Взривоопасното сирийско лято

Мохамед Халаф

Никой не обърна внимание на единадесетчасовата визита в Кобане, Сирия, на американския генерал от ВВС Вотел, бивш шеф на специалните сили, който понастоящем командва американските сили в Близкия изток. Сякаш нищо, което се случва в Сирия вече не интересува никого. Задачата пред генерала е била да се подготви широкомащабно нападение срещу Ракка и освобождаването ѝ от окупацията на Ислямската държава. Какво друго, освен дълбок поврат в американската тактика във войната в Сирия, означава подобна визита. Превръщането на слабата позиция на Вашингтон в региона в резултат на досегашната тактика на нулеви американски загуби в печеливша е свръхзадачата на генерала. Най-важният въпрос е защо тъкмо сега Обама, който приключва президентството си, се реши на подобен ход? По всичко изглежда, че той не би искал да остави на наследника си в Белия дом празно близкоизточно досие, в което няма да има никакви достижения нито в политическата, нито във военната област на фона на множество скрити бомби, поставени от досегашните американски политики, превърнали се в заложник на основните играчи – Русия, Иран, Израел, Турция и Саудитска Арабия. Най-големият кошмар на Вашингтон би бил Русия в крайна сметка да получи лидираща роля както в мирните, така и във военните инициативи в Сирия. Подобно развитие би позволило на Кремъл да разшири политическата си офанзива в региона на Близкия изток, като същевременно извоюва трайно място в решаването на глобалните въпроси като партньор на Запада. Вашингтон все повече се убеждава, че въпреки акцента си върху тихоокеанския регион, не може да остави без внимание Близкия изток, тъй като това би означавало да предостави на Русия решаваща роля в бъдещата сделка в Сирия. Всъщност, Москва е близо до целта си, но каква ще е цената?

Що се отнася до Иран, както Техеран, така и съюзникът ѝ Хизбулла, се оказаха в подвижни пясъци, откъдето ще е трудно да се измъкнат. Върховният лидер Хаменеи счита за своя „червена линия“ запазването на власт на Асад, поради което понастоящем Иран отново започна да говори за „големия Сатана“ и за необходимостта от неговия разгром, въпреки абсурда от подобно противопоставяне на САЩ с неговия огромен военен потенциал. Онова, което най-много притеснява Техеран, е че освобождаването на Ракка, Фалуджа и впоследствие на Мосул би позволило на Вашингтон да прекъсне иранската сухопътна връзка с Дамаск, която достига чак до Бейрут. Подобна сухопътна връзка ще е решаващото условие за успеха на усилията на Техеран да определя съдбата на Ирак, Сирия и Ливан в бъдеще. Защото въпреки тактическото съюзяване с Москва, Иран добре разбира, че стремежът на Русия да влезе в стратегическо партньорство със САЩ в крайна сметка ще наклони везните в полза на Вашингтон.

Що се отнася до Саудитска Арабия, нейната интервенция в Йемен трябваше да затвърди присъствието ѝ в близкоизточния стратегически пейзаж от Сана до Дамаск и Ливан, което да позволи на Рияд да реализира своите цели. Турция от своя страна също не е далеч от това да се намеси в сирийската война. В Анкара се твърди, че „нещо се пече в кухнята на Ердоган“. Особено след бомбардировката срещу Килис и твърденията на турския лидер, че те представляват „историческо отмъщение“. След свалянето на руския самолет миналата година Турция стана по „атлантическа“, като във всички случаи след налагането на Ердоган като едноличен лидер Анкара никога не би приела Алепо да бъде овладяна от войските на режима с помощта на Русия и Иран. За Турция този сирийски град е „червената линия“, чието преминаване би накърнило нейната национална сигурност. Накрая Израел, която досега си сътрудничеше с Русия, приемайки перспективата за оставане на Асад на власт, понастоящем преразглежда позициите си, след като се убеди, че военно-политическата линия на Дамаск се определя все повече от Техеран. Поради това, Израел е в състояние да пресече въпросната „червена линия“ в името на националната си сигурност. Никой няма да се отърве от ескалацията на насилите в Сирия през настъпващото лято. Развитието на обстановката в тази страна, както и вътрешнополитическата еволюция във Вашингтон и Техеран, дават основание да се говори за появата на контурите на един нов Близък изток. Но докато генерал Вотел инспектираше ситуацията от Кобани, подготвяйки дългоочакваната офанзива срещу Ракка, отрядите на ДАИШ излязоха от своите укрития и удариха в Тартус и Джабла в Латакия – двете провинции, които досега им се изплъзваха. По такъв начин те доказаха, че тези територии вече не могат да се считат за крепост на режима и за сигурна база за руското военно присъствие в страната.

 

ДАИШ изненада Русия в Тартус

От излизането си от крайбрежната зона на Сирия през март 2014 г., ДАИШ няма присъствие в Тартус и Латакия. Въпреки това, взривовете, които разтърсиха тези два града и прилежащите провинции преди две седмици, се оказаха най-разрушителните в историята на сирийския конфликт. Те свидетелстват за наличието на съответна инфраструктура, която очевидно е била изградена въпреки мерките за сигурност на правителствените милиции. Тероризмът на ДАИШ обаче цели нещо повече от това да всее ужас и да причини повече жертви чрез взривовете на колите на смъртниците. Реакцията на режима – бомбардирането на сунитския лагер за бежанци, което доведе до смъртта на седем души, е индикация за скритата цел на ДАИШ. Защото от самото си основаване, целта на организацията на Абу Бакр ал-Багдади не се свеждаше до свалянето на Асад, а преди всичко разпалването на междуконфесионална война, която от една страна да отслаби умерената опозиция и да разшири влиянието на екстремистите. Подобна стратегия бе провеждана хладнокръвно от предшествениците на ДАИШ в Ирак, които отстъпиха от позициите си едва след проливането кръвта на хиляди невинни граждани. Въпреки поредните доклади, в които се съдържат оптимистични оценки за пораженията на отрядите на Абу Бакр ал-Багдади, за пресушаването на каналите за финансирането на тази квазидържава, както и за намаляването притока на нови бойци, ДАИШ отново показа, че все още е в състояние да провежда нападения с голям ефект, чиято крайна цел е да разпали етно-конфесионалния конфликт в тази страна. Случилото се в Джебла и Тартус е предупредителен сигнал: страничните боеве, които водят помежду си арабските и кюрдските отряди в Северна Сирия – от Хасаке до Камишли и Алепо, отслабват общите усилия за разгрома на ДАИШ. Те контрастират и с подновените усилия на Вашингтон за овладяването на Ракка с помощта на Сирийските демократични сили, в които на кюрдите се отрежда ключова роля в сравнение с тази на арабите-сунити. Вярно е, че американската подкрепа за кюрдите доведе до значителни победи срещу ДАИШ в Северна Сирия. Но залагането на кюрдските отряди в предстоящата битка за Ракка би създало нови противоречия в региона. Терористичните взривове на смъртниците от „Ислямска държава“ в Камишли в Северна Сирия и в Тартус и Джабла в Западна Сирия бяха насочени срещу християни и алауити. Освен това, привържениците на „халифата“ в целия свят бяха призовани да извършват терористични акции срещу гражданите на Европа и САЩ в дните на започващия свещен месец „рамадан“. Всички тези действия пораждат въпроса – защо сега и каква е преследваната цел? Отговорът е, че сегашният момент е особено опасен за ДАИШ. Подготовката за атаката срещу Ракка съвпада с тази за битката за Фалуджа и Мосул в Ирак. Напоследък в Ирак и Сирия пристигнаха голям брой американски инструктури и съветници, както и формации на американските специални сили. С ускорени темпове се обучават местни бойци и се транспортира военно снаряжение. Интензивно протичат и срещите, провеждани както във Вашингтон, така и в, между американските военни експерти и представителите на местните сили, от които се очаква да извършат главните сухопътни операции по освобождаването на Ракка. Към тези тревожни за Абу Бакр ал-Багдади ходове се добавят и вестите за засилени противоречия и разцепления в собствените редици на ДАИШ, както и за засилено дезертьорство. При това се засилват и броженията на сунитските племена в районите под контрола на тази организация, като се стига до сблъсъци между местните и джихадистите в редица райони на Сирия и Ирак. Намаляват и самите контролирани от „халифата“ територии, както и източниците за финансиране, което на свой ред е довело до намаляване на заплатите на джихадистите и на помощите за техните семейства, както и на различните социални услуги, предоставяни досега от тази квазидържава. Негативно се отрази и загубата на редица опитни военноначалници и администратори, загинали под американските бомби. Всичко това подтикна ръководството на ДАИШ към самоубийствени атентати в дълбочина на територията на противника, които да нанесат удар предимно на районите, населявани от религиозни малцинства. Подобна е и причината ДАИШ да призовава към извършването на терористични актове срещу гражданите в Европа и Америка с оглед да реализира следните взаимнопреплитащи се цели:

Силата на слабостта и слабостта на силата

  • Да се внуши, че ДАИШ все още притежава иницитивата и запазва бойния си и разузнавателен потенциал, въпреки пораженията.

  • Объркване на противника чрез разколебаване подготовката за атаката срещу Ракка, в частност преосмисляне плановете за нужните сили за победата над ДАИШ.

  • Демонстриране несъстоятелността на твърденията на кюрдските автономни власти автономия, както и на сирийския режим, че са в състояние да гарантират сигурността и стабилността в районите, които контролират.

  • С атаката си против християните и алауитите ДАИШ се стреми да порази две цели с един камък, задълбочавайки пропастта между различните религиозни и доктринални групи и създаване на подходящи условия за привличане на нови рекрути. С тази цел ДАИШ се позиционира като защитник на сунитското население от враждебността на другите секти и религии.

  • Чрез терористичните си атаки срещу кантона Камишли, „Ислямска държава“ се опитва да покаже, че главната сила в рамките на Сирийските демократични сили, подкрепяни от Вашингтон, а именно – Отрядите за народна отбрана на кюрдската Партия на демократичния съюз, представляват заплаха за арабите, които бяха прогонени от селата си в този регион. Подобна тактика евентуално би допринесла за привличането на тези араби-сунити в редиците на самата ДАИШ.

  • Сплашването на населението на страните от Европа и САЩ и засилването на ислямофобията, което от друга страна би настроило мюсюлманите срещу мнозинството и би създало условия за вербуване на нови бойци за ДАИШ, които да ударят западните общества в тяхното сърце. Съпътстваща цел е и отклоняването на нови средства за засилване полицейските мерки и системите за наблюдение от страна на западните правителства в отговор на терористичните заплахи.

  • Отправяне на послание към всички, че Ирак, Сирия и Либия не представяват единствения працдарм на войната, която няма да приключи с евентуалното прогонване на ДАИШ от един или друг град, и че бойците ѝ са в състояние да нанесат удари във всички страни в света, като сегашната конвенционална война ще се трансформира в подривна дейност, която ще заплаши целия свят.