Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника й на български.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка Анна Гин.

19 март

Измих си колата.

Ей така, съвсем делнично. Питат ме: „Само отвън ли? Или вътре също? Да полираме ли с восък?“

Аз просто онемях.

Не знам… Просто я измийте.

Отмийте калта от харкивските разнебитени пътища, саждите от бомбардировките по Валентиновска, праха от безкрайния ни път към град Днипро.

В чата на нашия блок пишат: „В нашия двор отнякъде се появи един неуправляем доберман“. Наташка ми го показа това съобщение – моята съседка, доброволка от 2014 година.

Работата е там, че аз пристигнах съвсем без сили, рязко отслабнала, а Хектор от стрес преливаше от енергия и се вихреше из двора. Влачеше ме като парцал на повода, страшна гледка.

Сега всичко се нормализира. Той пак ме слуша, върви до мен, пак ме гледа в очите и всичко разбира.

Само че се събужда много рано. До края на комендантския час има още 40 минути – моля му се, обяснявам му. А той като кутренце влачи към вратата повода си и топката, стои там и плаче.

Папагалката ми Кира – Кирюха – от изречението “Руски военен кораб, върви на х…й!“ се научи да казва само „руски“. Седи в клетката си и делово изрича: „Киррра – кррасавица“, „вкусно оррехче“, „дай да те целуна“, „почеши ми клюнчето“… и изведнъж: „Ррруски!“

Facebook стопира последните ми публикации поради „разпалване на ненавист“ и ми направи две предупреждения, затова сега съм добра и гальовна.

Димка ме помоли да му потърся в Днипро скоч с определен цвят, обиколих половин град и чак накрая се сетих: днес е събота. Почивен ден! Псувах от сърце, а после се сетих: аз съм добричка.

От еврейската общност предложиха да евакуират моите родители със специален реанимобил.

Цял час убеждавах татко да тръгнат – спокойно, аргументирано – не успях.

Не можел да остави лебедите в голф-клуба. Кой щял да ги храни?

По новините показаха един мъж, който пеша изведе от Гостомел (или Буча, не съм сигурна) две крави. Крави!

Анка ми разказа, че край границата подскачат домашни зайци, пълзят костенурки, тичат чинчили, мяучат котки и лаят кучета от различни породи. Изхвърлени.

Още ми е трудно да върша две неща: да чета за Харкив и да отговарям на телефонните обаждания. Мога да пиша, а просто да дърдоря по телефона ми е непоносимо.

Моите статии се превеждат на полски, словашки, чешки, немски… А аз се боря с популярния сега синдром „малко върша за победата“.

Чувството за вина се впи в мен, проникна в дълбочина и пусна корени. Пък и тази измита кола – сега тя отново е беличка и трябва да й се радвам, ама не става…

Искам вкъщи.

Искам в собственото си легло, искам пирога на мама, искам чаша вино с приятелките ми. Искам да се успя за работа, да проваля някой проект, да се нервирам на поправките на моя текст. Да забравя маската и да се ядосвам на себе си в магазина. Да изгубя ключовете си, да продупча с пирон гумата, да се скарам на Сашка, че пак е забравила да изхвърли боклука…

Господи, искам да видя котенцата във ФБ (нима това аз го написах?!), да се ядосвам, когато видя в текста „Вие“ с голяма буква за множествено число, искам да се скарам с някой на паркинга.

Жената от балкона на първия етаж днес ми крещи: "Крийте се, тревога!" Аз и отговарям: "Няма нищо, ние сме от Харкив". А тя ми казва: "Чедо, аз съм от Донецк".

Само едно ни кара да живеем и да дишаме – вярата в победата. Могат да ни отнемат живота, дома, мечтите, надеждата.

Могат да разбият сърцата ни и да изтерзаят душите ни. Но не могат да ни отнемат главната човешка ценност – свободата. Затова ние ще победим. Цената ще бъде много висока. Но все едно ние ще победим.