След падането на Алепо в резултат на руско-турска сделка, стана ясно, че военната интервенция на Путин успя да постигне три важни цели:

- осуетяване опасността от сваляне на Асад, без обаче да му бъде гарантирана власт в бъдеща Сирия;

- убеждаване на по-голямата част от въоръжената опозиция и нейното политическо крило да прекратят огъня, както и да започнат преговори с режима за намирането на политическо решение на кризата.

- Освен това, Путин успя да привлече на своя страна Турция в деликатната операция по отделяне на бунтовниците от терористите, както и в търсенето на политическо решение, което да се опре на съвместното прекратяване на огъня.

Според постигнатото споразумение, Анкара става застъпник за опозицията, гарантираща за прекратяването на огъня от нейна страна, докато Москва на свой ред гарантира спазването му от страна на режима на Асад и воюващите на негова страна милиции подкрепени от Иран. Документът предвижда, в случай на запазване на „режима на тишината“ преговорите да започнат в казахстанската столица на 23 януари т.г. под руско-турска егида. Съветът за сигурност на ООН  придаде международен характер на събитието чрез специална резолюция, приета единодушно.

Но докато около процедурната рамка няма въпросителни, все още не е ясно какви  политическите резултати могат да се очакват от преговорите.

Централен въпрос е бъдещата съдба на президента Асад 

По този въпрос се водят интензивни задкулисни преговори, които в частност проявиха различните подходи на Русия и съюзника ѝ Иран. Техеран не е убеден в руската теза за необходимостта от политическа промяна и в налагане на примирие между режима и опозицията в цялата страна.

Действията на подкрепяните от Иран  шиитски милиции на Хизбула в Уади Барди са пример за препятствията, които създава Хаменеи, при реализирането на пътната карта на Русия за уреждане на сирийската криза. Самият факт, че се дискутира възможната бъдеща роля на Асад свидетелства за отслабване позициите на антиасадовската революция, за която дори самата тема беше табу. Днес – обратното, всички в самата Сирия и извън нея открито обсъждат различните варианти. Повечето участници в тази дискусия не виждат изход от кризата без отстраняването на президента, независимо от постигнатия консенсус за бъдещото устройство на страната. Сирийските медии и представителите на режима продължават упорито да повтарят, че единствено сирийският народ има правото да решава съдбата на Асад. Но ако това е така – и това по принцип е вярно – тогава защо същият този Асад прибягна до помощта на иранците, шиитски милициите и руснаците за своята защита? Огромният размер на тази помощ в течение на петгодишен период разкрива и огромния потенциал на опозицията на президента от собствения му народ. Ако Асад се ползваше с подкрепата на мнозинството от народа си, тогава срещу него нямаше да избухне народна революция и нямаше да му се налага да прибегне до външна помощ за смазването ѝ.

Така става ясно, че спирането на огъня е договорено единствено между Русия и Турция и че сирийският режим не е част от тази договорка. Това на свой ред поставя под въпрос отношението на последния към постигнатото примирие. Най-показателни за това са думите на външния министър на Сирия Уалид ал-Муаллим:

„Вярваме на Русия като гарант на споразумението за прекратяване на огъня, тъй като тя е наш партньор във войната срещу тероризма, но не вярваме на турската страна“.

Министърът на вярва на Турция, но няма избор. Когато Турция обяви, че е постигнала споразумение с Русия, някои сирийски представители заявиха, че Анкара няма правото да обявява за подобна сделка, дори ако тя е факт, нито да я коментира. Според същите представители, всякакви турски коментари относно бъдещото политическо решение на сирийската криза са безпочвени, тъй като Ердоган е бита карта, а политиките му са компрометирани.

Това означава, че сме изправени пред две възможности

Първата и по-малко вероятната е, че Дамаск не е бил информиран за преговорите, довели до постигнатото споразумение. Втората е, че режимът е бил принуден да приеме постигнатия консенсус, под натиска на руския си застъпник.

Дамаск е още по-обезпокоен поради обстоятелството, че не Иран, а Турция е част от това споразумение, чрез което се засилва легитимността на Анкара като покровител на сирийската опозиция. Респективно тревогата на Асад е в това, че за разлика от Техеран и от Дамаск, Москва счита, че с падането на Алепо военното решение е постигнало целта си и идва време за политическо решение на кризата. Друг повод за тревога от страна на Асад е че споразумението силно ограничава полето за маневри на Дамаск. Така намаляват и шансовете режимът да провали преговорите, подобно на тези в Женева. За разлика от тогава, днес Русия, която спаси Асад, се превърна в гарант на преговорите и ще лобира за международна подкрепа в Съвета за сигурност. Асад не може да се изправи срещу Русия, нито да отхвърли турската роля, като по такъв начин отсече клона на който седи.

Капан за Асад

Поради това, въпросното политическо решение представлява капан не за опозицията, а за самия Асад, поради простия факт, че същността на подобни решения е във взаимните отстъпки. В началото на революцията Асад имаше всичките козове, за разлика от опозицията. Днес виждаме различна картина. Асад загуби много от позициите си, докато опозицията бе призната както в самата Сирия, така и в чужбина. На практика режимът се оказа в сходното положение да бъде зависим от чужда помощ и от волята на държава-гарант. Нещо повече – в този случай той ще трябва да направи повече отстъпки пред гаранта си, отколкото опозицията. Асад се опита да наложи военно решение, но бе възпрян от руско-турското споразумение. От друга страна, след като Иран не успя да защити режима, Дамаск се принуди да се обърне за помощ към Русия. За разлика от Иран, Русия не е религиозна държава, а велика сила, чиито интереси са многостранни. Затова Москва не може да си позволи да продължава военната кампания без ясен политически хоризонт. От дългия си опит Русия знае до какво може да доведе подобно решение. Затова въпросът, който се поставя понастоящем е следният: представлява ли евентуалният отказ на Асад от властта необходимата отстъпка за постигането на бъдещо политическо решение? Напоследък се говори за друг представител на алауитската общност, който евентуално ще замени Асад. Преди това беше популярна тезата, че изборът ще бъде оставен на народа под международен надзор. Но самото допускане на Асад да участва в подобни избори би означавало той да бъде оневинен като президент за отговорността пред сирийския народ за всичките престъпления: убийства, изтезания, бежанци, обсадата на населени места, разрушаването на по-голямата част от тях, както и използването на чуждестранни милиции.

Оставането на Асад на поста му няма да отговаря нито на съотношението на силите, нито на моралните въжделения на сирийския народ. Асад се провали и показателно за това е неуспехът му да наложи военно решение, както и постигането до руско-турско споразумение като пряко следствие. Макар и въпросното следствие да си поставя за цел постигането на политическо решение на кризата, в документа липсват подробности за това, как то ще бъде постигнато. Но както Русия и Турция, така и всички сирийци, добре разбират, че режимът на Асад се стреми към своето възпроизвеждане, въпреки случилото се дотук. Самият режим бе причината за избухването на революцията, както и последвалата война, довела до намесата на Русия, Турция и другите страни от региона. Подобно упорство от страна на Дамаск противоречи на логиката на самото споразумение и неговите цели, тъй като би върнало ситуацията в нейното изходно положение. Затова ли сирийците трябваше да изтърпят всичките тези изпитания?

Урокът от сирийската революция е недвусмислен

Въпросът е дали преговорите в Астана ще се превърнат в капитулация на Турция и на сирийската опозиция, или ще доведат до утвърждаване условията за предварителното  примирие? Проблемът е в това, че Турция е в слаба позиция, така че няма да е в състояние сама да наложи примирието срещу нежеланието на Иран и на сирийския режим. Друго изпитание за Анкара е да накара различните течения на въоръжената опозиция, които имат други регионални съюзници, да следват указанията ѝ. Друг нерешен проблем е ролята на кюрдите, които поради ветото на Турция няма да вземат участие в срещата в Астана, но същевременно се ползват с твърдата подкрепа на Вашингтон. САЩ не само че въоръжават Отрядите за народна защита на Партията на демократичния съюз, но и американски войници се сражават рамо до рамо с кюрдските си съюзници срещу Даеш. А както знаем, въпросната ПДС се счита от Анкара за част от терористичната ПКК.

В регионален план и други важни играчи няма да участват в преговорите в Астана. Става дума преди всичко за Саудитска Арабия и Катар, но и за самите САЩ, считани доскоро за най-важният фактор в Близкия изток. Всички те няма да играят съответна роля в споразумението, за което настоява Русия. Мълчаливият Израел, следи внимателно процесите в Сирия и когато вижда надвиснала заплаха за националната си сигурност действа директно както се случи четири пъти през последните месеци. Израелските военни самолети бомбардираха центрове създадени от Иран и Хисбула в близост до границата на Израел в Голанските възвишения. Техеран опитва да намали агенти сред друзкото население в страната. Също така бяха бомбардирани конвои за пренасяне на иранско оръжие през сирийските територии на път към Ливан предназначено на Хизбула. Тел Авив следи изкъсо спазването от страна на Москва на договореностите между Нетаняху и Путин за пресичене на всякъв вид засилвана на позициите на Хизбула и Иран в Сирия. Така че всичките тези държави ще положат усилия за неговото проваляне, ако не отговаря на интересите им. На свой ред това означава, че сирийската драма ще продължава с всичките последствия за сигурността на региона, Европа и света.