеговина. По радиото непрекъснато въртят една и съща песен: „Сараево, любов моя“. Всичко това е прекрасно, но стомахът ми продължава да е свит на топка и аз не мога да се съсредоточа върху домашната си работа. Мими, страх ме е от война!!!

Злата

***

Понеделник, 6 април 1992 г.

Скъпа Мими,

Вчера хората пред парламента се опитаха да прекосят мирно моста „Връбаня“. Но някой стреля по тях. Кой? Как? Защо? Едно момиче, студентка по медицина от Дубровник, беше УБИТО. Кръвта ѝ се разля по моста. Единственото, което тя казала в последните секунди от живота си, било: „Това Сараево ли е?“. УЖАСНО, УЖАСНО, УЖАСНО!

НИКОЙ И НИЩО ТУК НЕ Е НОРМАЛНО! […]

Злата

***

Понеделник, 20 април 1992 г.

Скъпа Мими,

Войната, изглежда, не е шега работа. Тя унищожава, убива, изгаря, разделя, носи нещастие. Ужасни снаряди паднаха днес върху Башчаршията, историческия център на града. Ужасни експлозии. Слязохме в мазето – студеното, тъмно, отвратително мазе. А и нашето мазе дори не е чак толкова безопасно. С мама и татко просто стояхме там, притиснати един към друг в един ъгъл, който изглеждаше безопасен. Докато стоях там в тъмното, обгърната от топлите ръце на родителите ми, си мислех за варианта да напусна Сараево. Всички си мислят за това, включително и аз. Не бих понесла да замина сама, да оставя мама и татко, баба и дядо. А да замина само с мама, също не е добра идея. Най-добрият вариант би бил тримата да заминем заедно. Но тате не може да тръгне. Затова реших, че е редно да останем тук заедно. Утре ще кажа на Кека, че трябва да бъдем смели и да останем с хората, които обичаме и които ни обичат. Не мога да оставя родителите си, не ми допада и идеята да оставим татко сам.

Събота, 2 май 1992 г.

Скъпа Мими,

Днес беше категорично най-лошият ден в историята на Сараево. Обстрелът започна по обед. Мама и аз се преместихме в коридора. По същото време татко беше в офиса си, под нашия апартамент. По интеркома му казахме да изтича бързо до долния коридор, където тримата щяхме да се съберем. Взехме и Цицко [канарчето на Злата – бел. ред.] с нас. Артилерийският огън се усилваше. Нямаше как да прескочим стената и да стигнем до дома на семейство Бобар, поради което се скрихме в нашето мазе […]

Слушахме падащите снаряди, стрелбата, гърмежите над нас. Чухме дори самолети. По едно време осъзнах, че това ужасно мазе е единственото място, където бихме могли да оцелеем. Изведнъж то започна да ми изглежда почти топло и уютно. Това беше единственият начин да се защитим в условията на този ужасен обстрел. Чухме строшаването на стъкло на нашата улица. Отвратително! Запуших ушите си с пръсти, за да заглуша ужасните звуци  […] Умирах за храна и вода. Бяхме оставили полусготвения си обяд в кухнята.

Когато изстрелите отслабнаха, татко изтича до апартамента ни и ни донесе сандвичи. Каза, че е усетил миризмата на нещо горящо и че телефоните не работят. Освен това донесе и телевизора ни в мазето. Тогава научихме, че централната пощенска станция (близо до нас) гори и че нашият президент е бил отвлечен. В 20:00 ч. се качихме обратно в апартамента. Почти всички прозорци на улицата ни бяха счупени. Слава богу, нашите бяха оцелели. Видях как пощенската станция гори – потресаваща гледка! Пожарникарите се бореха с бушуващия огън. Татко направи няколко снимки, докато пламъците поглъщаха пощата, но каза, че снимките не излизат, защото аз бях бърникала по фотоапарата. Съжалявах. Целият апартамент миришеше на горящия огън. Господи, в миналото минавах покрай пощенската станция всеки ден, а тя току-що беше съсипана. Беше огромна и красива, а сега биваше поглъщана от пламъците, чезнеше пред очите ми. Ето така изглежда моят квартал, скъпа Мими. Чудя се какво е положението в други части на града. Чух по радиото, че в района на Вечния огън [паметник на цивилните и военните жертви в Сараево по време на Втората световна война – бел. ред.] е ужасно, мястото е покрито със стъкло. Притесняваме се за баба и дядо, те живеят там. Ако можем да излезем, утре ще проверим как са. Отвратителен ден, най-ужасният в 11-те ми години живот досега. Надявам се да е единственият такъв! Мама и татко са много изнервени. Трябва да си лягам.

Четвъртък, 7 май 1992 г.

Скъпа Мими,

Бях почти оптимист, че войната ще спре, но днес… Днес снаряд падна в парка пред дома ни – същия парк, в който в миналото аз и приятелките ми седяхме и си играехме. Много хора са пострадали. От това, което чувам, ранени са Яца, майката на Яца, Селма, Нина, съседът ни Дадо и кой знае още колко други хора, които са били там. Дадо, Яца и майка ѝ вече са се прибрали вкъщи от болницата, Селма е загубила бъбрек, но не знам как е, защото все още е в болницата. А НИНА Е МЪРТВА. Парче от шрапнел се забило в мозъка ѝ и тя починала. Беше толкова сладко и добро момиче. Ходехме в една и съща детска градина и си играехме в парка. Наистина ли няма да видя Нина никога повече? Нина, невинно 11-годишно момиче, жертва на глупава война. Тъжно ми е. Плача и се питам защо се случи така. Тя не е сторила нищо. Една отвратителна война унищожи живота на едно дете. Нина, винаги ще те помня като прекрасно момиче.

***

Понеделник, 25 май 1992 г.

Скъпа Мими,

Днес зала „Зетра“, олимпийската „Зетра“ [изградена за Зимните олимпийски игри през 1984 г., които се провеждат в Сараево – бел. ред.], изгоря. Целият свят знаеше за нея, олимпийската красавица, но тя беше обгърната от пламъци. Пожарникарите опитаха да я спасят, към тях се присъедини и нашият Жика. Тя обаче нямаше никакъв шанс. Силите на войната не знаят нищо за любовта и желанието да спасиш нещо, те знаят единствено как да унищожават, да изгарят, да отмъкват разни неща. Затова искаха „Зетра“ също да изчезне. Това ме натъжава, Мими.

Чувствам се така, сякаш никой и нищо наоколо няма да оцелее.

***

Понеделник, 29 юни 1992 г.

Скъпа Мими,

СКУКА!!! ОБСТРЕЛ!!! БОМБАРДИРОВКИ!!! ХОРА БИВАТ УБИВАНИ!!! ОТЧАЯНИЕ!!! ГЛАД!!! МЪКА!!! СТРАХ!!!

Така изглежда животът ми! Животът на невинна 11-годишна ученичка! Ученичка без училище, без веселбата и вълнението, съпътстващи ходенето на училище. Дете без игри, без приятели, без слънце, без птички, без природа, без плодове, без шоколад или сладкиши, само с малко сухо мляко. Накратко: дете без детство. Дете по време на война. Сега осъзнавам, че наистина живея насред война, че съм свидетелка на грозна, отвратителна война. Аз, както и хиляди други деца в този град, който бива разрушаван, който вика, плаче, търси помощ, но не получава такава. Господи, ще свърши ли някога това, ще бъда ли някога отново ученичка, ще мога ли някога отново да се наслаждавам на детството си? Веднъж чух, че детството е най-хубавото време в живота на човек. И наистина е така. Аз обожавах детството си, но сега една грозна война ме лишава от него. Защо? Мъчно ми е. Иде ми да заплача. Плача.

Понеделник, 20 юли 1992 г.

Скъпа Мими,

Тъй като през цялото време си стоя вкъщи, аз наблюдавам света през прозореца. Само едно късче от света.

По улиците бродят множество красиви породисти кучета. Стопаните им вероятно е трябвало да ги изоставят, защото вече не са можели да ги хранят. Тъжно! Вчера видях един кокер шпаньол да пресича моста – не знаеше накъде да тръгне, беше се изгубил. Искаше да продължи напред, но се спря, обърна се и погледна назад. Вероятно търсеше стопанина си. Кой знае дали стопанинът му все още е жив? Дори животните страдат тук. Дори те не са пощадени от войната.

***

Четвъртък, 19 ноември 1992 г.

Скъпа Мими,

На политическия фронт нищо ново. Приемат се някакви резолюции, „децата“ преговарят, а ние умираме, мръзнем, гладуваме, плачем, разделяме се с приятели, заминаваме и оставяме свои близки тук.

Не спирам да искам да си обясня тази глупава политика, защото ми се струва, че тя е причината за тази война, че тя превърна войната в ежедневие за нас. Войната зачеркна дните и ги замени с ужас и сега пред нас се разгръщат нови ужаси вместо дни. Струва ми се, че политиката означава сърби, хървати и мюсюлмани. Но всички те са хора. Всички са еднакви. Всички имат вид на хора, няма разлика между тях, всички имат ръце, крака и глави, ходят и говорят, но сега има „нещо“, което иска да ги направи различни.

Сред приятелките ми, сред приятелите ни, в семейството ни има и сърби, и хървати, и мюсюлмани. Разнородна група сме и аз никога не съм знаела кой е сърбин, кой е хърватин и кой е мюсюлманин. Но сега политиката започна да се меси в отношенията помежду ни. Тя лепна „С“ на сърбите, „М“ на мюсюлманите и „Х“ на хърватите, защото иска да ни раздели. И за да го направи, избра възможно най-лошия и най-черен молив – молива на войната, който предвещава единствено нещастие и смърт.

Защо политиката ни прави нещастни, защо ни разделя, когато ние самите знаем кой е добър и кой – не? Ние се събираме с добрите, не с лошите. А между добрите има и сърби, и хървати, и мюсюлмани, точно както и между лошите. Просто не го разбирам. Естествено, аз съм „малка“, а политиката е занимание за „пораснали“. Но си мисля, че ние, „младите“, бихме се справили по-добре. Ние със сигурност нямаше да изберем войната […]