"Всяко нещо се случва винаги в правилното време и място. Всяко нещо се случва, когато си готов да го приемеш."

Правилният момент настъпва за един обикновен мъж, когато решава да напусне дома си, за да потърси отговори. По пътя среща енигматичен монах, който обича котки, а неговите послания успяват да докоснат най-съкровените дълбини на душата му.

Срещите с наглед обикновени хора - смирени по природа, но с неизмерима мъдрост – му помагат да открие тишината, хармонията, да опознае какво се крие в душата и да погледне към бъдещето с отворено съзнание. 

Скрити между редовете на “Монахът, който обичаше котки” се намират най-дълбоките откровения, които носят вдъхновение и озаряват сърцето и душата на всеки с поетичната си простота.

Представяме ви откъс от "Монахът, който обичаше котки", Корадо Дебиази, издателство "Ера":

В средата на залата, седнал в поза лотос, стоеше Татанджи. Беше с гръб към мен и все още свиреше на своята флейта, от онези, направени от бамбук. Дълга сива коса на вълни, събрана с ластик, падаше подредена по гърба му. Носеше оранжева туника.

Някакъв шепот привлече вниманието ми – Шанти ми посочи да седна зад Татанджи. Кимнах, а тя ме поздрави с жест, като ми даде да разбера, че ще се видим по-късно.

Бавно и без да вдигам шум, седнах с кръстосани крака зад него, докато той продължаваше да свири необезпокояван на флейтата. Върху десния му крак една котка си почиваше спокойно.

Реших да затворя очи, за да се потопя в тези нежни ноти, които обгръщаха съзнанието ми, дарявайки ме с чувство на спокойствие.

След няколко минути, а може би повече, усетих как една котка мина покрай мен, докосвайки бедрото ми. Отворих очи и с изненада видях Татанджи пред себе си. Продължаваше да свири. В този момент спря и ми се усмихна.

Как е съумял да се обърне, запитах се. Не чух никакъв шум, а музиката не беше спирала и за миг.

– Намасте. Добре дошъл, Крипала.

– Намасте, Татанджи, благодаря. Много се вълнувам, че съм тук, в твоята компания. Любопитен съм откъде знаеш духовното име, което Шанти ми даде преди няколко минути? – попитах го.

Изчака няколко секунди, преди да ми отговори.

– Аз само потвърдих онова, което прозира от душата ти – каза накрая. – Това е име, което отразява силно твоето същество. Както вече сигурно ти е споменала, Шанти има способността да открива духовното име на хората. Освен това се и забавлява да го прави. – Стана сериозен, а тонът на гласа му се смени. – Чаках те от много време. Душите ни се търсеха.

– В какъв смисъл? – попитах, без да разбирам.

– Аз и ти вече се познаваме, не в този живот, но в други, минали животи, както се случи и с Шанти.
Думите му смутиха съзнанието ми, което вече беше силно развълнувано заради срещата ни. Бях готов да задам серия от въпроси, за да получа обяснения, но той ми попречи, като вдигна ръка.

– Това, което е важно, е само настоящият момент. Миналите животи вече са се случили, добре са там, където са, и за това има причина. Помисли си, ако трябваше да си спомняме хилядите превъплъщения, които сме имали, с всички приятни и болезнени спомени, травмите, радостите, стотиците хиляди хора, които сме познавали... дали сме били човешки същества, животни или друго... Бихме полудели. Трудно ни е да се справяме дори само с един живот, какво би се случило, ако си спомняхме стотици или дори хиляди?

– Аз и ти трябваше ли да се срещнем? – попитах, като прекъснах разсъжденията му.

– Ти си тук, защото в своя живот си преодолял много изпитания. Бил си нараняван, но си се излекувал. Падал си, но си се изправял. Бил си мамен, но си намирал истината. Бил си разочарован, но не си изгубил усмивката си. Ти си съвкупността от всички преживявания, които са те оформили и които, хубави или лоши, са те направили този, който си, където си, точно в този момент.
Известно време мислих мълчаливо върху думите му. Татанджи имаше пронизващ и в същото време мек поглед. Познавах тази натура. Това беше само усещане, далечен спомен, но в него имаше някаква магия – успяваше да улови душата ми само с присъствието си.

Няколко котки минаха покрай него и се отъркаха с мъркане в дрехата му. Той им отвръщаше, като ги галеше. След това продължи да говори:

– Всяко събитие от миналия ти живот те е довело тук и сега. В малка част светът е бил повлиян от теб, както и той в малка част е повлиял на теб.

– Тогава е правилно, когато се казва, че всеки от нас е свързан с всяко друго човешко същество – отбелязах.

– Точно така. Всяка душа е свързана с другите, няма разделение. Ние търсим навън онова, което в действителност вече е вътре в нас. На онзи, който успее да разбере, ще бъде разрешено да види онова, което по-рано е било скрито за него.

– Следователно важното е човек да успее да „види“, така ли?

– Тайнството на живота се разкрива, ако съумееш да го разпознаеш. Цветето става звезда, облакът – галактика, водната капка – океан. В действителност няма разграничение. Когато съзнанието изчезне, онова, което остава, е всичко.

– Значи не случайността или съвпадението са направили така, че преди няколко години един странстващ в Хималаите монах е срещнал мой приятел и му е дал насоки, за да ме доведе тук сега, пред теб.

Още веднъж Татанджи запази мълчание за няколко мига. След това на лицето му с появи усмивка.

– Всъщност онзи странстващ монах бях аз. Изпратих ти послание.

– Бил си ти? – пророних поразен и невярващ.

– Пътувах към едно селище в подножието на Хималаите и по пътя спрях за няколко седмици, за да медитирам. В действителност чаках и приятеля ти. След това той дойде в малкото жилище от дърво, камъни и храсти, което някой вече беше построил преди време. Прекарахме заедно няколко дена и преди той да отпътува, му дадох едно листче и инструкции за теб, а именно, да ти го даде след няколко години. Тогава ти все още не беше готов. Казах му точния период, който беше неотдавна. Знаех, че той ще си спомни. Моята задача беше да накарам онова съобщение да стигне до теб. Събитията и съдбата направиха останалото.

– Значи съм бил предопределен! Ти вече си бил наясно. Знаел си, че в бъдещето ще се срещнем! – възкликнах. – Просто си раздвижил някои енергии или нещо подобно, така че всичко да стане по-бързо.

– Не по-бързо, скоростта няма нищо общо, както нямат общо бъдещето и миналото. Всичко се случи, защото е трябвало да се случи.

Няколко котенца се настаниха отново върху краката му. Усмивката на Татанджи се разшири.

– Няколко месеца преди да заминеш, за да дойдеш тук, сигурно си забелязал повече от онези неща, които ти наричаш съвпадения. Загубил си работата си и в същия период си прекратил връзка, която е продължила много време, прав ли съм?

– Да, точно така. Но как можеш да го знаеш? – възкликнах удивен.

– Това няма значение. Важното е да разбереш, че всичко се е случило, за да улесни твоето заминаване. Времето е било назряло.

– Мислех, че моето решение ме е довело тук, а не съдбата.

– Свободната воля и съдбата пътуват по един и същи коловоз. Ти си създателят на това, което си, и на онова, което ще бъдеш, но търпиш последиците от миналите и настоящите си действия. Това се нарича карма. Мислел си, че са съвпадения, в действителност е било предначертано. Съвпаденията не съществуват, те са знаци, които вселената изпраща по пътя ти, със значения, които само ти можеш да разбереш. Всяко събитие има цел: от пеперудата, която каца на някое цвете, до урагана, който опустошава цял остров. За всичко има причина. Всичко има дълбок смисъл. Всяко видимо и невидимо събитие следва един идеален и хармоничен вселенски закон.

– Значи не съм можел да избегна съдбата си – отбелязах, като се почесах по брадичката.

– Дори да избягаш, съдбата ще дойде да те потърси като кораб, който, браздейки океана, не може да избяга от бурята, която му е предопределена.

– Искаш да ми кажеш, че моето силно желание да дойда в Индия и да практикувам йога ме е подготвило за тази среща?

– Когато силно желаеш нещо, безкрайни невидими връзки създават около теб непредвидими обстоятелства. Онова, което е предопределено за теб, ще се разкрие. Ако желанието ти е чисто, ще намери начин да се прояви.