Мисля, че беше някъде към 1967 г., когато излезе филмът на Михалис Какоянис, озаглавен "Денят, в който рибата изплува..."  

Какоянис, вече звезда на небосклона с филмите си "Електра" и "Зорба гъркът", окичен с 2-3 кила награди, този път изненада публиката си. Филмът му за рибата, която неочаквано изплува край плажовете на Гърция, беше мрачна трагикомедия, примесена с малко научна фантастика. Той разказваше за това как американски военни пилоти изтърват случайно няколко атомни бомби в морето на комшиите ни от юг. Започва паника, гарнирана с черен хумор и тревожни фантасмагории, обвити в загадъчност и радиация. Беше много преди Чернобил и преди филма "The Day After" ("На следващия ден"), в който се рисуваше още по-мрачна картина на света след измайсторяването на неутронната бомба. Мисля, че беше по времето на Роналд Рейгън в Белия дом. Джейсън Робардс изигра фантастично трагичната роля на доктора в един материално оцелял град, но останал без жива душа. Предсказание за COVID-19 на хоризонта, може би?

Какоянис, кипърски грък, следвал право в Лондон, после драматургия и актьорско майсторство пак там, още тогава ни напомни, че както си живеем в маранята на битието, един ден може да осъмнем с проблеми като фатално и невъзвратимо замърсяване на морета и океани, екологични катастрофи, топящи се ледници по полюсите, отчаяни бели мечки и изчезващи животински видове, фигуриращи вече само в бележника на Дарвин. Инвентарният списък с всички останали планетарни конвулсии, предвещаващи нов Потоп с библейски контури започна да изглежда безкраен като предизборни обещания на български политици. И не само.

В онези години още никой не говореше за климатични промени, за глобално затопляне, въглеродни емисии (и особено за търговията с тях...), зелена енергия и позеленяла икономика, урагани, тайфуни, земетресения и наводнения изненадващи ни  кажи-речи през ден. По всички континенти. Ние си строяхме петилетките, а Западът се беше фокусирал върху изграждане на консуматорското си общество. АЕЦ "Козлодуй" беше в ембрионално състояние, а Белене - едно заспало място на картата.

Но един ден идилията свърши. Както изглежда свърши и запасът от здрав разум сред водещите световни лидери, асортѝ политици, индустриалци, банкери, и прочие успешни модели за подражание. Случи се Чернобил, в океаните вече имаше повече найлон, полиетилен, автомобилни гуми, стари перални, стари каскети и стари сутиени. Както и стари възгледи за световния мир и хармония. Въздухът стана гъст като петмез и мръсен като студен зимен следобед в софийския квартал Красна поляна. Той е населен с много свободолюбиви обитатели с кончета и каручки. Красна се римува и с ПреКрасна. Такава беше нашата планета. Тогава.

Какво става с нас? С нашата Земя, засега единствена, докато Ричард Брансън, Джеф Безос и чакащият реда си Илон Мъск не открият ново мясjо за обитаване? Каква е тази неспирна черна серия от хибридни войни, смесени със земетресения, наводнения, безкрайна пандемия, гарнирани със свлачища, технологични катастрофи, бежански вълни и цунами, а и от задаващия се на хоризонта икономически хаос? За няколко седмици този "Молотов коктейл" от потопи, въртопи и пожари смля части от Германия, Белгия, Китай, Индия, Русия и даже спокойната Чехия и богата Швейцария, докато хиляди хектари горяха от Каталуня до Сицилия, от Калифорния до Якутия и от нашенски ниви край Сакар до Анталия и гръцките маслинови горички. Търсенето на свободни пожарникари издигна професията им на нови висоти и я изравни по престиж с тази на премиер или поне министър на финансите. И  всичко това, естествено, добре поръсено с вируса, който коси неспирно по цялата планета вече две години и май краят на тази глобална агония не се вижда. Засега. 

Така се случи в моята скромна половинвековна практика на репортер и хуманитарен дипломат, че видях доста от най-спектакуларните мизерии по света: войни, въстания, бежански лагери, земетресения, наводнения, глад и суша, жажда и прахосничество - също в библейски мащаби, каквито бяха съпътстващите трагедии. И като се въртя в задушните нощи  в леглото, пред очите ми минават безкрайни сцени от това, което е минало през тях и през главата ми. 

Една от най-нахалните мисли нощем е, че у повечето от днешните лидери - световни или от тези между Калотина и ж.к. "Люлин", липсва елементарният здрав разум. Това най-ясно се вижда от начина, по който днешното "НЕпрогресивно" човечество уверено и сръчно реже клона, на който е седнало от няколко милиона години насам. Липсата на отговорност пред сегашните и бъдещите поколения е толкова фрапантна, че даже не си струва човек да задълбава в тази тема. Поне аз откакто се помня, се изписаха тонове книги, доклади на ООН, на научни институти и университети, анализи, проучвания за Антарктида и за ледниците от "противоположната страна на кълбото"... Толкова много томове, документални филми и прочувствени речи, че рафтовете не десет Александрийски библиотеки няма да могат да ги поберат. 

Но първият парадокс е в това, че 99% от тези "умни и визионерски" анализи и доклади са абсолютно верни, тревожни и навременни. По официални данни 97% от световните учени, занимаващи се с климатичните промени, са убедени, че основната причина за сегашното състояние на Глобалния климат е човешката дейност и безотговорност. 

Вторият парадокс е , че вероятно 99% от препоръките на тези бумаги остават там, където са: по рафтовете. Родени в умни глави, повечето от добрите идеи отлежават като забравено старо вино, което бавно се превръща в политическа каша, замесена от елитите, които упрвляват света. И няма - поне засега - механизъм, който да гарантира материализирането на тези блестящи, навременни и спасителни идеи, планове и препоръки. Или политическата воля е по-оскъдна, отколкото е необходимо, или много се говори, но малко се върши. Или и двете.

Така чрез една безметежна практика и шумна, но неефективна пропагандна пушилка климатът се промена както си иска, вредните емисии не намаляват, докато търговията с тях успешно върви за онези, които й знаят тънкостите. Горещините и сушите се увеличават, както и икономическите катастрофи, свързани с тях, в океаните плуват все повече стари каскети,  балтони и перални, а по трибуните ентусиасти като покойния Кофи Анан, мир на праха му, и на позаглъхналата вече Грета от Швеция, продължават страстни речи за вредите от въглеродния двуокис. Обаче циганите от квартал ПреКрасна поляна и други красни места въобще не чуват какво им говори Грета, горят си зиме старите каскети и балтони в кюмбетата и питат Урсула от Брюксел кога и у нас ще дойде зелената енергия и още по-зелената икономика. Междувременно кметството предлага ограничен брой нови кюмбета.

Друга нахална мисъл, която не мога да спра е, че непреодолимата човешка алчност,  особено на една част от "имащите", продължава дискретно или не съвсем да диктува на "нямащите" как да живеят те и децата им. Така политици като представителя на световния пролетариат Доналд Тръмп, бившият чешки държавник Вацлав Клаус, американският сенатор Джеймс Инхоф от царевичната Оклахома, описана от Джон Стайнбек в "Гроздовете на гнева", "артистичният" бразилски президент major Жаир Болсонаро и плеада от изтъкнати майстори в това вселенско самозалъгване и надлъгване продължават упорито да ни казват, че няма нищо страшно, по земята винаги е имало бедствия и климатични сътресения. Ако не вярвате, питайте динозаврите, съветват ни мъдро те и ни препращат към "Джурасик парк". Или Тунгуския метеорит.

Алчни търгаши от въгледобивната промишленост от Китай до Полша и от Украйна до Съединените щати, платени профсъюзни лидери, отбрани медии и подкупни журналисти, а даже  и също толкова подкупни учени продължасват тихо и напевно да ни успокояват, че няма страшно, че вредните емисии скоро ще ги сложим под контрол, глобалното затопляне ще го изстудим с 2-3 градуса като новозеландски "Совиньон Блан" - през следващите 20 - или 200 -  години, белите мечки не само ще оцелеят, но и ще мутират като COVID-19 и ще дойдат при нашите кафяви мечки край Белица и заедно ще помагат на гъбарите като им показват къде има най-много манатарки. И няма даже да ги хапят, а ще се научат да ги целуват като в цирка.

Хич не се гъбаркам с тази "гъбена" природозащитна каша. Който не вярва, да пита лоби-организацията "Пет лапи и шест рога и копита". Тези могъщи лобита на въгледобивната и нефтената промишленост, на стари, но доходоносни технологии и политики и на нови шарлатани доста умело, използвайки солидни финансови и медийни институции, продължават да замъгляват съзнанието на "широките народни маси", както казваше навремето др. Суслов. Точно както и старите комини на Гюргево замъгляваха хоризонта на Русе, където се беше родил един пророк на масите и властта, известен като Елиас Канети. Нобелов лауреат за литература, с когото много се гордеем, че ако не е българин, поне е роден в България. Нещо като утешителна печалба в лотарията.

Междувременно през последните два месеца, а и в момента, докато пиша тези редове, части от Германия и Белгия, от Швейцария и Чехия, от Гърция до Калифорния и Орегон, от Сицилия до Китай, от Индия до тунелите на лондонското метро - стотици хиляди хора или се давят от придошлите реки, или се задушават от горящите планински склонове, или се питат дали е случайно, че  библейският Ной преди Потопа е поканил в голямата си като кораб спасителна  лодка  само представители на животинския свят? Очевидно още в онези времена Ной е загубил доверието в човеците и в способността им да мислят рационално и с по-малко алчни сънища нощем. Колкото до нас, спасителната лодка на Ной сме я нарекли  "ковчег", вероятно за да си  вдъхнем повечко оптимизъм за светлото ни бъдеще.  Но да не задълбаваме в чисто нашенски теории на стари и нови социолози.

Една от глобалните заблуди днес е, че единствено глобалните лидери и още по-глобалните институции ще ни издърпат от придошлите реки, или ще ни полеят с хладна водица през следобедните панелни жеги. Естествено, няма  да отречем ролята на правителствата и на почитаемите им лидери, които и да са те. Както и трябва да признаем, че глобалните мрежи за наблюдение на климатичните своеволия не могат да предскажат или предотвратят локалните бедствия. Често природата успешно ни надхитря и ни удря там, където най не очакваме. Но още Барон Мюнхаузен, служил в средата на 18 век при руския цар, е прозрял простата истина, че човек е по-добре да се издърпа сам за косите си и да оцелее, отколкото да се надява това да свърши неговият канцлер или днешният министър Хорст Зеехофер. Дори опитната госпожа Меркел не можа да спаси повлечените от въртопа в Северен Рейн-Вестфалия хора, пътища и автомобили, ако използваме името на една наша радио-рубрика. Вероятно именно поради това обикновени хора, немци, французи, швейцарци и холандци, пардон нидерландци, са взели нещата в собствените си ръце и правят сами, каквото могат. В деня, в който пламна Сицилия, а лондонското метро се напълни с вода, телевизия "Дойче Веле" показа един документален филм, проследяващ историята на бедствията, причинени от три големи европейски реки: Рейн, Лоара и Елба през последните 400 години.  

Първата изненада във филма беше, че още от Барон Мюнхаузен насам много хора със здрав разум сами са вземали инициативата за оцеляването си в свои ръце, а не са чакали кметицата или кметът да им прочисти деретата. Но това вече го знаят и хората от варненския квартал Аспарухово или добричлии, чиито къщи в ниската част на града се напълниха до таваните с кал през лятото на 2014 г. По-изненадващият урок на местните хора около горепосочените реки е, че според тях Рейн, Елба и Лоара, а и всички по-буйни реки и потоци от Искъра на изток и от Дунава на юг не трябва да се "оковават" в циментови корсети или диги, а придошлите води да се насочат в нарочно прокопани за целта канали извън населените места, като реката се остави  сама да се обезсили по този начин. "В такива моменти реката трябва да се остави да се разширява колкото иска, да диша свободно, но  в предварително подготвен "маршрут." Което означава села и градове в близост до реки и водоеми да се строят по нов начин, който е много скъп. Малко са правителствата по света, които са готови да харчат милиарди за нов вид инфраструктура. Освен може би нашето отпреди последните избори. Но там пък асфалтът се оказа мек като мед с масло, оставен в националната каца.  

Може би хората от нашето многострадално село Бисер щяха да пострадат по-малко, ако имаше кой да "обезсили" и озапти предварително водата от оня още неизвестно чий язовир, пренасочвайки я в друга посока, или поне информирайки и евакуирайки хората по-рано. Аз обаче бях много впечатлен от спасителната операция, когато телевизията пока за как "държавната глава" пристигна в Бисер с една бронирана бойна машина, за да изрази солидарността си с опечалените  пострадали. На три метра от държавната глава един чевръст министър командваше битката срещу придошлите води облечен в скъп сив костюм, бяла риза с красиви ръкавели и в лачени обувки като на рангелвълчановия Незнаен воин. Наоколо беше само кал и мръсна виода, пот и сълзи. Властта съпреживяваше народната мъка. Но да не задълбаваме. Предполагам, че и до днес в много от сърцата на хората от Бисер има доста мътилка.

Местим се в други географски ширини. Пишещият тези редове  наблюдаваше в детайли операциите на американските институции и особено на ФЕМА (Федералната агенция за управление на кризи) през август 2005, когато ураганът "Катрина" помете Ню Орлийнс заедно с прочутите му защитни диги, изградени от още по-прочутия Армейски инженерен корпус. Тази "Линия Мажино" не издържа и няколко часа на напора на водата и градът се предаде. Кметът на Ню Орлийнс плачеше за помощ, доброволци от Червения кръст се бореха  като опълченците на Шипка да помагат на хванатите в капан хора, но "Катрина" успешно съсипа чаровния град на Луис Армстронг, на Фатс Домино и на Труман Капоти, удави близо 2000 души и причини щети за 125 милиарда долара. 125 милиарда! В това време президентът Буш-Младши гордо казваше пред камери и микрофони, че армията и ФЕМА вършат страхотна работа и ураганът отстъпва пред организираните им действия. "Такива ми ти работи", както казваше Кърт Вонегът.

Друг фактор, който се набива в очи, особено нощем, е, че макар десетки учени да ни говорят за създаване на Култура на превенция и за изграждане на Устойчиви икономически модели - особено в най-уязвимите страни - това се случва предимно само на теория. Маса докторати са защитени по целия свят как се създава, насърчава и поддържа Културата на превенция, но засега статистиката показва, че природните бедствия не се интересуват от тези теоретични постановки. А не са и много правителствата, на които им се харчат големи пари за тази работа. Възможно е причината да се крие във факта, че от пари, отпуснати за образование по екология и превенция в училища и университети, от тренировки за евакуации на мастодонти като заводи, молове и стадиони с многохилядна публика, от насърчаване на местни инициативи за чистене на реки, водоеми, и т.н. не може толкова лесно да се "усвояват" примамливи средства, освен ако не са от Брюксел. Който и без друго може и да не провери нищо. Както казва един мой съсед, язвителен шоп и последовател на елинпелиновия Андрешко, "Олаф" ми звучи като турското "Бошлаф". Грубиянин е тоя шоп. Несправедлив при това. Задръстен от предразсъдъци.

Апропо, по пълните с дупки улици на "престижните" села около Софийската Южна дъга се мандахерцат свръхскъпи лимузини "Майбах", червени ферарита и зелени Ламборгини, както и джипове с размерите на "Титаник", преди да потъне. Но освен улиците, от които повечето са без тротоари, тези митични шопски села - днес лелеяна мечта за "мутри вътре" - нямат и помен от елементарна канализация, каквато са имали дори и римляните. Понякога въздухът ухае като огромна септична яма след обилен дъжд. Екологична реалност и локални климатични особености на софийската действителност в 21 век. 250 г. след Барон Мюнхаузен. Добре, че комшиите от Белград, които искат да ни настигнат в Европейския съюз, не следват сляпо нашето регионално лидерство.   

Колкото до Устойчивата икономика, наричана още "Икономика на бамбука" от някои университетски учени, и тя е все още едно рано увехнало красиво цвете по много географски ширини, особено там, където парите все не стигат. Устойчивата икономика, казват експертите, днес трябва да се гради така, че да може да поема неочаквани удари и сътресения, били те икономически кризи, финансови и демографски сътресения, и особено щети от големи природни бедствия или технологически катастрофи. Устойчивата икономика трябва да е като бамбука: да се огъва от напора на вятъра, а после бързо да се изправя. Да е еластична и адаптивна. Като Касиус Клей/Мохамед Али на ринга, когато беше млад и танцуваше пъргаво като кобра в кошница.

Но Устойчивата икономика е скъпа. Горе-долу е като да направиш нова къща от стара колиба. Кръв, пот и сълзи, както казваше оня строен солдат Чърчил, силно влюбен в България и българите. Особено след битките при Галиполи и Дойран... Във втория случай генерал Владимир Вазов е знаел какво означава Устойчива отбрана. С много по-малка армия и оръдия, но с интелигентна подготовка и превантивнна дейност преди битката, генералът нанася съкрушително поражение на няколко дивизии от три армии - френската, английската и гръцката. Те дават точно 6 пъти повече жертви от тези на Иванвазовия брат-генерал.  Но след войната не го правят министър-председател, а го избутват леко встрани... Така един ден (1936) той се оказва преподавател  в Английския Кралски военен колеж, посрещнат на лондонската гара Виктория със сведени бойни знамена пред победителя от Дойран. 

Преди това обаче някой се сеща за многостранните му таланти на лидер и храбрият наш генерал става кмет на София (1926-1932 г),  По негово време, без дори генералът да знае какво е Устойчива икономика или инфраструктура според днешните дефиниции, провинциално изглеждащото  ни столично градче се електрифицира и модернизира, напълно е реорганизирана противопожарната служба, за сведение на премиери и министри, изградени са рилският и витошкият водопроводи, които работят и до днес, подобрява се значително градският транспорт, а София, вярвате или не, става една от най-зелените столици в Европа. За благодарност Майка България и нейните управници го интернират в Рибарица след 9 септември и генералът умира там.

Това отклонение от основната тема не е случайно. То показва и колко сме различни от манталитета на англичаните например, особено по "устойчиво мислене". Устойчивостта не е от вчера, както би казал самият Чърчил, прочут майстор на афористичното слово, апропо също Нобелов лауреат за литература, като Канети от Русчук. Защото и сега, по време на пандемията, в Обединеното кралство заразените (процентно) вероятно бяха също толкова, колкото и у нас. Но там, следвайки практиката си и тази на генерал Вазов, жертвите на COVID-19, също като процент от населението, са вероятно 6 пъти по-малко, отколкото у нас. По някакъв начин - след Дойранската ни победа - числата днес сочат друга тенденция - как днешните ни политически генерали разбират превенцията и устойчивостта в едно общество. Но да не задълбаваме.

По въпроса за устойчивостта, строителното майсторство и прочие философии вчера ми се обади Любо Кенаров, мой приятел от студентските години, бивш възпитаник на ВИТИЗ, избягал от него преждевременно и отдал се на журналистиката. Артистичният Любо, преди години водещ новините на български от "Радио Пекин", е може би най-образованият козар в България днес. При това доброволец, не за заплата. Та от едно родопско село, откъдето командва стадо кози с няколко пръча, Любо ми съобщи, че при голямата буря с градушка миналата седмица покривите на половината къщи отлетели нависоко и кацнали някъде в околностите на Загреб, където моят приятел Д-р Ненад Яворник някога имаше лозе. Та казва Любо, че покривите отлетели като бели гълъби. Но гнездата на щъркелитре по стълбовете, грижливо изплетени от техния си строителен материал, останали непокътнати. Щъркелите гледали с учудване отлитащите покриви и спокойно си стояли в удобните и здрави гнезда. Не можа Любо да ми обясни чували ли са щъркелите за "Устойчиво строителство на инфраструктурата". 

Или империята на инките в Перу: който се е качвал на Мачу Пичу, сигурно е видял огромните 30-тонни скални парчета, грижливо и абсолютно точно оформени като строителни "тухли", с изящно прилепнали жлебове помежду си, които се "захапват" толкова здраво един за друг, че не са мръднали при стотиците земетресения от 1450 г. насам. С швейцарска прецизност инките са строили по този "еластичен" начин храмове и ритуални сгради, складове за храна по чукарите на великите Анди и са се научили да отглеждат стотици сортове картофи, които растат на различни височини по терасираните планински склонове наоколо. Без да знаят, че това се нарича "resilience", тоест устойчивост - на битието, на всичко - за което пет века по-късно хиляди доценти ще пишат трактати и ще станат професори.

Докато си припомнях тези уроци по устойчивост, "Дойче веле" продължаваше да ме ангажира с укротяване на опърничавия Рейн край Кьолн, където един местен инженер успял да създаде нещо като гъвкави стоманени "врати", или шлюзи, които сами се задействат при промяна на скоростта и нивото на водата. И тази иновация много се харесала както на съгражданите му, така и на местните власти. Те веднага намерили пари да разширят практиката му. Единственият проблем е, казвали някои местни мърморковци, че новите стоманени врати не били достатъчно красиви както по дизайн, така и по цвят, и загрозявали речния пейзаж. Сега инженерът работел върху подобряване на дизайна.

А моят шоп, съседът, винаги с физиономия като на току-що изпил 200 грама оцет, каза: "Много са се разглезили тези немци. Я да дойдат тук край Мездра по време на ураган и дъжд, да им видя дизайна на физиономиите..."

Грубиян.

Но не всичко е загубено, надявам се. Може би през есента, когато световните лидери се съберат в Глазгоу, Шотландия, на поредния спектакъл за бъдещето на планетата с по-контролирани урагани и наводнения, те ще намерят повече воля и решимост, придружена от по-малко алчност и националистическа себичност, и най-сетне думите превенция, устойчивост, хуманност и живот в хармония с природата ще придобият някакъв практически осезаем смисъл.

А може би, следейки конструктивните дебати в парламента тези дни, все някога и ние ще успеем да си изберем мъдри и "интелектуално устойчиви" лидери, които като генерал Вазов ще поведат България към сияйни върхове, както се пее в една песен.