Днес ходих на протеста* срещу онова чудо на чудесата, дето ше ни е прокурор, ако, дай Боже, нали, издържи на напрегнатата надпревара.

На протеста срещнах двама приятели, които от няколко години не живеят в България. "Еее, оооо, колко се радвам да те видя, аа уу...", сещате се - , радост голяма. И после ми викат :

"Ама кво става, бе, кво става тука?

Викам:

"Кво да става - НИЩО. Както си беше отпреди да емигрирате - не е мръднАло. Дет се вика, като Жеравна сме. Цялата държава е една малка Жеравна."

Ето, прище ти се да се върнеш в бащиното огнище, стегне те сърцето за кьопоолу, софийска баница и кон с каруца, и, оп - вземеш си самолета, па се върнеш. Отидеш в центъра и там вече малко поостарелите ти приятели все така седят посред лято, спират трамваите, викат ОС-ТАВ-КА, пудели и голдън ретривъри лежат по асфалта, носят се неостаряващи шлагери "ВДИГНИИИИ ОЧИИИИ, ВИЖ ТОЗИИИИИ СВЯЯЯЯТ", някой нещо говори на микрофона, някъде из тарапаната и си викаш:

"Абе, този не говореше ли преди 20 години, аз ли съм луда, какво става???"

После се чува "УУУУ ОООО УУУ" и то ти стане мило, някак си носталгията се разлива в тялото ти, в душата ти, викаш си:

Е, квото и да става по тоя свят, и на Марс да почнем да ходим (не ние, де, ние само до Рударци), и колите да почнат да кацат по дърветата, и роботи да почнат да се женят и да се развеждат, и рибите да летят и да управляват безмоторни самолети, ние тук ще посветим два-три века, за да протестираме срещу мафиотите и дебилите.

И така ще си умрем на някой асфалт, на някой площад, ама някак си романтично ще умрем, както сме и протестирали - не така, урбулешката, като някакви простаци, да легнем и да умрем... Не - ще полегнем, па ще вдигнем очи, ще видим тоя свят, ще изкрякаме ОС-ТАВ-КА и след това учтиво ще умрем, има-няма 50 години след първия подобен протест, на който сме били в 11 клас.

А след това децата ни ще водят техните деца на артистична инсталация, наречена ПО ПЪТЯ НА ПРОТЕСТА, и ще им обясняват - е тука, на тоя площад, баба ти е викала ОС-ТАВ-КА ПЕДЕСЕ И ШЕСТ ГОДИНИ, а тук дядо ти е свирил с една свирка двайсет и пет години, а следващите двайсет и пет свирил с друга свирка, щото първата се счупила. Толкова постоянен и настоятелен бил в исканията си!!

А отзад на артистичната инсталация, по един ненатрапчив, но решителен начин, ще звучи "ВДИГНИ ОЧИИИ, ВИЖ ТОЗИ СВЯЯЯЯТ, ЖИВОТЪТ ДНЕЕЕС ВЪРВИ НАПРЕЕЕД, А НЕ НАЗАААД..." И децата на децата ни ще цъкат с език, и ще се чудят за кво са ги замъкнали да гледат тая тъпотия, и ще се качат на летящите си чинии и ще идат на море на Марс, и, като цяло, фактът, че сме пукнали учтиво на асфалта с все кучетата, свирките и добрите ни намерения, ще е всичко, което сме направили за тая клета държава.

Дето се вика - ще е тежко, но добре обмислено решение да не сме направили нищо повече.

Мерси и аман.

---

* Бел. ред - текстът е писан снощи.

Статуса на Красимира Хаджииванова - съосновател на сайта "Майко мила", препечатваме от фейсбук профила й с нейно позволение. Заглавието и подзаглавито са на Клуб Z.