Енчо Господинов е един от най-опитните български журналисти и дипломати, работил в множество горещи точки на света. Започва като журналист във в-к “Поглед”, издание на Съюза на българските журналисти, стига до постовете представител в ООН в Ню Йорк, директор по комуникациите и заместник-генерален секретар на Международния червен кръст. Седем години от живота си посвещава на хуманитарни и дипломатически мисии в бивша Югославия.

За първи път се хвърлих с главата нагоре през лятото на 1971. В небето от София за Варна. Краят на казармата се виждаше, бях отишъл в София с влака от Бургас, където служех във Военновъздушните сили. Тогава България имаше над стотина бойни самолета, всичките в изправност и в добра форма. Когато ми свършиха кандидатстудентските изпити в столицата (за журналистика, право и турска филология), реших да взема самолета за Варна, а оттам до родния Добрич с редовното микробусче.  Оставаха ми само няколко дни отпуск преди да се върна в казармата за още един месец (до уволнението) и не исках да губя време като се лашкам по влаковете. 

Самолетчето на БГА "Балкан" беше едно скромно АН-24, може би сглобявано в Украйна, тогава част от Съветския съюз. Но то доста храбро се държа между облаците, които на няколко пъти се смесваха в млечна пяна, завъртаха се във вихрушка и "Анчето" трепереше като мокър врабец над земята.  После се успокояваше, а млечната мъгла изчезваше от илюминатора. И докато разгледах отгоре Стара планина и си изпия кафето, отдолу блесна морето край Варна, а пилотът каза, че след пет минути кацаме. Отгоре морето ми се видя синьо, а полетата край Варна - зелени. На фона на еднообразния пейзаж в казармата, тази картина от птичи поглед ми се видя красива и предсказваща интересно бъдеще между облаците...  

Така и стана. Дотогава бях "летял" предимно с Хемингуей над Килиманджаро, даже преживях с него две катастрофи, в които той се рани тежко, после летях насам-натам с Малкия Принц и Екзюпери, а за моя съгражданин и авиатор-герой Димитър Списаревски още не бях и чувал. Както и за Ромен Гари, известен още като Емил Ажар, и още по-известен военен пилот и фин писател.  Артър Хейли вече беше написал "Летище". Джоузеф Хелър също беше написал вече "Параграф 22", където пилотът Джон Йосариън от американските ВВС щеше да ни покаже войната от друг ъгъл. Но аз още не бях прочел романа. Това предстоеше... Както предстоеше и моето кацане във Виетнам малко след войната с американците. 

Като завърших университета и ми се отвори парашутът. Късмет. Чиракувах известно време в телевизията, във "Вечерни новини", където главният редактор Делчо Кръстев, мир на праха му, беше въвел правилото да се събуваме в редакционния коридор и да обуваме чехли, за да не цапаме Полиграфическия комбинат. Тогава Комбинанът и Магнатът (Пеевски) още не се познаваха. Във "Вечерни новини" издържах с чехлите цяла седмица и напуснах безцеремонно. Може би усещах, че чехлите ме дърпат надолу.

После чиракувах две години и в "ПОГЛЕД", преди да ме назначат от стажант-репортер (83 лв. месечно) за постоянен репортер в Международния отдел (130 лв. месечно). Но имаше хонорари и ги плащаха редовно. 

"По покривите ще ги познаете", ако перифразираме една библейска дефиниция. Така реших, когато след дълги часове на борба с насрещния вятър, с дъждовни облаци и снежни вихрушки над "Домодедово" в Москва, наближихме Бомбай, който днес се казва Мумбай. Първото, което усетих от "Майка Индия" беше хаосът в покривите. Калейдоскоп от архитектурна вакханалия: елегантни сгради с червеникави керемиди, останали още от англичаните, а може би и преди тях. Незавършени покриви със стърчащи към звездите дървени греди. Пробити покриви от циклони, бури и заплати от по 5-6 рупии. Милиони рикши напред-назад като в човешки мравуняк. Отгоре не можех да видя кой се вози в тях. Руските туристи още не бяха плъзнали по света, а англичаните безславно бяха прокудени в "Короната", но без Перлата. Колиби с тенекиени покриви, изкривени от вятъра. Бидонвили с парчета брезент отгоре, или стари одеала и чаршафи, останали вероятно от времето на Махатма Ганди. Неру вече не беше жив, а дъщеря му Индира Ганди току-що беше привършила първия си мандат като премиер. Внукът на Неру Раджив Ганди тепърва щеше и той да управлява Индия. Даниела Кънева тепърва предстоеше да ги интервюира, а терористите - тепърва щяха да планират кога и как да ги убият. Тогава още не го знаех. И индийците не го знаеха. Даниела - също.

Още бяхме във въздуха, когато лъхна на къри. И на тропическа влага. Летището беше като парна баня. Възможно е климатиците да са били изключени заради скъпия ток. Индийският КЕВР току-що беше вдигнал "цИнИтИ" на електроенергията, а от Брюксел бъдещите бащи и майки на "зелената енергия" бяха още в началното училище. За няколко часа повечето пътници от нашия самолет отслабнаха с 2-3 кила от обилното потене, обратно на Принц Андрю, който след няколко бойни полета с хеликоптера си повредил потните си жлези и не можел вече да се изпотява. Това му послужи като аргумент пред амертиканския съд след една любовна афера на принца 44 години по-късно.

Такива ми ти работи, както казваше Кърт Вонегът, американец с немски гени, но роден в Индианаполис и свидетел на безсмисленото унищожаване на Дрезден от американската авиация в края на Втората световна война. "Кланица-5". Както и капитан Йосариън от "Параграф-22", войникът Вонегът също имаше какво да каже за войната. Техният сарказъм обаче не се родееше с патриотизма на покойния Джон МакКейн, също военен пилот, чийто "Скайхоук" беше свален от виетнамците през октомври 1967 г с руска ракета. МакКейн изкара бая години като военнопленник във виетнамския затвор, който той наричаше "Ханой Хилтън". После стана сенатор и се бори дълги години с руснаците.   

За първи път видях Ню Йорк от птичи поглед през септември 1984. Пристигах от Хавана, но понеже нямаше директни полети между Куба и САЩ, се наложи да прескоча от Хавана до канадския Нюфаундлънд, да постоя там два-три часа и с канадски печат на паспорта да излетя към "Обетованата земя" на света, известна  като Америка. Днес ймиджът на страната не е същият, както тогава. За съжаление.

С "изпран" паспорт и пресен канадски печат в него, започнах да кръжа над летището "Джей Еф Кенеди" на Лонг Айлънд. Беше започнало да се смрачава. Мегаполисът ме зашемети със светлините отдолу. 

Океан от светлина. Все едно, че Никола Тесла и Томас Алва Едисън бяха още живи и се бяха наговорили да инсталират милиони малки слънца в петте района, които съставляват архитектурното чудовище Ню Йорк. Тогава още не знаех, че 16 години и 6 войни по-късно ще дойда да работя и да живея цели 8 години именно в Ню Йорк. През тези именно години репортерската съдба ме прехвърляше от битките в Бейрут и долината Бекаа в Ливан, от пушилките на историята между израелци и палестинци, от Никарагуа към Афганистан, от Кампучия към Лангшон в Северен Виетнам, от разсипаната Армения след катастрофалното земетресение по Коледа на 1988-ма и цели 7 години по барутните прахоляци на войните в днес изчезналата Югославия. Вече бях започнал да преминавам от лагера на журналистиката в палатките на хуманитарната дипломация с Международния червен кръст...

Та Никола Тесла, сърбинът с хърватски и словенски спомени в душата, както и Томас Едисън, сякаш се бяха наговорили да "подпалят" с лампите си въображението на милионите пътници от цял свят, които се изсипваха неспирно по летищата наоколо: "Джон Ф. Кенеди", "Нюарк" и "Ла Гуардиа". Погледнат отгоре, градът вечер ми изглеждаше като безкрайна плетеница от светлини, някаква странна "Брюкселска дантела", която правеше елегантни извивки около Ийст ривър и Хъдзън, светещ правоъгълник около Сентръл парк, обрамчен от Пето Авеню и Сентръл Парк Уест, със светлинни като лава автомобилни потоци, течащи на юг до "Батъри парк" и на север към Йонкърс. Там работеше като шофьор в една болница моят приятел Митко, бивш балетист от Старозагорската опера, добър човек, понякога тъжен, че вече не танцува, освен на волана... Пак в Йонкърс   един ден Мартин Скорсезе щеше да заснеме "Бандите на Ню Йорк" (2002). Символично заглавие в политически контекст. До Йонкърс се намираше и красивото предградие на мегаполиса,  градчето с френски корени Бронксвил. Там живяхме 6 години в хубава къща. Къщите нямаха високи дувари и плътни пердета, за да се виждат красивите дворове и богатите къщи отвътре, осветени обилно от Едисън и Тесла...

"По лампите ще ги познаете", както би казал някой от библейските мъдреци. И по бандите, според Скорсезе... 

Сега, когато пиша тези редове, кметицата на София обмисля как да намали уличното осветление на опушената ни "столица бяла" и как да разреди движението на метро-мотрисите, трамваите и тролеите, защото общината няма пари да си плаща скъпия ток. Същото замислят и половината кметове на Булгаристан, както звучим на турски. След трамваите и метрото вероятно идва ред и на болници и училища. Естествено, виновен е пак Путин, а не онези, които управляваха страната 12 години и не можаха нито да завършат конектора с Гърция, нито да подпишат дългосрочен договор с "Газпром" както германците, словенците и унгарците. А на сърбите им подарихме чисто нов газопровод, платен директно на руснаците. Да ни споменават с добро, особено в Македония... Историческата, не Северната. Кой казва, че сме нямали дипломация? Май скоро може да попаднем и в "Сърцето на Мрака", ако перифразираме Джоузеф Конрад, полякът, който пишеше на по-добър английски от Доналд Тръмп и Джо Байдън взети заедно.    

По неправилните глаголи ще ги познаете... От Скопие до Санта Барбара.

Между другото, веднъж като приближавах полуразрушеното Сараево с малко унгарско самолетче и пилотът се чудеше как да кацне на пистата без да се удари в нещо, или без някой залутан артилерийски снаряд да се блъсне в него, си спомних за един репортаж във великолепното някога  списание "Тайм". Репортажът беше за предстоящите зимни олимпийски игри в някогашно Сараево, където плюшеното вълче "Вучко", втори братовчед на сегашната пекинска панда, се даваше като подарък на всички спортни новинари, дошли за зимната олимпиада. Но моят колега от сп. "Тайм" описваше как се срещнал с някогашната филмова звезда на Югославия Беба Лончар, добра смесица от Мерилин Монро и Бриджит Бардо. Или поне така я помня аз...

Та Беба, която тогава прекарваше по-голямата част от времето си в Италия, снимайки в Чинечита с Марио Моничели, а  понякога и в Холивуд , била запитана от колегата какво я е впечатлило най-много в Лос Анджелис. Добре образованата Беба казала, че когато за първи път прелетяла над Калифорния и надникнала през илюминатора да погледне Града на Ангелите, била шокирана от гледката долу. Виждала хиляди къщи с басейни в дворовете...

"Заиста сам се ошашавио", казала красавицата на репортера. "У нас има само един басейн и той принадлежи на Тито."

Малко ми прилича на съчинена тази история, но за илюстрация на репортажа става. По онова време в Белград, Загреб и Любляна сигурно е имало и други басейни, вероятно закрити. Но открит и изумруден, както край вилата на Маршал Тито на остров Бриони, е нямало. Така че ако Хрушчов или Брежнев случайно прелетят над Адриатика, да видят стандарта на стария партизанин от хърватското село Кумровец. Той умееше да играе стратегически буферни роли, но истински обичаше красиви жени, бели кители и скъпи автомобили. Партизанин! Истински!

Тези работи доста сме ги обсъждали с двама колеги от легендарното някога белградско списание НИН. Мирко Кларин и Хари Щайнер нямаха равни на себе си като репортери. Само полякът Ришард Капушчински беше по-известен от тях. Някогашната журналистика беше по-особена от днешната, така да се каже. 

Колкото до Бебица, както  галено й викаха югославяните, мнозина мислеха, че звездната й кариера (52 филма) се дължи и на произхода й. Свързваха я с името на Будимир Лончар, легендарен югославски партизанин и близък другар на Тито, а след войната изтъкнат дипломат, посланик в Индонезия, ГФР и САЩ. Няколко пъти го срещах из коридорите на ООН в Ню Йорк, вече престарял и все още с буден поглед върху света. Но Бебица е сръбкиня, кръщелното й име е Десанка, докато Будимир е хърватин. Днес "Бебица" е дама на 78 години, а "бащата на югославската дипломация и майстор на "политиката на необвързаните" Будимир Лончар е на 97 години. Много вероятно е на тази възраст да е вече обвързан към всекидневната самота.  

Та покрай репортажа на сп. "Тайм", Бебица и басейните,  се сетих, че една априлска сутрин на летището в Манагуа срещнах стар "познайник" от Москва, Строуб Талбът. Както Бенжамин  Франклин и Талбът е уникален случай в американската журналистика и дипломация. Години наред той беше шеф на бюрото на сп. "Тайм" в Москва. С перфектен 6-падежен руски и обширни връзки в (тогава) съветските политически и интелектуални кръгове, запален почитател на руската литература, леко-оплешивяващия Строуб Талбът беше един от великаните на чуждестранния журналистически корпус в Москва. Още като голобрад кореспондент беше превел на английски мемоарите на Никита Хрушчов. Пишеше задълбочено, умно и разбираемо. Само Джеймс Рестън от "Ню Йорк таймс" беше по-добър в писането от него. Според мен, де... 

Та на летището в Манагуа никарагуанските власти ни натовариха в един автобус и ни затътриха из джунглите на провинцията, голяма част от която беше още под контрола на "контрите", въоръжавани обилно от правителството на Роналд Рейгън. Нещо като в днешна Украйна, донякъде. И изведнъж попаднахме под обстрел от "контрите". Настъпи суматоха. Охраняващите ни сандинистки войници набързо ни накараха да се шмугнем в едно дере, обвито с храсталаци. Стори ми се, че чух Талбът да пита близо ли е летището... В Москва му се виждаше по-сигурно. Спомените избеляват.

Но нацепените от земетресението (1972) сгради на летището в Манагуа винаги ще ми напомнят за това как се цепят и основите на стари мечти и теории, увяхваща слава и преходни мечтания. Единствено Бианка Джагър, тогавашната любима на Мик от "Ролинг Стоунс", остана млада и неотразима в спомените ми от летището в Манагуа. Аз бях с мисия на Международния Червен кръст, а тя - самата никарагуанка - събираше помощи за пострадалите от гражданската война между сандинистите, подпомагани от Москва, и "контрите", въоръжавани от Рейгън. Колкото и да се надявах да  видя Бианка някъде из джунглите, не се получи. Строуб Талбът се завърна в Ню Йорк, където беше редакцията на "Тайм", а аз поех към границата с Хондурас и Салвадор на кон, заедно с един млад швейцарец - Стефан - да раздаваме лекарства по селски училища и примитивни лазарети. В селата нямаше мъже - всички се биеха за едната или за другата страна. Оттогава, та чак досега, Даниел Ортега все дърпа конците в Никарагуа - с няколко прекъсвания.

Строуб Талбът премина с лекота от журналистиката в дипломацията. Когато младият губернатор на Арканзас и саксофонист Бил Клинтън стана президент, Строуб Талбът беше назначен за втория човек в Държавния департамент, заместник на Маделин Олбрайт. Именно Талбът беше избран от Клинтън на този пост със задачата да оформя американската външна политика след разпадането на Съветския съюз. Резултатът беше разнопосочен, но в един момент Елцин танцуваше вихрено туист на една сцена, а саксофонистът Клинтън се тресеше от смях до него и не вярваше на очите си. Руски мечки и американски орли търсеха нови пътища за "устройване на света".

Талбът, Клинтън и генерал Уесли Кларк бяха близки приятели още от студентските  години. Клинтън и Талбът са учили заедно в "Йейл", а бъдещият генерал - в академията "Уест Поинт". Тримата се събират заедно в "добрата стара Англия" като талантливи стипендианти в Оксфърдския университет. Дребничкият генерал Кларк командваше силите на НАТО по време на войната с Югославия през пролетта на 1999. Милошевич падна, две дузини сръбски журналисти загинаха под руините, когато бе бомбардирана сградата на Сръбската телевизия. Бях наблизо, и видях. Беше тъжно, колеги, разкъсани на парчета от същите ракети като тази, която падна случайно върху един покрив в Горна Баня. Friendly fire. Пртиятелски огън. Украйна е близо. 

Строуб Талбът не направи изявление по случая. Вместо него Джейми Шей, един наперен млад англичанин, говорител на НАТО и на ген. Кларк, каза, че сръбската телевизия е  бомбардирана, защото  била рупор на Милошевич. Гледам тези дни, че Джейми Шей говори по БиБиСи със същите аргументи за Путин и Украйна. Пак е наперен, малко остарял - като мен - но преподава в някакъв университет стратегически науки. Чудя се коя телевизия следва да  бъде бомбардирана, не дай боже.

Талбът обаче беше и си остана сериозен човек. Когато се оттегли от Държавния департамент, стана Президент на института "Брукингс" (2002-2017) във Вашингтон. "Брукингс" минава за основния мозъчен тръст на Демократическата  партия. Там работеше и Реймънд Гартхоф, американски посланик в София по времето на Джими Картър. Докато беше в "Брукингс", Строуб Талбът вършеше дискретно и една деликатна "мостова" работа. В просторната кухня на дома си в изключително приятния вашингтонски квартал "Джорджтаун", той събираше без излишен шум личности като Хенри Кисинджър и Евгений Примаков. Разговорите им водеха до неофициални, но важни съвети към Обама, Путин и други протагонисти в "Голямата игра".  След вечерята Талбът изсвирвал няколко красиви руски мелодии на седемструнната китара, окачена на една от стените като "пушката на Чехов", която трябва да гръмне в Третото действие на пиесата.

Апропо, Примаков дипломатът, държавникът и шеф на външното разузнаване на Русия, също е бивш журналист, кореспондент на "Правда" в Кайро и Бейрут. Май по времето, когато английският топ-шпионин на руснаците Ким Филби успя да се измъкне от ЕмАй 6 на 23 януари 1963 г. Руската фрегата, която го отвела от пристанището в Бейрут до Одеса напуснала толкова бързо, че част от товара й останал пръснат по кея. Харълд Ейдриън Ръсел Филби, наричан "Ким", е бил официално акредитиран като кореспондент на лондонския вестник "Обзървър" и на сп. "Икономист". Като Зорге в Токио.

По фрегатите ще ги познаете...

Такива ми ти работи, казваше в подобни случаи Кърт Вонегът. Не съм го срещал по летищата, а на Пазара на Амишите в Манхатън, където стоеше на припек всеки есенен следобед, с димяща цигара в устата, бархетна риза от Бангладеш за два долара и торбест панталон от рипсено кадифе. 

(Следва, може би)