Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Преди около шест века един любознателен и находчив млад човек на име Поджо Брачолини попада случайно на много стар ръкопис в манастирска библиотека и след като разбира с въодушевление какво държи в ръцете си, моли да му направят препис. Ръкописът бил по чудо оцеляло копие на древноримската философска епическа поема „За природата на нещата“ на Лукреций, а неговата ненадейна поява довежда до промяна в хода на човешката история и до началото на модерната епоха.

Поемата, която Поджо Брачолини открива, е изумително красива, но и изпълнена с опасни идеи – че Вселената функционира без помощта на боговете, че религиозният страх вреди на човешкия живот, че материята е съставена от много малки частици в постоянно движение, които се блъскат една в друга и се отклоняват в нови посоки, свободни и непредвидими.

Преписите и преводите на тази древна книга дават тласък за Ренесанса, вдъхновявайки художници като Ботичели и философи като Джордано Бруно; формират мисленето на учени като Галилео Галилей и Фройд, Дарвин и Айнщайн; оказват силно въздействие върху писатели като Монтен и Шекспир, повлияват върху политици като Томас Джеферсън, оставяйки своя отпечатък дори върху Декларацията на независимостта.

Новаторско изследване на един от най-изтъкнатите световни учени на нашето време, „Отклонението“ на Стивън Грийнблат проследява историята за невероятното откриване на поемата на Лукреций. За това как един ръкопис, потънал в забвение в продължение на хиляди години, със своята поява успява да направи света такъв, какъвто го познаваме днес.

Носител на Националната награда на САЩ за нехудожествена проза за 2011 г.

Стивън Грийнблат (р. 7 ноември 1943 г.) е сред най-известните съвременни историци на литературата. Шекспировед, литературен критик, професор в „Харвард“, почетен доктор на Лондонския университет, гост-професор в „Оксфорд“ и постоянен изследовател в „Колежа за висши изследвания“ в Берлин, един от основателите на новия историцизъм и на идеите, свързани с културната поетика. Носител на множество награди, сред които наградата „Мелън“ за изтъкнат учен в хуманитаристиката, награда на института „Еразъм“, награда „Холберг“ за изключителни заслуги в изкуството и хуманитарните науки. Показателно е, че „Отклонението: как светът стана модерен“ е сред неговите най-награждавани книги – „Пулицър“ за нехудожествена литература (2012), наградата „Джеймс Ръсел Лоуел“, Американската национална награда за книги (2011) и др.

Клуб Z публикува откъс от „Отклонението“ на Стивън Грийнблат (изд. Изток-Запад)

Когато бях студент, имах навика в края на учебната година да отивам до магазинчето за книги в Йейл да намеря нещо за четене през лятото. Не разполагах с много джобни пари, но в книжарницата по принцип продаваха книгите, които не се търсеха, за смешно малки суми. Струпваха ги накуп в кошове, в които аз ровех, без да търся нещо конкретно, като очаквах някоя книга да ми грабне окото. По време на един от тези свои набези вниманието ми беше привлечено от изключително странна корица, детайл от картина на сюрреалиста Макс Ернст. Под изгрял полумесец, високо над земята, две двойки крака – телата липсват – бяха преплетени в нещо, което наподобяваше акт на небесно съвкупление. Върху книгата – превод в проза на писаната преди две хиляди години поема на Лукреций „За природата на нещата“ (De rerum natura) – беше сложена бележка, че е намалена на десет цента, и аз я купих, признавам, най-вече заради корицата, както и заради това, че предлага класическо свидетелство за материалната вселена.

Древната физика не е особено обещаваща тема за четене през ваканцията, но по някое време през лятото взех небрежно книгата и започнах да чета. Веднага открих достатъчно оправдание за еротичната сцена на корицата. Лукреций започва с пламенен химн на Венера, богинята на любовта, чието идване през пролет­та е разпръснало облаците, заляло е със светлина небето и е изпълнило целия свят с неистово сексуално желание:

Първо птиците във въздуха славословят тебе, богиньо, и твое­то идване, поразени в сърцето от твоята мощ. След тях и дивите животни, и добитъкът скачат по тучната трева и преплуват бързите потоци; всяко животно е тъй завладяно от твоята прелест, че те следва със страст, където ти го увличаш. Най-после в моретата, по планините, в буйните потоци, в листнатите убежища на птиците и в раззеленилите се полета ти вдъхваш в гърдите на всички съблазънта на любовта и възбуждаш у тях страст да продължат рода си.1,

Слисан от силата на това встъпление, продължих да чета, като преминах през видение за заспалия в скута на Венера Марс – „победен от вечната рана на любовта. Тогава с издигнати към тебе очи, отхвърлил назад мощната си шия, втренчил в тебе, богиньо, жаден поглед“; молитва за мир; отдаване на почит към мъдростта на философа Епикур и решително осъждане на суеверните страхове. Когато стигнах до началото на пространно изложение на основните философски принципи, очаквах, че напълно ще загубя интерес: никой не ми беше възлагал да чета книгата, единствената ми цел беше удоволствието и аз вече бях получил много повече за десетте цента, които платих за нея. За моя изненада обаче, продължавах да я считам за изключително вълнуваща.

Но не изисканият език на Лукреций беше това, което ме привличаше. По-късно работих внимателно с оригинала на латински на De rerum natura с неговите хекзаметри и успях да си дам сметка за словесното богатство на текста, за едва доловимите му ритми, за изкусния и точен изказ и ярката образност. Първата ми среща с текста беше на английски език в добре изпипания превод в проза на Мартин Фъргюсън – ясен и без излишна украса, но съвсем не нещо забележително. Не, нещо друго беше това, което ме докосна, нещо, което живееше и пулсираше в изреченията в продължение на повече от 200 плътно изписани страници. Моят занаят е ангажиментът да карам хората да четат внимателно и да се вглеждат в словесната обвивка на прочетеното. Голяма част от удоволствието и интереса към поезията зависи от такова внимание. Въпреки всичко човек може да изпита силното въздействие на произведение на изкуството дори и в скромен превод, камо ли при блестящ. В края на краищата това е начинът, по който голяма част от грамотните хора по света са имали своята среща с Битие, Илиада или Хамлет и въпреки че със сигурност е за предпочитане тези произведения да се четат на техния оригинален език, би било заблуда да се твърди, че друга възможност за същински достъп до тях не съществува.

Във всеки случай мога да свидетелствам, че макар и преведена в проза, За природата на нещата докосна много дълбока струна в мен. Силата на това докосване зависеше до известна степен от лични обстоятелства – изкуството винаги прониква в характерните за отделния индивид пукнатини в психическия живот. В сърцевината си поемата на Лукреций представляваше дълбоко, терапевтично размишление за страха от смъртта, а този страх властваше над мен през цялото ми детство. Не страхът от собствената ми смърт беше това, която толкова ме тревожеше; имах обичайното и здравословно детско чувство за безсмъртие. По-скоро беше абсолютната сигурност на майка ми, че тя била предопределена за ранна смърт.

Майка ми не се страхуваше от отвъдното: като повечето евреи тя имаше само смътно и мъгляво усещане за онова, което може да идва след гроба, и тя много не мислеше по този въпрос. Самата смърт – това просто да престанеш да съществуваш – беше, което я ужасяваше. Доколкото мога да си спомня, тя беше обхваната от натрапчивата мисъл за своя неизбежен край, говорейки отново и отново за него, особено в моменти на раздяла. Животът ми беше пълен с продължителни, оперетни сцени на сбогуване. Когато заминаваше с баща ми от Бостън до Ню Йорк за уикенда, когато отивах на летен лагер и дори в случаи, които бяха особено трудни за нея – когато просто тръгвах от къщи за училище, тя се притискаше плътно до мен и говореше за своята крехкост и за реалната възможност никога повече да не я видя. Ако ходeхме някъде заедно, тя често спираше, сякаш се канеше да се върне. Понякога ми показваше пулсираща на врата ѝ вена и като слагаше пръста ми върху нея, ме караше сам да усетя пулса – знак, че сърцето ѝ препуска в опасен ритъм.

Трябва да е била на възраст едва в края на трийсетте, откогато датират първите ми спомени за нейните страхове, а тези страхове очевидно отиваха още по-назад във времето. Изглежда, причината за тяхната поява е била около десетилетие преди моето раждане, когато нейната по-малка сестра, едва шестнайсетгодишна, е починала от стрептококова инфекция в гърлото. Това събитие – често срещано преди въвеждането на пеницилина – все още беше за майка ми като отворена рана: тя постоянно говореше за него, тихо ридаеше и ме караше да чета и препрочитам трогателните писма, които девойката била написала по време на смъртоносното си заболяване.

Рано разбрах, че „сърцето“ на майка ми – сърцебиенето, което втрещяваше нея и всички наоколо – беше житейска стратегия. Това беше символично средство да се идентифицираш с нея и да скърбиш заедно с нея по мъртвата ѝ сестра. Беше начин да се изрази едновременно гняв – „виждаш колко много ме разстрои“, и любов – „виждаш как все още правя всичко за теб, въпреки че сърцето ми ще се пръсне“. Беше като изпробване на роля, репетиция, подготовка за смъртта и изчезването, от което се страхуваше. Преди всичко беше начин да предизвика внимание и да поиска любов. Но това разбиране не намали особено много силния ефект, който оказваше върху детството ми: Обичах майка си и се страхувах да не я загубя. Не владеех начините, с които да разплета тази психологическа стратегия и този опасен симптом. (Не мис­ля, че тя също да го правеше.) А като дете нямах никаква възможност да преценя странността на това постоянно дърпане на струната за предстоящата смърт и това натоварване на всяко сбогуване с идеята, че то е окончателно. Едва сега, когато съм създал свое собствено семейство, разбирам колко силен трябва да е бил натрапчивият импулс, който е довел един любящ родител – а тя беше такава – до това да сложи такъв тежък емоционален товар върху децата си. Всеки ден носеше със себе си ново подемане на мрачната сигурност, че нейният край е много близо.

Както се оказа, майка ми доживя почти до деветдесет години и почина едва месец преди да ги навърши. Още не беше навършила шейсет, когато се натъкнах за първи път на За природа на нещата. Дотогава страхът ми, че тя ще умре, вече се беше преплел с болезнено усещане, че беше отровила голяма част от живота си (а до голяма степен това беше хвърлило сянка и върху моя) в служба на своя натрапчив страх. Затова думите на Лукреций иззвъняха с ужасяваща яснота: „Смъртта не означава нищо за нас.“ Да прекара човек съществуването си, обхванат от тревога за смъртта, пише той, е просто безумие. То е сигурен начин да оставиш живота да ти се изплъзне празен и без удоволствие. Лукреций беше също изрекъл на глас мисъл, която все още не си бях позволил съвсем, дори вътре в себе си, да артикулирам: да се прехвърля тази тревожност към другите е манипулативно и жестоко.

Във всеки случай такъв беше моят личен подстъп към поемата, непосредственият източник на силното ѝ въздействие върху мен. Тази сила обаче не беше само следствие от моята особена житейс­ка история. За природата на нещата ме впечатли като изключително убедителен разказ за начина, по който нещата са в действителност. Без съмнение никак не беше трудно да си дам сметка за това, че много от нещата, характеризиращи този древен текст, сега изглеждаха абсурдни. Какво друго бихме могли да очакваме? Лукреций вярва, че Слънцето обикаля около Земята, и твърди, че топлината и обемът на Слънцето едва ли могат да са много по-големи, отколкото ги възприемат нашите сетива. Той смята, че червеите се пораждат спонтанно от влажната почва, обяснява мълниите като семена от огън, отхвръкнали от кухи облаци, и изобразява Земята като майка в менопауза, изтощена от усилията по толкова много размножаване. В основата на поемата обаче лежат ключови принципи на едно съвременно разбиране на света.

Вселената е съставена, предполага Лукреций, от безброй атоми, които се движат произволно в пространството като прашинки в слънчев лъч, блъскат се и се закачат един в друг, образувайки сложни структури, разделят се отново в непрекъснат процес на създаване и разпадане. Този процес е неизбежен. Когато вдигате очи към нощното небе и изпълнени с неизразимо вълнение се удивявате на безбройните звезди, не виждате делото на боговете, нито кристална сфера, отделена от нашия преходен свят. Виждате същия материален свят, от който самите вие сте част и от чиито елементи вие също сте направени. Няма генерален план, няма божествен архитект, няма интелигентен дизайн. Всички неща, включително видовете, към които вие принадлежите, са се развили през огромни отрязъци от време. Еволюцията е случайност, макар че в случая с живите организми тя включва принцип на естествен подбор. Тоест видове, които са подходящи за оцеляване и успешно възпроизводство, издържат поне за известно време; тези, които не са толкова добре пригодени, бързо умират. Но нищо – от нашия собствен вид до планетата, на която живеем, до Слънцето, което осветява дните ни – не трае завинаги. Само атомите са безсмъртни.

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.