Кърт Вонегът (11 ноември 1922 - 11 април 2007) – още приживе наредил се сред най-значимите американски писатели на XX в., завещава на човечеството 14 романа и множество сборници с есета и разкази, побрали в себе проницателния му поглед към човешката природа. През 2021 г. издателство "Кръг" се зае със задачата да преиздаде най-популярните му романи в нови луксозни издания с твърди корици. На 11 април, по повод 15-годишнината от загубата на любимия автор, на пазара излиза "Котешка люлка" – история, в която светът не свършва епично, светът свършва с глупост. Изданието е в превод на Аглика Маркова и със забележителната корица на художничката Милена Вълнарова.

"Котешка люлка" е сатиричен постмодерен роман, с елементи на научна фантастика. Публикувана за първи път през 1963 г., творбата изследва и иронизира науката, технологиите, религията и надпреварата във въоръжаването.

Подобно на повечето произведения на автора, иронията, черният хумор и пародията са широко застъпени и в "Котешка люлка". Много от повтарящите се теми на Вонегът се появяват и в романа, като въпросите за свободната воля и връзката на човека с технологията. А основната сюжетна линия изследва особено концентрирано заплахата от ядрено унищожение по време на Студената война.

Представяме ви откъс:

Бяла съпруга за сина на кондуктора

Не можех да си представя какво ще излезе от свиренето на Анджела. Никой не можеше да си го представи.

Очаквах някаква патологична история, но не бях предвидил дълбочината, отчаянието и почти непоносимата красота на болестта.

Анджела навлажни и затопли мундщука, но не засвири веднага. С втренчен поглед тя държеше инструмента и пръстите й безцеремонно играеха по немите клавиши.

Чаках с известна тревога и си спомних какво ми беше казал Марвин Брийд: че единственото й спасение от страшния живот с баща й било да се затвори в стаята си, да заключи вратата и да свири, като приглася на грамофонните плочи.

Нют постави голяма дългосвиреща плоча на грамофона в стаята току до терасата. Обложката връчи на мен.

Плочата се казваше „Веселба за пиано“, пиеса за соло пиано от Мийд Лукс Луис.

И тъй като за да потъне още по-дълбоко в своя унес, Анджела остави Луис сам да изсвири първата песен, аз междувременно прочетох бележките върху обложката.

„Роден в Луисвил, Кентъки, през 1905 година, Луис не се насочва към музиката, докато не навършва 16 години. Инструментът, който баща му му поверява тогава, е цигулка. Години по-късно младият Луис случайно чува Джими Янси1 да свири на пиано.

„Това, спомня си Луис, беше истински музикант.“ Скоро Луис започва да се учи да свири в стила буги-вуги, поглъщайки колкото може повече от Янси, който остава за него близък приятел и идол до самата си смърт. Тъй като бащата на Луис е кондуктор, семейството на Луис живее близо до железопътна станция. Ритъмът на минаващите влакове скоро става част от живота на младия Луис и той композира своето соло в стил буги-вуги, което сега е класика в своя жанр и е известно под името „Трака-трака, вагонен блус“.“

Престанах да чета и вдигнах поглед: първата песен бе свършила. Иглата на грамофона бавно стържеше по паузата преди втората песен. Както научих от обложката, второто заглавие беше „Драконов блус“.

Мийд Лукс Луис изсвири първите четири такта – и тогава встъпи Анджела Хоуникър.

Очите й бяха затворени.

Бях като ударен от гръм.

Тя беше великолепна.

Импровизираше върху музиката на сина на кондуктора; почваше от плавна лирика и свършваше с крещящ разврат, минаваше през острия писък на изплашено дете и стигаше до хероиновия кошмар.

Нейните глисанди говореха за рая и за ада, и за всичко, което се намираше помежду им.

За да свири така, тази жена вероятно беше или шизофреничка, или обладана от сатаната.

Косата ми се изправи. Все едно че бях видял Анджела да се търкаля по пода с пяна на уста и да говори вавилонски.

Когато музиката свърши, аз изкрещях към Джулиън Касъл, който като мен стоеше вцепенен:

– Мили боже! Можеш ли изобщо да разбереш живота?

– Хич не се и опитвайте – отвърна ми той. – Преструвайте се, че разбирате, това е.

– Много… добър съвет. – Възбудата ми изведнъж премина.

Касъл издекламира още едно стихотворение:

Тигърът трябва да ловува,

птиците – да летят,

а човекът да седи и да пита: „Защо, защо, защо?“.

Но време е тигрите да спят,

птиците да кацнат,

а човекът да твърди, че всичко е разбрал.

– Това откъде е?

– Откъде може да бъде? От „Книгите на Боконон“, разбира се.

– Много ми се иска да ги прочета.

– Трудно се намират. Не са печатани. Написани са на ръка. Освен това никой екземпляр не е пълен, тъй като Боконон прибавя нови неща всеки ден.

Малкият Нют изпръхтя.

– Религия!

– Моля? – запита Касъл.

– Виждате ли котката? – отвърна Нют. – Виждате ли люлката?