Теоретиците на съвременната държава биха били шокирани. Феноменът COVID-19, който простря своите пипала много отвъд медицинсите и здравни последици, превърна техните идеи в екстремни и дори опасни бълнувания на реакционисти. Идеи потеглили от великата битка за изработването и подписването на Магна Харта и пробивали си пъртина с малки, почти незабележими, но категорични стъпки, през снежните преспи на времето - все по-голяма автономност на гражданите от държавата, повече и незаменими права, все по-малко намеса на властта в икономиката и стопанския живот, все по-ограничен и строг контрол над единствения монопол на държавите - този над насилието.

Разбира се, това има своето напълно логично обяснение - светът замръзна в ужас от вируса, страхът изтласка на повърхността най-примитивния ни инстинкт, този на оцеляването.

В това нямаше да има и нищо лошо, ако до момента историята не ни бе научила, че именно държавите са тези, които не връщат нищо така лесно.

Разбира се, всичко това важи и за родната, малка България. Какво обаче предстои и ще успеем ли да върнем разговора там, където му е мястото - за това каква е ролята на държавата и какъв е смисълът от нейното съществуване, тук - в 21 век, векът на технологията и науката, векът на рекордния достъп до информация и векът, който би трябвало да наричаме - векът на свободата. 

Погледът към политичесите програми на партиите преди парламентарния вот в края на тази седмица, показва само едно - почти нито един политически субект у нас не разбира какво е държавата и защо са ни нужни политици.

Икономическо-социалните им мерки са буламач от популистки мантри, съчетани с иначе ( в повечето случаи, не във всички), доказано работещи икономически програми. Смайващото е, че повечето партии, на които социолозите дават шанс да влязат в следващ парламент, използват дясна риторика и десни мерки, но масово отказват да адресират най-дясното от всичко - връщането към основната роля на държавата.

Какво ни предлагат?

Доходи. Всички, всички до един обещават увеличение на доходите на гражданите. Едни дават 2000 лв. средна заплата, други - 2500 лв. Надпреварата може да достигне до невиждани нива, една малка Швейцария на Балканите. Едните казват, че това ще стане като увеличават брутния вътрешен продукт, другите - като използват умно парите от европейските средства, които ще залеят страната през следващите 6 години. Трети - като въведат прогресивната данъчна скала, четвърти - като намалят неравенството. 

Никой обаче не ви казва, че държавите и политиците не увеличават доходите, не вдигат заплатите и не създават стандарт на живот. Правят го предприемачите, мечтателите, работещите, служителите, умните, талантливите. Държавата, по своя смисъл и замисъл, е тази, която създава услугите, чрез които всички тези индивиди ще продават своя продукт или услуга по-лесно. Вместо това тук масово се смята, че увеличаването на административните заплати ще вдига все повече и тези в частния сектор (поне на статистическо ниво). Това е факт, но до кога? Докога държавата е тази, която ще смята, че нейните служители са тези, които могат да създадат добавена стойност за онези, които я изработват фактически? Или целта е създаването на армия от чиновници, които гласуват под строй?

Проблемът тук е, че хората започват да вярват. Хората започват да вярват, че държавата може да им вдигне заплатите. И разговорът отново е изкривен. Никой вече не говори за това каква е ролята на държавата в бизнеса, а за това кой колко повече ще предложи. Отдаваме суверинитет. 

Социалните придобивки. Да, тук ще включим и пенсиите, защото в сегашния си вариант пенсионната система е точно това - някаква помощ, но не и математически обоснована. Днес всички предлагат повече пенсии, без никой да иска увеличаване на пенсионните вноски. Така стигнахме и до днешния прекрасен ден, в който дупката в Националния осигурителен институт е цели 6 млрд. лв. Тъй като системата е солидарна - работещите днес изплащат пенсиите на пенсионерите днес. По своя смисъл това е класическа пирамида, с огромна дупка в основата си. 

Големият проблем - никой не желае да обясни на хората, че социалната система съществува, за да подпомогне хората, които са се оказали в период на трудност. Целта й е да създаде помощ, докато поставеният в това състояние се окопити и си стъпи на краката. Социалната система трябва да е изградена така че човекът максимално бързо да се откачи от нея. Вместо това партии предлагат да се въведат ваучери за почивка на държавните служители. 

Раздаването на допълнителни надбавки към пенсиите, отделни плащания за лекарства и консумативи, макар и изглеждащи добре, са нищо повече от отвличане на смисъла на социалните дейности и превръщането на хората в техен вечен заложник. Отдаване на суверинитет. 

Държавни мастодонти. Има една прекрасна идея, малко претоплена, но прекрасна - листването на част от държавните компании на борсата. Тя е прегърната от ДБ и ГЕРБ, но осъществяването й е меко казано неясно. На първо място, защото българската фондова борса е неликвидна, което значи, че ще бъдат предложи малко пари. Това би означавало да излязат отново воплите за кражбата на държавна собственост, което тук не се приема добре. 

И ако трябва да сме честни, освен Демократична България, никой друг не смята да коментира все по-нарастващата армия от държавни предприятия в пазарната икономика. Никой не иска да преразгледа решението за създаване на Държавна петролна компания. Никой не се осъмнява в смисъла от огромен ВиК Холдинг. Никой не мъцва по темата "Автомагистрали". Всъщност единствено БСП говори, но там парадоксът е величествен. Хем не искат да продължава схемата, хем не спират да искат повече държава в икономиката. 

Непозрачността, по която се управляват, финансовата загуба и липсата на адекватен смисъл от съществуването им, води до трагедии. Но коментари по темата почти няма. Няма и да има, защото обещаваме, че държавата може да го направи. Отдаване на суверинитет. 

Реформите са нещо неясно и чудновато, цяр от приказките, но и цяр несъществуващ в реалния свят. Държавата налива огромни пари в здравеопазване и образование, в енергетика и сигурност, но сме все така болни, все така необразовани, все така зависими от руския газ и все така небоеспособни. Повечето програми днес ни казват същото - ще наливаме, без да реформираме. А това наливане става само от джоба на тези, които отдадоха суверинитета си, за да могат другите да наливат. Без реформи. Без мисъл. Но с убедеността, че това е истинска политика. 

Социумът - обратно във времето

Преди години лидерът на една партия, известен шоумен, обяви, че "Ако българският народ, който по конституция е суверен, каже, че трябва да ходим всички със зелени гащи, ще ходим всички със зелени гащи." Същата тази партия днес вероятно ще бъде трета политическа сила и по нищо не изглежда да е променила това си виждане. На пръв поглед изглежда, че това е точно обратното на отдаване на суверинитет към държавата, но реално е точно това. Демокрацията е сила на мнозинството, но с гарантираното право на малцинството. Решението на държавата да слуша безусловно едното е само увеличение на силата на тази държава, която може да се оправдава с него. 

Друга партия изгради цялата си кампания на някаква илюзорна заплаха за съществуването на нацията, на някаква предапокалиптична битка с джендър плашилото, което идва да ни отвлече. Опитът да се обясни на масата, че самата тя не може да се грижи за себе си, затова държавата идва тук да забранява щастието на едни хора, за сметка на общото благо, е не просто същото от горното, но и много по-опасно. По същество е отдаване на суверинитет. 

Освен това е опасно заиграване с миналото, което би трябвало да е завинаги изчезнало. Във века на свободата. 

И накрая - предизборната кампания, която липса. Няма я, тя просто не съществува. Държавата, с всички, които искат да я управляват, ви казва, че няма нужда да ви се обяснява. Тя няма нужда да ви разказва, защото всичко е така както е било и така ще продължи. Именно затова две седмици преди изборите големи партии нямаха програми, а една друга - отказва да ходи на дебати и да дава интервюта. Защото държавата - тя е самодостатъчна. И вие не сте част от нея. 

Кой разбира държавата?

Почти никой. Никой не иска да излезе и да каже, че собственото ни щастие зависи от нас, от нашите умения и образование, от надграждането на самите нас и от собствените ни решения. Никой не казва, че доходите ни растат единственото в системата на минархизма, а не на държавната интервенция. 

Факт - това се случва навсякъде по света. Централните банки печатат пари като луди, държавите изкупуват цели дялове от структуро-определящи предприятия. 

Но изборите са тук и в България. Гласувайте и помнете - те съществуват единствено, за да предлагат услуги. Нещо, което ние не искаме да вършим, заради собствените си дела. Затова им плащаме предварително, дори за услуги, които може би няма да ползваме. 

Защото в 21 век държавата има смисъл, само е малка и спретната. Ако е тук, за да помага. Нищо повече.