Новината, че Meta е патентовала система за изкуствен интелект, която може да симулира поведението на починал човек в социалните мрежи, звучи като сюжет от научнофантастичен сериал. Всъщност обаче става дума за напълно реална технологична възможност, която поставя едни от най-дълбоките етични, психологически и социални въпроси на нашето време.

Технологията би използвала натрупаните данни за даден потребител – публикации, съобщения, гласови записи, реакции – за да създаде дигитална версия на личността му, която да продължи да „живее“ онлайн. Това означава, че човек може да остане активен в мрежата дори след физическата си смърт.

Възможните ползи са, че подобна система може да има положителен ефект, особено в психологически план. За близките на починал човек AI копието би могло да служи като форма на утеха – възможност да се запази връзката, да се чуе познат глас, да се получи отговор в познат стил. В свят, в който комуникацията все повече се случва онлайн, дигиталната следа често е по-жива от физическата памет.

Освен това технологията може да има и образователна или културна стойност. Представете си възможността да „разговаряме“ с дигитална версия на известен писател, учен или артист, базирана на реални текстове и архиви. Така AI би могъл да се превърне в инструмент за съхраняване и предаване на интелектуално наследство.

Не на последно място, подобни системи биха могли да помогнат и в терапевтичен контекст – например при хора, които преживяват тежка загуба и имат нужда от постепенен преход към приемане на реалността.

Но въпреки възможните ползи, рисковете изглеждат далеч по-сериозни. Най-големият проблем е етичният въпрос за идентичността – кой всъщност говори чрез този AI? Дигиталното копие не е човекът, а статистическа конструкция, базирана на данни. То може да казва неща, които реалният човек никога не би изрекъл, но въпреки това да се възприема като „него“.

Втората опасност е свързана с манипулацията на паметта. Ако AI „поддържа“ образа на починалия, паметта за реалния човек постепенно може да бъде изместена от алгоритмична версия – по-удобна, по-мека, по-филтрирана. Така скръбта не се преодолява, а се удължава изкуствено.

Съществува и сериозен риск от злоупотреба. Ако корпорация разполага с дигиталните копия на милиони починали хора, тя притежава не само данните им, но и гласа им, стила им, личността им. Това отваря врата за комерсиални, политически и дори идеологически манипулации – реклама, пропаганда, влияние върху живите чрез „гласовете на мъртвите“.

В крайна сметка въпросът не е дали технологията е възможна – тя вече е. Въпросът е дали трябва да бъде използвана. Разликата между дигитален спомен и дигитална симулация е огромна: първото съхранява миналото, второто го пренаписва.

AI след смъртта обещава форма на безсмъртие, но това безсмъртие е не човешко, а алгоритмично. И именно тук се крие най-голямата опасност – не че машините ще започнат да приличат на хора, а че хората ще започнат да приемат симулацията за реалност.