Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

10 април 2024 година

В неделя закарах една майка при нейния син. На рождения му ден. На гробищата. На алеята на Славата.

Артемчик трябваше да навърши 26, но остана завинаги на 24.

Майката донесе на момчето „неговите“ цигари и любимите му сладки. И свещи, и цветя. Седяхме край гроба му. Пушехме и мълчахме.

Честно казано, това е непоносимо. Алеята на Славата на Харкивските гробища № 18 стана море, океан, бездна. Струва ти се, че жълто-сините знамена тук нямат край.

Тази алея се вижда от околовръстното и нейния безкрай можеш да усетиш, без да се отбиваш от шосето. Но когато се озоваваш в средата на гробищата, всичко се усеща по друг начин.

Ето ги – истинските Герои. Със собствените им имена, фамилии и светлината.

Ето Андрий – той се усмихва, прегръщайки кученце помиарче – снимката е направена в някакъв блиндаж. Вероятно това е последното фото на момчето. Надпис на кръста: „Благодарим ти, че ние сме живи“.

Благодаря ти, Андрий.

А ето Сергий. Надпис: „С Украйна в сърцето“ и цифрите: 2002 – 2022. До вчера е седял на ученическия чин. Може би в навечерието на войната е спорил с родителите си къде да кандидатства – в икономическия или за програмист.

Благодаря ти, Сергий.

Денис, Игор, Антонина, Сашко, Степан, Валерий... Благодаря.

Вървя покрай черните надгробни постаменти и чета трогателните думи, изсечени върху камъни: „ще те търся в безбройните светове, докато не намеря…“.

Как да издържиш това?

На един от паметниците е закачена бележка : „Скъпи, роди ти се син!“

Край тази болка не можеш дори да помръднеш.

Вкамених се.

Господи, за какво е това?

Дали някой на света има отговор? Защо този трийсетгодишен баща никога няма да види своя син?

Да, той е загинал за своята земя, защитавайки бременната си жена от руските танкове, дронове, ракети, насилници, мародери, убийци, окупанти.

Но защо те ни връхлетяха? Защото някакво чудовище просто ненавижда украинците. И това е.

Няма други причини. Не съществуват. Хитлер ненавиждал евреите и ги унищожавал в газовите камери. Путин ненавижда украинците и ги унищожава с оръжие. Всички. И военните, и цивилните.

Това просто не можеш да го осъзнаеш - в двайсет и първи век.

Светът трябва да се събуди. Всеки трябва да си представи, че стои сред огромните гробища и пита вселената: Как? Е възможно? Това?

Честит рожден ден, Артем. Слава на теб, Герой! Вечна ти памет.

ПП: Искам да се обърна към харкивските таксиджии. Да стигнеш до гробищата № 18 си е направо изпитание - сега, когато градският транспорт почти не работи. Вие знаете – това е на края на града. Може би трябва да организирате някаква акция, или както и да я наречете, така, че такситата безплатно да превозват близките на загиналите Герои към тези гробища. Това би било много уместно и човечно.

Бел.ред.: В публикацията на Анна Гин във фейсбук много украински майки и съпруги споделят за техните загинали герои. Ето част от тях:

Hanna Kiparenko

Момчето ми… Той е този, който трябваше да ми носи цветя за моя рожден ден, да ми се обажда вечерта по телефона: „Мам… вече тръгвам за вкъщи“. Всяка сутрин го целувах. Той се навеждаше, а аз се повдигах на пръстите. И страшно се гордеех, че моето момче е пораснало толкова хубаво и високо.

А тази твар и неговите поддръжници убиха моето дете, убиха десетки хиляди синове, дъщери, мъже, майки. Просто за това, че ние искаме да живеем в своята страна…

Светлана Корниенко

Когато идвам на гроба на моя племенник, покланям се на всичките ни загинали Защитници и им благодаря, че още живеем на нашата земя с цената на техните млади животи. Взимам със себе си кофа с цветя и ги слагам на съседните на моя племенник гробове, защото, сигурно, не винаги техните близки могат да идват, а може би, някои бяха сираци. Та нали те всичките са наши Герои.

Elena Pokrovskaya

Братчето ми завинаги ще е на 31.

Ниско се покланям на всичките ни защитници.

Светла им памет, на тези, които завинаги ни оставиха.

Хижна Олена

На 12 април ще пътувам при моя герой. Той завинаги ще остане на 38 години. Моят най-скъп на света!

Olesia Lebid

Болка и сълзи. Море от сълзи и бездна от болка. Една моя позната, погребала сина си, казва: „Тази рана никога няма да заздравее“. Колко са такива сега в Украйна, тези жигосани майчини сърца, кървящи с невидимата кръв, колко са изтерзани от мъка души, колко са измъчени вдовици и сираци с тъжни възрастни очи?

Казват, безсмислено е да се проклинат врагове, но нека да горят в ада всички виновни, нека да изчезнат без следа, така че и пепел от тях да не остане.

Вечна слава и светла памет на загиналите защитници на Украйна!

Olena Suietova

Всеобхватна болка…

Съчувствие на близките...

Светла памет на загиналите...

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко