Лас Вегас е разтърсен от серия зловещи убийства. Уликите си противоречат, убиецът е необичайно дързък, а следите водят до задънена улица. Има само един човек, който може да влезе в главата на престъпника и да го спре.

Джесика Ярдли е готова да загърби кариерата си като прокурор и да започне нов живот далеч от града на греха. Когато е въвлечена в този последен случай, тя опитва да предвиди действията на извършителя.

Единственият, който може да й помогне е бившият й съпруг - безпощаден сериен убиец.

Виктор Метос е автор на повече от 50 романа. Преди да започне писателската си кариера, той работи като прокурор и адвокат по наказателни дела. Номиниран е за награда "Едгар", а от книгите му са продадени над милион екземпляра.

Представяме ви откъс от "Четвъртата картина", Виктор Метос, издателство "Ера":

Стаята на Анджела Ривър се намираше на четвъртия етаж. Ярдли застана пред отворената врата и надникна вътре. Ривър лежеше в леглото, притиснала ръце една до друга, сякаш се молеше. Очите ѝ бяха затворени и тя тихо мълвеше нещо. Ярдли си помисли дали да не дойде друг път, но после Ривър отвори очи.

– Извинявайте, не исках да ви безпокоя – каза Ярдли.

– Всичко е наред. Свърших.

– Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от Окръжната прокуратура. Може ли да вляза?

– Разбира се.

Една медицинска сестра влезе в стаята и остави кана с прясна вода. Предупреди Анджела да натисне бутона и да я повика, ако отново ѝ прилошее. Това напомни на Джесика, че все още не знаят с какво се е опитал да я убие похитителят.
Ярдли разгледа татуировките ѝ. Целите ѝ ръце бяха изрисувани с цветя, а на краката ѝ имаше природни пейзажи. Голям синьо-бял лотос красеше дясното ѝ рамо. На носа ѝ имаше пиърсинг, а зелените ѝ очи блестяха, изпълнени с младежка енергия, и я караха да изглежда по-млада за годините си. Сестрата излезе и Ярдли седна до леглото, но не твърде близо до жената, и каза:

– Татуировките ви ми харесват.

– О, да – отвърна Анджела. – Това ми е нещо като хоби. Някои хора колекционират пощенски марки, а аз – тези неща. – Тя посочи хризантема, татуирана около китката ѝ. – Направих си я в Индия. – Ривър посочи една орхидея на бедрото си. – Тази – в Япония, а този жерав на прасеца ми – в Шанхай... Където отидех, навсякъде си правех по една. Това е все едно да вземеш частица от мястото със себе си, разбирате ли? Вие пътувате ли често?

– Не, за съжаление. Всъщност никога не съм излизала от страната. Ами лотосът?

– О, на това рамо имах грозен белег по рождение. Огромен. Съучениците ми все ми се подиграваха. Затова, когато станах на шестнайсет, си направих татуировката, и оттогава нося само тениски без ръкави.

– Красив е.

Анджела се надигна и седна с кръстосани крака на леглото. Джесика се опитваше да не поглежда към челото ѝ, но сега не успя.

Бръсначът беше оставил дебел прорез от едната до другата вежда.

– Не можеш да опознаеш себе си истински, ако не пътуваш – каза Ривър. – Трябва да провериш как реагираш на места, където не се чувстваш удобно. А също и как се отнасяш с хората. Твърде бързо се научих да не вярвам на хората, когато в Банкок ми откраднаха всичко, което имах.

– Това е ужасно. Какво направихте?

Анджела Ривър повдигна рамене.

– Два дни се чудих как ще оцелея. Една много мила вдовица се съжали над мен и ми даде храна, а после отидох на автостоп до американското посолство. Преживяването беше интересно. Може би вселената се опитваше да ме научи, че не е толкова лошо да загубиш вещите си.

Ярдли видя татуировката на другото ѝ рамо, когато нощницата на Ривър се смъкна по ръката ѝ.

– А какво е това на другото ви рамо?

– Руна. Означава човек, който сам кове съдбата си. – Ривър се натъжи за миг, но после се усмихна. – Извинявайте. Вие ме заприказвахте за пътувания и татуировки и аз мога да говоря с часове за тези неща. Очевидно сте дошли по някаква причина.

Всяка жертва на травма реагираше по различен начин. Някои се затваряха в себе си и не говореха дни или седмици наред – понякога изобщо не проговаряха отново, ако травмата беше твърде тежка. Дори си слагаха щастлива физиономия и се преструваха, че не се е случило нищо. Трети се държаха някъде по средата. Ярдли мислеше, че Анджела Ривър все още не е осъзнала напълно какво ѝ се е случило, и не е позволила на съзнанието си да го проумее и анализира. Ако сега повдигнеше въпроса, това можеше да я разстрои.

– Исках само да видя как сте – отговори тя. – Да проверя дали имате нужда от нещо.

– О, много мило от ваша страна. Но съм добре. Сестрите обаче може би мислят другояче. Трудно им е с мен. Имаше един мъж, медицински работник и аз... Знам ли, вцепених се. Затова им казах, че искам само жени медицински сестри и лекарки, а в момента те са само две на смяна.

– Предвид онова, което сте преживели, молбата ви е основателна.

Ривър повдигна рамене и каза:

– Предполагам. – Тя свали гривна джапа мала от китката си и започна да потърква мънистата. – Казахте, че сте прокурор?

– Да.

– Това означава, че работите с полицията, нали?

– Да. Помолиха ме да проверя състоянието ви и дали не мога да направя нещо за вас.

– Състоянието ми ли? Искате да кажете, че бях отвлечена и за малко не ме убиха?

Ярдли не отговори.

– Извинявайте – продължи Анджела. – Хората казват, че съм прекалено пряма. Не вярвам, че като се преструваш, това променя нещо. Винаги е по-добре да се придържаш към истината. – Тя наведе глава над гривната. – Знам какво се е случило с мен. Може да говорим за това, ако искате.

– Сигурна ли сте?

Ривър погледна Ярдли и се усмихна меланхолично.

– Хей, аз оцелях. От онова, което ми разказаха ченгетата, друга млада жена не е имала този шанс. Не мисля, че имам правото да се чувствам скапано заради това.

– Мисля, че имате правото да се чувствате както искате.

Анджела се усмихна и каза:

– Бих искала да направя нещо с ваше разрешение. Да разчета аурата ви.

– Моята аура?

Ривър кимна.

– Да. Щом ще разговаряме, бих искала да знам кой стои насреща ми. Дайте ми ръцете си.
Ярдли се поколеба, но после протегна ръце. Ривър се обърна с лице към нея, хвана дланите ѝ и погледна леко встрани, сякаш наблюдаваше Ярдли с периферното си зрение.

– Всичко има аура. Растенията, животните, земята... всичко. Аурата говори много по-красноречиво от думите. – Ривър си пое дълбоко дъх и затвори очи. След това отново ги отвори и дълго гледа Ярдли. – Накрая каза: – Много съжалявам.

– За какво?

– Имате наситено червено около гърдите. Като червено одеяло.

– Какво означава това?

Ривър стисна по-силно ръцете ѝ.

– Означава строшено сърце. – Тя отслаби хватката си и започна леко да масажира с палци ръцете на Джесика, сякаш я утешаваше.

– У вас има много болка. Не знам как сте я понесли и сте продължили напред.

Ярдли преглътна и бавно отдръпна ръцете си.

– Трябва да ви оставя да си почивате. Вече отнех достатъчно много от времето ви.

– Извинявайте, ако ви засегнах.

– Не сте.

– Понякога всички се пречупваме. Но ако знаем как да се възстановим, ще бъдем по-силни.
Ярдли стана.

– По-добре да тръгвам.

– Утре ще ме изпишат. Занимавате ли се с йога? Аз имам студио. Малко помещение, където преподавам свой вид йога. Опитвали ли сте някога?

– Не.

– Мисля, че ще помогне на сърцето ви да заздравее. Елате някой път.

Джесика се усмихна едва доловимо.

– Беше ми приятно да се запознаем, Анджела.

– Анджи. И на мен ми беше приятно да се запознаем.

Ярдли се качи в асансьора, облегна се на стената, облицована с ламперия, и почувства тежест в стомаха си. Догади ѝ се. Ривър беше казала строшено сърце. Не разбито.

Строшено.

Думата прониза Ярдли, защото беше абсолютно точна. Тя беше отишла в болницата, като мислеше, че ще трябва да утешава Анджела Ривър, а вместо това Ривър утешаваше нея.