Напоследък Слави Трифонов се занимава с медиите. И в тази част от политическата кариера на бившия шоумен няма нищо ново. Медиите са любима мишена на популистите по целия свят.

Доналд Тръмп беше във война с либералните мейнстрийм медии на САЩ - особено с „Ню Йорк таймс“ и Си Ен Ен. Имаше си стратегема за тях - „фалшивите медии“. Наричаше ги „врагове на народа“. Белият дом за кратко беше отнел акредитацията на президентския кореспондент на Си Ен Ен - заради въпросите, които задаваше на държавния глава на редовните брифинги.

Марин Льо Пен, лидерката на крайнодесния „Национален сбор“във Франция също е в конфликт с утвърдените медии на страната си. Тя ги обвинява, че водят срещу нея и партията ѝ „семантична война“, като ги определят като „крайнодесни“. Сборът (преди Фронт) е просто патриотична формация, смята Льо Пен, а епитетът „крайнодесен“ според нея предизвиква необосновани асоциации с нацизма и фашизма.

Матео Салвини, лидерът на крайнодясната партия „Лига“ в Италия също е известен с бомбастичната си твърдолинейна реторика спрямо медиите. Той оправдава като „заслужено“ нападение на негови привърженици срещу критичен журналист от в. „Република“.

„Това е ситуация, която не е изключителна за Италия - пише в статия за случая коментаторът Алесио Пероне. - Лидерите от типа „силна ръка“ по света редовно атакуват медиите - живеем в епоха, в която критичните истории се наричат „фалшиви новини“, журналистите са наричани „врагове“, а политическите митинги са доминирани от скандирания срещу новинарски организации“.

Това не е случайно. Медиите са сцената, на която се случва публичността. Извън тях политиката не съществува. Не си ли в тях, няма те никъде. Следователно те са част от „статуквото“, което популистът обозначава като зло, за да дефинира себе си като добрият герой, дошъл да го помете в името на „добрия“ народ.

Популистките лидери са особено активни в социалните мрежи. Неоспорим шампион в това отношение беше Тръмп, докато социалните медии не го прокудиха след нападението на настървени от бившия президент негови привърженици срещу Капитолия на 6 януари тази година.

Но и всички други народни трибуни от рода използват интензивно възможността, която „Фейсбук“, „Туитър“, „Инстаграм“, „Ютюб“ и подобни платформи им дават да общуват пряко с избирателите, а не чрез посредничеството на традиционно информационно средство, в което седи „пазач на входа“. 

Традиционните медии са „слуги“ на елита. Те са се „продали“, не им вярвайте, слушайте мене пряко, е обикновено внушението на популиста. Наш Слави не прави изключение. Той върви по стъпките на по-големите си световни образци. 

В сравнение с телевизията, радиото, вестника, социалната мрежа има едно несравнимо удобство - на монолога. В нея няма водещ или опонент, който да те опровергава, да ти задава трудни въпроси. Да, в нея всеки може да те коментира, да те харесва или мрази, но това става задочно и не влияе на образа ти както при прекия контакт. Можеш просто да игнорираш реакциите.

Да отидеш в студиото на водеща телевизия, да разговаряш с утвърден модератор, да мериш думите си, да изслушваш опонента си, да дискутираш културно с него, да се аргументираш, е начин да си еднакъв, т.е. да си част от омразното статукво.

Ако нямаш особено оригинални собствени идеи, можеш да си различен, просто като покажеш на „статуквото“ средния си пръст - като откажеш да участваш в традиционните медии или като приемеш, но го направиш скандално. Т.е., ако играта по утвърдените правила не те устройва, нарушѝ ги. Тогава всички ще говорят за тебе - при това съвсем безплатно - как си отказвал да правиш изявления или как си се държал.

Медиите, подобно на политиците и на администрацията, създават свой език. Това е езикът на публичното общуване, т.е. омразният дискурс на „статуквото“. Ако говориш като тях, значи и ти си същият. Популистът е силен, защото говори не както по телевизора, а както в кръчмата, както говори „народът“. Това е талант, който имат Доналд Тръмп, Борис Джонсън, Найджъл Фараж, Бойко Борисов и повечето от десена им. 

Популистът печели гласове като глас на безгласните, като този, без когото те никога не биха били чути. В това е ключът на изборната победа на Тръмп с вота на американците от „ръждивия пояс“ през 2016 г. В това отношение традиционните медии са по дефиниция враг на популиста. Той идва да пробие техния кордон около публичната сцена.

Перони пише, че антимедийната реторика на Салвини е била успешна заради ниското доверие в италианските мейнстрийм медии - 40 процента според изследване от 2019 г. Едва 33 на сто от италианците по това време смятат, че традиционните медии наблюдават овластените достатъчно добре.

Положението в България не е много по-различно - 112: европейският номер за спешни повиквания у нас има друго значение до следващата класация на „Репортери без граници“.

Но медиите у нас са лесна цел и по друга причина. Те няма да ти пратят наемен убиец. Няма да те дадат на прокурор. Няма да те купят и да те закрият. Могат нещо да кажат или да напишат, а ти да не прочетеш или да не чуеш.

Предишните управляващи удобно са ги брандирали като „мисирки“. Няма силни журналистически синдикати. Ритай „журналята“ на воля. Това радва публиката и не носи никакви последствия за тебе. Виж, за журналистите има задължения за обективност, безпристрастност, точност и отговорности, включително и съдебна, ако се държат като тебе.

Има нещо общо между характеропатията и популизма. И с двете не може да се води разумен диалог. Тук всичко е на чисто емоционална основа - любов и омраза. Аргументите са не просто излишни, те са противопоказни. Колкото повече оборваш характеропата, толкова повече той се ожесточава. Психиатрите съветват да не му се противоречи. Всеки опит да оспорите твърденията му, се обръща срещу вас - доказва, че сте лош, защото той по дефиниция е добър.

„Когато всички тези прекрасни хора започнат да говорят срещу нещо, което съм направил, аз веднага разбирам, че съм постъпил правилно“, пише Трифонов във фейсбук профила си.

Слабостта на популиста започва там, където свършват думите и трябва да започнат делата. Реалната му стойност проличава, когато бъде натоварен с отговорности, т.е., когато трябва той да замени „статуквото“, да предложи и да приложи алтернатива, да управлява по-добре от тези, които е свалил. 

Всичко казано дотук означава, че не можем да предотвратим властта на Слави. България го преболедува като телевизионна звезда. Сега ще трябва да го преболедува като политик и евентуално - като държавник. Защото друг начин за постигане на колективен имунитет срещу заразата на популизма няма.

Ако се опитаме да погледнем на проблема географски и исторически, ще установим, че популизмът печели най-силни позиции в Южна ( т.е. католическа и православна) Европа, закърмени с мистицизъм и вяра, че спасението е резултат от чудо. Той пуска сравнително по-слаби корени в протестантския северозапад на Стария континент, където надеждата за спасение е рационализирана и приземена и където то се извежда от земните дела на спасявания (Макс Вебер). Изключения от тази тенденция, разбира се, има. Великобритания с Брекзит е едно от тях.

България обаче е в европейския Юг, а Трифонов е поредното „чудо“. Затова за него спокойно можем да перифразираме актьора Васил Михайлов: „Сега е ред на Слави да ни излъже“.