Докато моето семейство навлиза в поредния мъчителен епизод на самоизолация в резултат на контакт с болен от COVID, си давам сметка, че в ритъма на забързания ни живот голяма част от труда на жените остава дълбоко скрит от света. Сизифовските усилия, които те полагат, за да планират живота на семействата си ден след ден, остават скрити за статистиката.

Дори работещи мъже, като моя съпруг, които подкрепят жените си и поемат повече грижи за децата и повече домакинска работа, не могат да коригират дисбаланса. Жените продължават да носят отговорността за непрекъснатото сглобяване на стотиците части от пъзела на семейния живот. И в моето семейство аз съм тази, която е наясно с това кой, кога и какво домашно трябва да напише, какви продукти трябва да купим и какво да се сготви, на кого трябва да се обадим при проблем в училището, кой е натъжен, ядосан или самотен.

Този скрит труд на жените не е включен в статистиката на Международната организация на труда, която разкрива например, че 74% от неплатения труд в Италия, 65% в България, 64% във Великобритания и 55% в Швеция се извършва от жени. В България, в месеците февруари-март тази година, жените са били отговорни за 73% от общия дял на грижите и образованието на децата.

„Като майка ангажиментите ми в резултат на системата за онлайн обучението се увеличиха. Почти непрекъснато един от нас трябваше да е до детето. Аз се наложи да поема по-голямата част от грижите за обучението и за домакинството, като например за приготвянето на храна“, казва Нели Бенова, медиен специалист и собственик на комуникационен бизнес от София.

Разговорите ми с приятелки и близки за това как пандемията ни се отразява разкриха много любопитна разлика в нагласите на жените в България и във Великобритания. В Обединеното кралство повечето жени, с които говоря, изпитват неудобство, разочарование и дори гняв за това, че жените несправедливо поемат по-голямата част от увеличилия се обем на домакински и училищни задачи по време на пандемията. Те поемат тази допълнителна тежест наред с регулярните си служебни ангажименти, притесненията си за репродуктивното си здраве, грижата за сигурността си и за сметка на намаленото политическо влияние, което имат по време на пандемията.

Засилилото се неравенството между половете по време на пандемията е честа тема за дискусии. За разлика от Великобритания, този проблем е липсваща гледна точка в България. Забелязвам, че повечето жени, с които говоря, не споделят притесненията от допълнителния стрес през последната година.

"Добре съм. Аз съм оптимист. Казвам си, че мога да живея без това или онова“, споделя положителните си мисли собственичката на малко магазинче в Благоевградска област.

България от години е на последно място сред страните на ЕС по ниво на щастие и благополучие. Забележима разлика в нивата на щастие сред жените и мъжете няма. По време на първата вълна на пандемията, през април-май 2020 г., сходен дял сред жените и мъжете са се чувствали „добре и в добро настроение“ (36% и 33%). Това ниво не се е променило съществено от тогава. През същия период 26% от мъжете и от жените са се чувствали „особено напрегнати“. Аналогични са пропорциите между жените и мъжете, които са се чувствали самотни и депресирани. 14-годишна ученичка от Гоце Делчев споделя впечатлението си за опита на родителите й в разгара на първата пандемия:

„Ситуацията беше много нервна за нашите - както за майка ми, така и за баща ми - особено около Коледа, когато всички магазини бяха затворени през най-натоварения период. Притесняваха се, че те и хората изобщо ще загубят работата си."

Запитвам се защо емоционалната палитра на българските жени е по-малко негативна от тази на жените във Великобритания. Дали е резултат от по-малко ограничителни мерки в България, които са известни с това че увеличават бремето върху жените? Или защото българските политики в отговор на пандемията са по-благоприятни за жените? Или защото положението на жените в обществото е по-добро в България, отколкото в западните икономики? Може би жените в България толкова безусловно приемат статуквото, че не забелязват съществуващата дискриминация срещу тях?

С помощта на колегите си в AKAS се обръщам за отговори към моята добра приятелка статистиката. Тя никога не разочарова. Това, което откриваме, е изключително интересно.

Някои от въведените политики за борба с COVID в България са чувствителни към нуждите на жените и подкрепят физическото им здраве и безопасност.

През октомври 2020 г. планираният прием и операции в България бяха забранени поради нарастването на броя на приетите в болници болни от COVID-19. Въпреки това, за разлика от много европейски страни, където здравните услуги, свързани с репродуктивното здраве на жените, бяха ограничени по време на пандемията, в България тези здравни услуги бяха защитени. Също така България прие Национален план за действие за борба с насилието над жени в съответствие с правилата на ООН за реагиране при извънредни ситуации. Освен това, според неотдавнашно проучване, широко разпространено в медиите в страната, България е най-доброто място в Европа за работа за жени.

След по-задълбочен анализ обаче откриваме, че жените в България са маргинализирани в политическия и икономическия живот на страната. Все повече жени са жертви на насилие, но техните трагедии остават извън радара на властите поради липса на официална статистика.

Българските жени до голяма степен са лишени от възможността да участват във вземане на политически или институционални решения при формиране на политиките спрямо пандемията. Тази неравнопоставеност е по-голяма, отколкото при жените в ЕС. Националният оперативен щаб (НОЩ), който престана да съществува през април, беше съставен от 100% мъже. 70% от Националния комитет по ваксинация в България се ръководи от мъже. Само 27% от народните представители през 2020 г. в България бяха жени. За сравнение, този показател е 32% в ЕС.

В бизнеса жените в България са още по-маргинализирани на най-високо равнище на икономическата власт. Само 17% от членовете на бордовете на най-големите компании през 2020 г. в страната са били жени. В Европейския съюз този показател е 29% .

„Една четвърт не е равенство. Равенството е половина”, каза Фумзиле Мламбо-Нгкука, изпълнителният директор на UN Women на церемонията по откриването на Gender Equality Forum миналата седмица, на която присъства и вицепрезидентът на България Илияна Йотова.

По време на първата вълна на пандемията през май 2020 г. равнищата на заетост в България спаднаха повече при жените (-1,8%), отколкото при мъжете (-1,5%). Жените получават с 14% по-ниски заплати от мъжете (точно на средното ниво в ЕС). Ефектът върху жените в секторите на услугите по време на пандемията, като например здравеопазване и социални грижи (където 79% от работещите са жени), както и хотелиерството и ресторантьорството (където 66% от работната сила са жени), беше много по-негативен. 

„С приятелки най-много си говорим за финансовите ни проблеми. В нашия район има много шивачки, които работят в малки цехчета. Всички 120 шивашки цехчета до едно ги затвориха по време на пандемията“, споделя собственичката на малък магазин в Благоевградска област. „Освен това от една 20-годишна немска шивашка фабрика съкратиха три четвърти от около 4000 работещи жени. Много от тях се принудиха да отидат да берат ягоди в Англия и си разбиха семействата“, добавя тя.

Значението на физическата и психологическата безопасност на българските жени за местните власти е толкова ниско, че в страната не се събира и публикува официална статистика за насилието над жените. В същото време неправителствени организации, подкрепящи жертвите, отчитат много по-високи нива на насилие по време на пандемията. Освен това в България има шокиращ закон, в който има норма, че една жертва на насилие трябва да докаже 3 случая на насилие срещу себе си, за да може полицията да открие криминално досие за нея. Защо жертвите (най-често жени) изобщо трябва да търпят насилие, още повече до 3 пъти, преди да могат да потърсят помощ, е тревожен въпрос, на който не намирам отговор. През последните години България се дистанцира и от Истанбулската конвенция, чиято единствена роля е да се бори срещу насилието над жени и домашното насилие.

Осъзнавам, че българските жени, също както жените по света, често остават будни през нощта, за да сглобяват парчетата от пъзела на забързания семеен живот. Те работят много и непростимо често се чувстват физически застрашени и психически несигурни. Изведнъж разбирам, че разликата в реакцията на българските и британските жени по отношение на пандемията се крие в различните им очаквания към статуквото. Степента, в която нашите очаквания са в хармония с реалността, е ключов фактор, който движи промените в щастието ни.

Колкото повече нашите очаквания се приближават до реалността, толкова по-слабо е влиянието върху щастието на негативните обстоятелства, независимо колко тежки са те. Българските жени приемат по-безусловно тежката реалност на пандемията, отколкото жените във Великобритания. Очакванията на жените и мъжете за това каква трябва да бъде ролята на жените в обществото са по-синхронизирани в България, отколкото във Великобритания. Но този синхрон в социалните норми в България, приети и от двата пола, подкрепя повече неравноправното положението на жените в обществото.

Индексът на социалните норми на Програмата за развитие на ООН, публикуван през 2020 г., разкри, че 77% от българите (включително 67% от жените) срещу 62% от европейците и 55% от британците, имат поне един предразсъдък срещу жените. Например 40% от българите (срещу 14% от британците) вярват, че правото на мъжете да работят трябва да бъде приоритизирано пред това на жените. Също така 81% от всички българи (срещу 44% средно за ЕС) смятат, че най-важната роля на жените е да се грижат за семейството си. България оглавява класацията сред страните от ЕС по това убеждение. Питам се дали този стереотип помага на българките да приемат реалността по време на пандемията, която принуждава жените много често да остават у дома.

Дълбоко се възхищавам на българските жени, които показват изключителна устойчивост, сила и смелост на фона на неравностойно им положение в обществото. Част от мен се надява, че все повече жени в България ще използват своята упоритост и смелост, за да изискват повече от обществото за себе си - повече физическа безопасност, повече политическа и икономическа власт, повече уважение и повече системно внимание. Затварям очите си за момент и виждам един свят, в който жените са възнаградени справедливо за техния труд, смелост и издръжливост. В този свят виждам по-щастливи българи - жени, мъже, деца, възрастни хора, всички. В този свят България вече не е на дъното на индекса на щастие в Европейския съюз.