Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от българския социализъм, редактор в радио "Свободна Европа" до 90-та година, активен участник в периода на прехода. Книгата му "Истината и само истината!" предстои да излезе.

Глава пета

На следващата сутрин, рано и без предварителна уговорка, се срещнахме на мюнхенското летище. Стоян беше някак странно замислен, но щом ме видя, се усмихна широко и каза: „Както виждаш, когато се налага, и аз мога да ставам рано.“

Настанихме се в бизнес класата. В началото бяхме само двамата. Малко по-късно започнаха да се качват и останалите пътници. Стоян наблюдаваше напрегнато кой влиза в самолета. В един момент сведе поглед.

На вратата се появи сравнително млада жена, омотана като монахиня – с огромни черни очила, явно за защита от жаркото февруарско слънце, което напразно се опитваше да пробие тъмните облаци над летище „Франц Йозеф Щраус“. Веднага след „монахинята“, бодро и с усмивка, се появи професор Чирков – също с очила, но не черни. Той намигна съзаклятнически на външния министър, и странната двойка се отправи към задната част на самолета.

„Хм…“ – измърморих аз. – „Значи, Стоянчо, това е била важната задача, която щеше да ти попречи да се срещнеш с по-ниския по ранг баварски вътрешен министър Щойбер.“

„Как отгатна?“ – възкликна искрено учуден министърът на външните работи на Република България.

„Питах Гугъл“, ловко се измъкнах аз, въпреки че по онова време Google още не се беше родил.

Не искам и не е в характера ми да навлизам в Радините вълнения на Стоян. Никога не съм бъркал под чужди юргани – както не искам да бъркат под моите.

Полетът почти мина в мълчание. Не неловко. Просто всеки от нас мислеше за нещо свое. Нещо лично.

След около тридесет минути стюардесата ни уведоми, че самолетът наближава Виена, да поставим коланите и да се подготвим за кацане. Стоян се стресна:
„Каца ли вече? Не е ли много бързо? Мюнхен – Виена…, това е като София – Варна!“

Очевидно географията е била сред силните предмети в училище на бъдещия български външен министър...

Тук си дадох сметка, че в предишната глава съм допуснал сериозен пропуск. Чудех се защо Стоян беше сам на конференцията в Мюнхен – без вярната си говорителка Венета Момчева, и без началника на кабинета си Елена Шекерлетова?

Всъщност Шекерлетова вече беше пълномощен министър и временно управляващ българското посолство във Виена.

Същият ден, когато Стоян пристигна във Виена, с Елена прекарахме около половин час в любезен разговор в хотелската ми стая на летището. За повече мухабети нямаше време. Всеки от нас имаше важна работа.

Със Силвия решихме, че е най-разумно да обмислим кого да поканим от наша страна на сватбата по пътя от Маями към Кий Уест. Разстоянието е около 165 мили и при нормално каране се изминава за четири часа – без спирания, без философстване и без излишни емоции.

Не умувахме много. От близките ни хора в САЩ по това време бяха Стоян, Марина и дъщеря им Мария. Профсъюзният лидер д-р Константин Тренчев беше в Ню Йорк при съпругата си Кояна. Имах и други познати – по̀ на север от Маями – но не държах да присъстват на сватбата на дъщеря ни. По всичко личеше, че желанието е взаимно.

Така поканихме петимата. Кояна не дойде – вероятно беше служебно ангажирана. Не си спомням точната причина, но и не е толкова важно.

По онова време бях специален съветник за България на Marriott International – най-голямата хотелска компания в света по брой стаи. Още в края на 1994 компанията депозира официално писмо в Агенцията за приватизация в София, с което заяви ясно намерението си да придобие изцяло „Шератон София Хотел Балкан“, или поне 67% от капитала му при евентуална продажба.

По това време бях в София заедно с вицепрезидента на Marriott International г-н Крис Дибенедето. Успях да му уредя среща със служебния премиер Ренета Инджова, която доскоро беше изпълнителен директор на Агенцията за приватизация. И пред нея бе заявено твърдото намерение на „Мериот“ да купи „Шератон“.

Да, ама не!

Държавата – все още мислеща в категориите на Народна република България – явно не беше намерила подходящия премиер и „правилния“ директор на Агенцията, за да продаде стратегически актив на световно призната хотелска верига.

Тогава на сцената се появи Жан Виденов – млад, амбициозен, с комсомолско минало и биография, която заслужава отделна глава. За изпълнителен директор на Агенцията за приватизация беше избран Веселин Благоев – впоследствие професор по мениджмънт.

Приватизационната сделка за „Шератон София Балкан“ беше подписана през септември 1996. Месец по-рано 67,05% от хотела бяха придобити от южнокорейската компания Daewoo Engineering & Construction срещу 22,3 милиона долара в брой, плюс ангажимент за инвестиции от 5 милиона долара в рамките на пет години.

„Мериот“ също беше официален кандидат. Г-н Дибенедето и аз внесохме писмено предложение в Агенцията за приватизация за закупуване на 67% от капитала на „Шератон София Балкан“ АД за 40 милиона долара. Копие беше входирано и в Министерския съвет с молба да бъде предадено лично на премиера Виденов. Пряк контакт с него нямах – и нямаше как да имам. Още преди ноември 1989 г. комунистическата власт беше отнела българското ни гражданство със Силвия като „врагове на народа“. Дано Бог им прости – аз не успях.

Разликата между двете оферти беше 17 милиона и 700 хиляди долара. Сравнението между „Мериот“ и „Деу“ като хотелиерски опит беше, меко казано, несъизмеримо. И все пак държавата предпочете „Деу“.

Странно, нали?

Тогава започнаха да се носят слухове – че реалната сума по сделката била по-висока от официално обявената, че част от разликата е потънала някъде по пътя към бюджета. Нямам доказателства. Само въпроси. И един стар навик да се питам къде е ключът за чекмеджето, в което някой държи чуждите пари.

Може би тук е уместно да отбележа и нещо друго. Международното споразумение за мениджмънт между българската страна – в лицето на „Шератон София Балкан“, подписано от председателя на Съвета на директорите Румен Балабанов – и „Sheraton Reservations Corp.“, подписано от вицепрезидента по експлоатацията Роналд Ейм на 12 септември 1985 , беше изключително неблагоприятно за българската държава и твърде изгодно за американската компания. Очевидно и тогава някой е намазал дебело филията ...

...В Кий Уест естествено се настанихме в Marriott Beachside Resort & Residences. На следващия ден младите подписаха в Key West Clerk’s Office. Църковният брак беше в Church of Christ на Whitehead Street 530.

Ритуалът беше необичайно весел – песни след песни, повече настроение, отколкото тържествена строгост. Ще отбележа само, че единствените бели в църквата бяхме ние, сватбарите. Всички останали бяха значително по-тъмни от нас – и далеч по-музикални.

След церемонията направихме своеобразен „тур за овации“ из хотела – за удоволствие на останалите курортисти.

Стоян Ганев отново демонстрира завидни географски познания. По телефона обясняваше на майка си в Пазарджик, че се намира в американско градче, което е по-близо до Хавана, отколкото до Маями. Този път беше прав.

На следващия ден всеки пое по своя път. Стоян със семейството си замина за едно градче край Ню Йорк. Константин Тренчев – при Кояна в Манхатън. Младоженците отпътуваха на меден месец из Карибите. Силвия и аз тръгнахме на обиколка из Флорида.

Този път бях твърдо решил – ще купим къща тук.