Какво се случи?

Два дни след изборите този въпрос си задават социолозите, до един не познали в предварителните си прогнози за парламентарния вот, а политолозите анализират неспирно от изборната нощ насам в тв студията. „Българинът се хваща за сламки, това се случи“, заяви един мой близък, който наблюдава отстрани политиката и може би това е най-точната оценка. Преди „какво“ обаче трябва да анализираме „защо“ - същият онзи анализ, който големите губещи от 14 ноември обещават сами да си направят, а победителите нямат тази нужда.

Защо спечели „Продължаваме промяната“

„Продължаваме промяната“. Това послание е простичко и в това е силата му. Кирил Петков и Асен Василев направиха показно като служебни министри какво разбират под „промяна“, ревизирайки „статуквото“ в Българската банка за развитие, Държавна консолидационна компания и прочее обществени към онзи момент табута. Петков е медийно известен отдавна. Ползваше се и с подкрепата и на големи общности, като тази на защитниците на един от емблематичните за овладяването на Черноморието плажове – Корал, например. Организира частна акция по спасяването на алпиниста Боян Петров. Участва в серия от граждански протести. Асен Василев пък мнозина помнят от служебния кабинет на президента (2012-2017) Росен Плевнелиев. Та, всичко това идва да каже, че тези две лица може и да са нови за голямата политика, но не и за масовата публика.

Генезисът на ПП може и до днес да не е много ясен - президентски проект ли е това, или се е родил от чист алтруизъм. Ясно е обаче, че и Кирил Петков и Асен Василев от една страна и президентът, борещ се за нов мандат - от друга, си бяха взаимно полезни. Румен Радев, защото им даде трибуната на Министерския съвет, те двамата – защото го подкрепиха за нов мандат. В резултат, и тримата могат да се похвалят с висок изборен, освен личен, рейтинг.

Податки за новия проект имаше отдавна – още когато Петков и Василев започнаха да вмъкват думата „промяна“ и „оставаме“ в министерските си иначе изяви. Или когато дружно посетиха спорните „Марици“. Пак в качеството си на членове на кабинета. Или когато в социалните медии се нароиха бързо набъбващи откъм членове групи, които ги издигаха съответно за премиер и финансов министър. Така че и тук не би трябвало да има изненадани.

Двамата избраха и перфектния „тайминг“ с решението си да не влязат в новия служебен кабинет, а да правят партия. От една страна – защото кабинетът „Радев“ вече трупа негативи, от друга – защото каквато и да бе следващата конфигурация в парламента, то формациите в него щяха да положат сериозно усилие за съставяне на редовно правителство, макар и с мъгляв хоризонт. И проектът ПП щеше да изпадне в безвремието.

Определяни като млади, успели, харизматични и вече съвсем разпознаваеми, Петков и Василев не се оставиха на тази инерция, която сме виждали при други формации - „Ние сме вашите хора, няма да дойдем при вас, ама ни подкрепете“, а започнаха да градят структури и да търсят лица. 

По време на кампанията тръгнаха из страната за срещи с потенциални избиратели и ако внимателно сме слушали какво казва бившият министър на икономиката след тези срещи, ще разчетем следното: хората идваха и под сурдинка ни споделяха, че не могат да останат на нашето мероприятие да не ги види кметът, но ще гласуват за нас. Тема за размисъл... На последните местни избори ГЕРБ взе 17 областни града, БСП три, а в останалите спечелиха независими кандидати, подкрепяни обаче пак от големите партии. 

Социолози обясниха разминаването в прогнозите си и с това, че сега са гласували много от негласуващите по принцип - още една причина за голямата подкрепа. Разочарованието от предходната звезда - „Има такъв народ“ на Слави Трифонов – още една причина. Раздвоението на „Демократична България“ в подкрепата Радев/Лозан Панов – още една причина. Демонстрацията на уверено поведение от страна на Петков и Василев, че личната им социология им дава даже 30% - още една причина. Защото всички обичат победителите. Конформистите най-вече.

Но най-важното – със същата тази увереност Петков и Василев не спираха да говорят за бъдещаТА коалиция, редиха министерски постове в ефир и изобщо – дадоха така чаканото обещание, че правителство ще има. Защото за по-малко от година „разделителна линия“ се превърна в новата мръсна дума в политиката, измествайки от дългогодишния й пиедестал „коалиция“.

Защо загуби БСП

Както стана ясно, най-големите „донори“ на гласове за ПП са на първо място ИТН, после ДБ и накрая БСП. При левицата обаче като че ли това отекна най-силно, след като лидерката Корнелия Нинова, поемайки уж отговорност с хвърлянето на оставка заради катастрофалния изборен резултат, обвини служебното правителство, ерго Румен Радев, в подривна дейност вътре в левицата, както и в помпането на проекта Петков-Василев. А тя истината, както обикновено, е някъде по средата.

Всеки запознат с процесите в левицата знае, че наистина съществува митичната „пловдивска група“, която отдавна лобира за колаборация с ГЕРБ и която Нинова отдавна опитва да „изчегърта“. Всеки е чувал и за визираните от нея обещавани на социалисти обществени поръчки. Но, подавайки оставка, лидерката на социалистите пропусна да си направи самоанализ. 

Левицата подкрепи собствения си президент за втори мандат... едва през април – след първия си изборен крах за тази година. За сведение, Радев обяви намерение да се кандидатира още през февруари и час по-късно вече бе подкрепен от Мая Манолова, а месец след това – и от Слави Трифонов. За времето оттогава досега станахме свидетели на множество търкания между „Позитано“ 20 и „Дондуков“ 2, в това число откровени нападки прави ли политически инженеринг Радев с „Продължаваме промяната“. Да, президентът връчи третия мандат за съставяне на правителство на БСП, което бе възприето от мнозина като жест към левицата. Но пък после оттам отвърнаха, че ще мислят на пленум да го подкрепят ли за нов мандат. Нищо че пленумът, както стана ясно, вече бе взел едно такова решение през април.

Малко зад кулисите остават и своеобразните гонения на потенциални опоненти на Нинова за лидерския пост - предвид така и така предстоящия конгрес на партията, на който и без подадена оставка, във всеки един момент можеше да бъде поискана такава.

Защо загуби „Има такъв народ“

Този анализ отдавна бе направен. Направи го всеки сам за себе си, гледайки парламентарното риалити от 46-ото Народно събрание. ИТН като че и отсъстваше от тази кампания, а когато присъстваше, то бе за да покаже едно привидно смирение в стил допуснахме грешки, ама защото бяхме наивни да очакваме, че потенциалните ни партньори в парламента еди какво си. Затвърди го и лидерът Трифонов онзи ден – чрез поредния си facebook пост – не съжалява за нищо, пак така би постъпил. 

Левите политики с десните цели на Петков и Василев, каквото и да означава това, звучи по същия начин като неясната от началото до края политическа ориентация на ИТН. Което също донякъде може да обясни прилива на 30-35% от избирателите й през юли към ПП сега. Тогава тези хора се хванаха за сламката ИТН. Сега просто се хванаха за новата.

Защо загуби „Демократична България“

Ако някъде в момента наистина врат и кипят страсти, то е в демократичната общност. Където винаги врат и кипят страсти. ДБ се върна в началото на събирането на коалицията с постигнатия резултат от 6 на сто подкрепа. Лидерите подадоха оставка, в социалните мрежи едни ги тричат, други търсят по-дълбоко причините. А то, както и по-горе, истината пак е по средата. 

Постигнатият сега резултат е всъщност твърдото ядро на ДБ и всичко над него в миналото е периферия, гласувала доверие, защото не иска ГЕРБ, БСП и ДПС, но не припознава и „Има такъв народ“ - формация с коренно различен профил.

Публична тайна е и че вътрешно за коалицията проучване отпреди номинациите показа, че 60 на сто от симпатизантите й подкрепят Румен Радев, което се видя и при „разреза“ на социологическите проучвания след вота. Грешка ли бе подкрепата за Лозан Панов или фактът, че ДБ не издигна собствен кандидат? В общността и за това са разделени. Със сигурност обаче изказванията на кандидат-президента, подкрепен от ДБ, я простреляха не в краката, а направо в главата.

И не на последно място – вътрешнокоалиционните търкания, липсата на единен колективен орган, реденето на листите в последния момент, приятелският огън от недоволни за неизбираемите си места или че изобщо не са в листите и пр. - няма как да не разколебаят онези, видели същия потенциал в „Продължаваме промяната“, какъвто са виждали и в „Демократична България“. За което спомогна и говоренето и от двете страни колко идеологически близки са и как не може, а направо трябва да работят заедно. С други думи: ако трябва да избирате между две еднакви ябълки, ама едната откъсната днес, а другата преди месец, какво ще изберете?

Защо загуби ГЕРБ

ГЕРБ загуби, защото... вече просто започна да губи. И защото се появи ПП. 46-ото Народно събрание остави бившата управляваща партия в добра кондиция. За краткия му живот това да е в опозиция не само й се отрази добре, ами и накрая изглеждаше като единствената що-годе нормално говореща формация. Насред хаоса ГЕРБ изпъкна като по-малкото зло и неслучайно оттам заговориха за „ред в хаоса“. Кампанията й обаче бе всичко останало, но не и ред в хаоса. По-скоро се опитваше да създаде такъв. Президентът бе определян като „българоубиец“, хората бяха ваксинирани с препарати с изтекъл срок на годност, а еманацията бе опитът да се създаде нова Костинбродска афера, от която преди време пострада самата ГЕРБ. На тези избори от партията на Бойко Борисов се опитваха всячески да внушат за готвени манипулации с допълнителните машини – както на предходния вот говореха за манипулации с контролните разписки. Защо? Защото ГЕРБ сама осъзна, че се е капсулирала в ядрото си и периферия не може да привлече. А тя като не може, периферията не трябва да отива при другите. 

Последно, но не и по важност. Кампанията на бившата управляваща партия бе съсредоточена само и единствено в хулене на служебното правителство, респективно Радев – сякаш вече се виждаше като победител и останалите опоненти не заслужиха и един публичен дебат с нея. Но и да признаем - това й поведение бе провокирано и от действията на служебното правителство, което и във втория си мандат продължи с разкритията за управлението на ГЕРБ.

Защо спечели ДПС

ДПС е един от големите победители на тези избори. Безспорно. След като се сдобри с Анкара, Движението мобилизира в максимална степен електората си, издигайки и собствения си лидер за кандидат за президент. Нещо, което, апропо, нито един от големите играчи не се осмели да направи. Не че в абсолютен брой гласове ДПС показва някаква съществена разлика от предходни избори. Но на фона на катастрофиралите БСП и ИТН, партията за пореден път заявява: „ДПС е незаобиколим фактор в българската политика“. 

Защо спечели „Възраждане“

Не, „Възраждане“ не е феномен, както сега определят новия участник в парламентарния живот. Тази партия си се отглежда системно от години и на всеки вид избори за нея е възпроизведен скромен, но знаков процент подкрепа, който се увеличава. Ако слушате как говори лидерът й Костадин Костадинов (стига да е спрял потока от думи в рамките на до пет минути, защото после мозъкът се изключва), ще установите, че той редува смислени с някои меко казано спорни послания, което оставя обаче впечатлението за нещо познато. Точно така – за Волен Сидеров и неговата „Атака“.

Надали има някой, който може да оспори ерудицията и на Сидеров, и на Костадинов. Нито на някои от техните послания – като преразглеждане на концесионните договори (Сидеров) или пък въвеждане на обжалваемост на актовете на главния прокурор, в т.ч. отказите от образуване на досъдебно производство (Костадинов). „Възраждане“ обаче се озова в изключително удобната пандемична ситуация с въвеждането на зеления сертификат, за да пропагандира с гръмки думи като „превръщат България в концлагер“ и „без сертификат няма да те пускат до магазина и за хляб“ и така да яхне онази вълна на недоволните, които не желаят да се ваксинират. А мегдан, както знаем, имаше. Тези хора представляваха огромен процент от населението. И вероятно все още са толкова.