На днешния ден преди 74 години (11 февруари 1952 г.) в Съюза на българските писатели завършва мащабна тридневна дискусия, посветена на романа на Димитър Димов "Тютюн". По време на това заседание критици като Пантелей Зарев и Емил Петров обвиняват автора в „надкласова“ позиция, липса на „партиен дух“ и идеализиране на буржоазните образи.

Димитър Димов публикува „Тютюн“ година по-рано – това е времето на „дивия“ сталинизъм, в което Съюзът на българските писатели, пряко контролиран от БКП, вече държи монопола върху литературния живот.

След 1946 г. варварски е наложен методът на социалистическия реализъм – литературно направление, при което не е важно дали едно произведение ни харесва или не, а дали отговаря на параметрите за образцова литература, обслужваща интересите на партията-държава.

Писателите са задължени да следват партийната линия, да описват „великата идея на комунизма“, а за отминалото време на Третото българско царство се говори като за полужив, полуумрял период – или най-лошото, или нищо.

В този контекст Димов публикува роман, който проследява пътя на Борис Морев – от дете на не много заможни родители до тютюнев магнат и собственик на цяла индустриална империя. Линията на антикапиталистическия дискурс е ясно изведена – парите и властта като сили, които покваряват човека. Официалната критика е стъписана, че писател, считан за „буржоазен“, успява да напише толкова психологически плътна и майсторска книга за борбата срещу фашизма, като същевременно представя „враговете“ (буржоазията) като по-интересни и живи образи от „нашите“ (комунистите).

Героите Борис и Ирина са представени като истински живи хора, чийто морален упадък е резултат от личен избор и вътрешна логика, а не просто от класова принадлежност. В контраст с тях образите на комунистите често изглеждат схематични и безжизнени за читателя, тъй като са подчинени на идеологически шаблони и на задължението да служат за педагогически модел на „новия човек“. Критиката решава, че Димов, изграждайки тези образи, се е опитал „да мине метър“, за да му бъде издаден романът:

„Ц-ц-ц, другарю, вие ще си седнете и ще напишете повече за "нашите", пък "вашите’"– то е ясно, че не свършват добре.“

Какво следва от тази „другарска“ критика? Естествено – съд, слава Богу не народен, а писателски. През февруари 1952 г. авторът е атакуван за отклонение от „правилната“ партийна линия, като му се вменяват грехове като „биологизъм“, „фройдизъм“ и прекален интерес към „разложението на буржоазията“ за сметка на образите на работническата класа.

И о, чудо – като Deus ex machina се появява Вождът – Вълко Червенков, чрез статията „За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици“ във в. „Работническо дело“. Текстът нанася удар върху критиците (като Пантелей Зарев), които са се опитали да се представят за вътрешни арбитри в литературата, и напомня на интелигенцията, че Партията и нейният Вожд са единствените, които определят „кой е крив и кой прав“.

Макар формално да защитава Димов, в същата статия Червенков дава и задължителни указания за преработка на романа. Той настоява за „по-голямо вдълбочаване“ в описанието на работническата класа и нейните борби, което принуждава Димов да добави нови 250 страници към "Тютюн". В преработеното издание се разширява панорамата на работническите борби и се появяват повече „положителни герои“ – партизани и борци от съпротивата, вкарани като задължителен идеологически декор. Най-същественото нововъведение е образът на Лила – морален и партиен антипод на Ирина, чиято линия проследява нейното идеологическо съзряване. Уплътнен е и класовият конфликт, за да се спази основното правило на соцреализма: светът да бъде разделен ясно на „наши“ и „врагове“.

Целта е очевидна – да се изгради представителен образ на работническата класа. Резултатът обаче е предвидим: новите персонажи звучат по-скоро като лозунги с имена, отколкото като истински литературни образи.

Общо взето, случаят „Тютюн“ окончателно установява модела, при който не естетическите качества, а политическата целесъобразност определят стойността на една творба. Властта демонстрира, че може да канонизира или да унищожи всяко произведение и така ликвидира творческата автономия на писателите, свеждайки ги до изпълнители на държавни поръчения.

След този институционален шамар, интелектуалният елит започва да търси по-дискретни начини за съпротива. През 60-те и 70-те години това води до „бягство“ към корените и миналото – литературата се насочва към историята, където, образно казано, въпросът „Как така при хан Аспарух е нямало партизани?“ звучи абсурдно.

Оригиналното първо издание на „Тютюн“ е рядко срещан екземпляр – отпечатано е в 4000 бройки, а ако искате да прочетете романа преди намесата на партията, СБП и Червенков, трябва да търсите издания след 1992 г., когато текстът се завръща в своя автентичен вид.