Слави Трифонов не е български патент. Крачката от шоуто към политиката преди него са правили други. Примерите са известни: италианският комик Бепе Грило, украинският президент Володимир Зеленски, бившият президент на Хаити Мишел Мартели.

Някои са склонни да вкарат в този списък и американските президенти Роналд Рейгън и Доналд Тръмп. Първия - защото е започнал кариерата си като киноактьор, а втория - заради телевизионното му шоу „Стажантът“.

Има ли нещо общо между тези толкова различни исторически, географски и културно държави и лидери? Има. И то е, че времето на шоумена в политиката идва, когато доверието в традиционната политическа класа се изчерпи. 

Това обикновено става в условията на дълбока криза. Шоуменът - депутат, партиен или национален лидер, е част от нейната клинична картина. Ако кризата не доведе до преврат и диктатура, а демокрацията все пак оцелее, избирателят иска промяна.

Промяната в областта на идеите предполага сравнително ограничен избор - ляво, дясно или нещо по средата. Когато и трите са се компрометирали (какъвто често беше случаят в поликризата на Европа през изминалото десетилетие) вместо смяната на посоката, актуална става смяната на лицата. А и лицата са нещо конкретно и общодостъпно, за разлика от идеите, които са абстрактни и следователно се продават по-трудно.  

Новите лица обаче, освен да са нови, трябва да бъдат и популярни. Оттук естественият резервоар за тях са медиите - не толкова в политическата, колкото в развлекателната им част, която привлича най-голяма публика и създава звезди и кумири. 

Одобрението към нечий талант или образ може да стане ракета носител на политически проект, тъй както в рекламата популярността на актьор, певец или спортист продава стоки - самобръсначки, парфюми, напитки, лотарийни билети, автомобили и пр. Може би индентификацията с любимия герой от екрана е психологическият механизъм, който трансформира одобрението за личност в одобрение за политическа платформа. 

Слави пее добре народни песни. Говори на народен език. Държи се народно. Оттук той изглежда добър и народен човек. Следователно можем да му се доверим, освен да ни весели, също да ни „оправи“.

Джузепе Пиеро (Бепе) Грило (72 г.) е незавършил студент по счетоводство, чийто талант да разсмива публиката италианските телевизии откриват в края на 70-те години на миналия век. Участва в ред забавни програми, в успешна реклама на кисело мляко. В средата но 80-те обществените телевизии го изгонват, защото напада тогавашния министър-председател - социалиста Бетино Кракси.

Това го насочва към политическата сатира, заради която телевизионните му участия стават все по-редки, но популярността на новия му жанр - антиистаблишмънт комедията - расте. Тя поставя началото на социалната база на бъдещата му формация. Хората го обичат, защото осмива тези, които те мразят. И е гонен за това. 

През 2009 г. Грило основава своето Движение „Пет звезди“. Наблюдателите го определят като „антиелитистко“. Съосновател е Джанроберто Казаледжо, уеб стратег. Интернет ще играе ключова роля във възхода на партията. Големите телевизии започват да излъчват моменти от митингите на Грило в свои политически предавания, макар самият той все още да е нежелан в техните студиа.

По-паметливите българи лесно могат да направят паралел с конфликтите с властта, които имаха „Ку-ку“ и „Хъшове“ в 90-те години на миналия век у нас. Политическите опити да бъда ограничавани тези програми повишиха статуса им от обичани забавни шоута - в политически трибуни, способни да увличат милиони.

През 2014 г. Грило се връща в телевизия РАИ с участия в късното нощно ток шоу на Бруно Веспа „Врата до врата“ (Porta a Porta), което използва като трибуна (3 млн. зрители) за участието на партията си в европейските избори през 2014 г. В тях тя става втора политическа сила с 21,15 % от гласовете и 17 места в Европейския парламент.

„Пет звезди“ изплува като трета политическа сила в страната с резултатите си от местните избори през 2012 г. От следващата година Грило гастролира по сцени в Италия и чужбина със свои представления, чиито главни теми са използването на енергията, корупцията, финансите, свободата на словото, детският труд, глобализацията и технологиите. 

Успехът на Грило показва колко непродуктивно е да гониш политически опонент от традиционните медии. Той се връща по-масивно през новите - сайтове, блогове, социални мрежи, където - в демократичния свят - политическият контрол е невъзможен. Грило печели последователи, като предлага алтернатива на мейнстрийм медиите в родината си. Година след създаването му „Тайм“ признава личния му сайт като един от най-влиятелните в света. Блогът на Грило, който отначало е на италиански, английски и японски, е един от най-посещаваните в света блогове. „Пет звезди“, макар и с известен утопичен уклон, използва възможностите на интернет като инструмент за пряка демокрация (прави онлайн допитвания до членовете си), има отделен сайт за организиране на масови прояви.

Грило е и скандална фигура. Срещу него са водени поне шест дела за клевета и обида, като в пет от тях той е осъден на глоби и има една условна присъда с лишаване от свобода.

През март 2018 г. Движение „Пет звезди“ е първа политическа сила на италианските общи избори с 32,7 % от гласовете. На върха го изтикват ред фактори. На първо място е тежката икономическа ситуация - Италия е втората най-задлъжняла страна в ЕС след Гърция, с висока безработица, масово недоволство от политиката на бюджетна строгост на Брюксел, провалени институционални реформи. 

Днес, след три години във властта, „Пет звезди“ е четвърта политическа сила със 17 % от намеренията за гласуване. Натоварено с отговорностите на управлението, движението изгуби почти половината от предишната си подкрепа. Първата му коалиция с дясно популистката „Лига“ (днес първа политическа сила с 21 % от електоралните намерения) изтрая малко над две години. Втората - със социалдемократите (които днес имат 20 % подкрепа) се разпадна по-рано тази година, отваряйки пътя на технократското правителство на Марио Драги, подкрепено от повечето партии в раздробения италиански парламент.

Самият Грило, подобно на Трифонов до момента, стои настрана от властови позиции. Той е духовен баща, за отговорностите търси експерти в различни области. Такъв например беше бившият министър-председател Джузепе Конте, безпартиен професор по право и известен адвокат.  

Володимир Зеленски (43 г.), синът на евреи от Кривой рог, се дипломира като икономист, но прави кариера на актьор в романтични и комедийни сериали и в телевизионната компания за забавна продукция „Квартал 95“.

Когато той влиза в политиката, Украйна също е в окаяно положение - икономически колапс, изтощително противопоставяне с Русия, окупиран от руснаците Крим и откъснат от сепаратистите Донбас, постоянна заплаха от нова война, близо 5000 жертви, ендемична корупция и разочарование от избрания за президент през 2014 г. шоколадов магнат Петро Порошенко.

Оттук започват серия очевидни прилики на Зеленски с Грило и Трифонов. Той влиза в конфликт с властите на страната си, като се обявява против намерението им да забранят гостуването на руски артисти в Украйна. Комедийният му сериал „Сватове“ е забранен от 2017 до 2019 г. В интервю за германското списание „Шпигел“ през март 2018 г. Зеленски заявява, че е влязъл в политиката, за да възстанови доверието в политиците и че иска „да доведе професионални, почтени хора на власт“. Трифонов сякаш е преписвал от него.  

През това време Зеленски вече е популярен като изпълнител на главната роля в сериала „Слуга на народа“ (2015 г.) - учител по история между 30 и 40 години на възраст, който става президент на Украйна, след като публикува видео с тирада срещу корупцията в страната. Въображаемият сюжет на сериала се сбъдва „като на кино“, защото очевидно публиката вижда в него своите желания.

Подобно на Грило Зеленски прави по-голямата част от президентската си кампания в интернет и в социалните медии. Традиционните го критикуват, че ги избягва. Зеленски отговаря, че не се крие от журналистите, но не иска да участва в предавания заедно с „хора от старата власт“, които „само си правят пиар“. Същото каза и Трифонов в дълго обсъжданото му интервю за БНР.

Презрение към мейнстрийм медиите (особено либералните като Си Ен Ен и „Ню Йорк таймс“) и постоянни конфликти с тях белязаха целия мандат на Доналд Тръмп (2017-2021 г.). Президентът  ги наричаше „фалшивите медии“ и предпочиташе да общува с публиката пряко - през туитър. Така че Тръмп не е сам в това да пришие утвърдените медии към омразното „статукво“, което е дошъл да помете. Това е повтарящ се елемент в почерка на популистите. В социалните медии, които те използват, няма пазач на входа“, което за широката публика е доказателство за „свобода“.

Стратегията на Зеленски, както и при Грило и при Тръмп, дава богата жътва: 73 % от гласовете на президентските избори срещу 25 % за Порошенко. 

Хаити - страна, основана от бивши роби след края на френското колониално господство през 1804 г., познава само едно мирно предаване на властта - когато Мишел Мартели, популярен певец, печели балотажа в президентските избори през 2011 г. 

Цялата история на страната може да бъде описана като хронична криза, кулминираща периодично в преврати и белязана от кървавата диктатура на бащата и сина Дювалие, приключила през 1971. Островната страна в Карибско море е един от честите примери за провалена държава, една от най-бедните в Северното полукълбо.

Опустошителното земетресение през февруари 2010 г. (над 200 000 жертви) ликвидира и последните функциониращи части от държавата. Тя продължава да съществува благодарение на международната помощ и военните хуманитарни мисии с основно участие на САЩ и Бразилия. 

В тази обстановка Мартели печели благодарение на популярността, която е натрупал като музикант и певец. Той пее „компа“ - вид креолско меренге. Живее ту във Флорида, САЩ, когато в родината на власт са враговете му, ту у дома, когато те паднат. 

Мартели е привърженик на военните, свалили с преврат президента Жан-Бертран Аристид през 1991 г. Когато последният е възстановен на власт през 1995 г., Мартели влиза в черния списък на врагове, които хората на Аристид започват да избиват. Повечето от жертвите са военни и паравоенни.

Мартели е принуден да избяга във Флорида. Оттам се връща едва през 2007 г., три  години след като с американска намеса управлението на Аристид свършва през 2004 г., а той самият е отведен в изгнание на борда на американски самолет. Държавен глава става Рене Превал, след чийто мандат с избори поста поема Мартели. Неговото управление също е белязано от нестабилност, корупционни скандали и провалени избори за сенат и президент. След края на мандата си Мартели продължава музикалната си кариера.

Как Рейгън и Тръмп идват на власт е широко известно. В края на 70-те години САЩ се в тежко икономическо положение, следствие от международната петролна криза през 1973 г. - висока инфлация и безработица, нарастващ държавен дълг, международно унижение след кризата с американските заложници в Иран и проваления опит за освобождаването им през 1979 г. Освен тачъристкия подход за икономическо възстановяване Рейгън има и друг важен актив - таланта да общува с публиката, който е развил в годините си на актьор и говорител на „Дженерал илектрик“.

Същият талант демонстрира Тръмп. Забравените провинциални американци от западналите индустриални райони припознаха в него своя човек след двата мандата на демократа Барак Обама - белязани от финансова и икономическа криза, международно отстъпление на САЩ и съответстващо настъпление на Русия и Китай.

И четрите истории - италианската, украинската, хаитянската и американската, съвпадат в това, че различни кризи пускат от бутилката духа на популизма и в това, че той сякаш е излязъл направо от определението на холандския социолог Кас Муде за разказа на популиста: че той представлява чистия народ срещу корумпираната политическа класа. Днешната българска история не изглежда много по-различна от тях.