“– По закон съм длъжна да ви предупредя, че в къщата са умрели хора – каза брокерката..." (ОТКЪС)

„Ако попаднете на разкошна викторианска къща на добра цена, проверете дали не приютява духове, преди да я купите“ – с този шеговит съвет се обръща Кариса Орландо към своите читатели. Американската писателка обича да разказва истории още от дете, но като студентка избира да учи психология. Днес тя е клиничен психолог, специализиран в работата с деца и младежи. Докато работи по дисертацията си обаче, в опит да се разнообрази, започва да пише и първия си роман. Дълго време не споделя за него с никого, но постепенно ръкописът придобива все по-завършен вид, а скоро намира и своя издател. Така през 2023 година се ражда „Кървав септември“ – разтърсващ дебют, в който умението на Орландо да разказва истории се преплита с професионалните ѝ познания за човешката психика и сериозната ѝ вманиаченост по хорър жанра.

А всичко започва с един любопитен въпрос: „Ами ако някой, озовал се в обитавана от духове къща, откаже да избяга с писъци, а направи точно обратното – реши да остане на всяка цена?“. Тази необикновена идея стои в основата на романа, който започва там, където повечето истории за призраци обикновено свършват. Вместо да ни срещне с поредната героиня, отчаяно търсеща начин да се пребори с демоните в дома си, Орландо ни представя жена, която има всички основания да избяга… но избира да остане. Тази неочаквана промяна на перспективата предлага свеж и оригинален поглед към традиционните истории за призраци и „Кървав септември“ бързо печели вниманието на почитателите на хорър жанра, като през 2023 година дори успява да си заслужи две номинации за наградите на Goodreads – в категориите „Хорър“ и „Дебютен роман“.

Маргарет и Хал купуват красива викторианска къща на улица „Хоторн“, която има всичко, за което някога са мечтали, но и нещо, което никога не са търсили: съквартиранти, само че от свръхестествен вид. През по-голямата част от годината съжителството с тях е що-годе поносимо, но когато настъпи септември, нещата драстично се променят. По стените и стълбите започват да се стичат водопади от кръв, през нощта из стаите и коридорите ехтят необясними писъци, а иззад всеки ъгъл изскачат духовете на осакатени деца. И това дори не е най-страшното, защото в мазето се крие нещо още по-лошо.

Още с началото на романа Орландо хвърля читателя директно в разгара на събитията. Срещаме Маргарет четири години след настаняването ѝ на улица „Хоторн“, като междувременно тя е успяла да изгради перфектна система от правила, с която да направи живота си в къщата, ако не приятен, то поне поносим… дори през септември. Тя е от хората, които вярват, че човек може да свикне с всичко, нейният съпруг обаче е на съвсем различно мнение. И точно преди да започне четвъртият септември в къщата, той изчезва безследно. Тогава на вратата се появява дъщеря им – Катрин, която не подозира за случващото се по това време на годината, но е решена на всяка цена да открие баща си. Маргарет пък е готова на всичко, за да предпази детето си – не само от къщата и нейните обитатели, но и от тайните, които самата тя крие.

Къщата в романа не е вдъхновена от реално съществуващ обект или легенда, твърди Орландо. Тя умишлено създава универсален образ на възможно най-обитаваната от всички обитавани от духове къщи, на чийто фон още по-силно изпъква болезненото равнодушие на Маргарет. То ни подсказва, че случващото се всеки септември вероятно не е най-страшното, което тя е преживяла досега. Затова и неща, които за всеки нормален човек биха изглеждали напълно абсурдни – като да закусва с филийка със сладко в компанията на Фредрика, чиято глава е разцепена с брадва, – за Маргарет не са нищо повече от ежедневни неудобства, с които вече е свикнала. Всъщност къщата постепенно се разкрива като отражение на разпадащия се живот и семейство на Маргарет – жена, готова на всичко, за да запази поне перфектната фасада пред света, когато всичко е напът да рухне, дори ако цената е собственият ѝ разум.

Вероятно няма нищо по-страшно от онова, което човешката психика е способна да създаде – а като психолог Орландо го знае по-добре от всеки друг. Затова тя подхожда с особено внимание, уважение и отговорност към темите, свързани с менталното здраве, които разглежда в дебютния си роман. В „Кървав септември“ авторката се осмелява да надникне доста дълбоко в мрачните пластове на човешката психика – сякаш слиза в нейното мазе, за да изследва ужаси, които не са само свръхестествени, а болезнено човешки: сложните семейни отношения, последствията от травмата, алкохолизма и насилието.

Всичко това обаче се случва в защитеното пространство на фикционалната история, в която Орландо умело балансира между обтягащото нервите напрежение, смразяващия кръвта ужас и черния хумор, който се ражда съвсем естествено от контраста между кошмара, разиграващ се около Маргарет, и почти невъзмутимото ѝ отношение към него. Понякога типични хорър епизоди звучат едновременно плашещо и абсурдно смешно. В други моменти смехът се прокрадва между напрежението само за да може следващата ужасяваща сцена да връхлети читателя напълно неподготвен. Кариса Орландо майсторски съчетава различни поджанрове и литературни похвати, за да създаде завладяваща нетрадиционна история за обитавана от духове къща, която носи силен емоционален заряд и държи читателя на тръни до последната страница. Резултатът е мрачно забавен, истински ужасяващ и изненадващо трогателен роман, който успява едновременно да разсмее, да изплаши и да докосне.

Шокираща, наелектризираща и страшно оригинална.

– Симон Сейнт Джеймс

Шедьовър, който умело смесва хорър, сложен психологически трилър и черен хумор – всичко това, преплетено в красива проза. Изплаши ме по най-добрия възможен начин.

– Джеси К. Сутанто, автор на „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“

Точно когато сте си помислили, че сте видели всичко, което един роман за духове може да предложи, „Кървав септември“ идва, за да ви докаже обратното – със зловеща, мрачно забавна и емоционална история за духовете, които обитават не само къщи, но и бракове.

- Грейди Хендрикс, автор на „Наръчник на южняшкия читателски клуб за убиване на вампири“

Метафората е многопластова и на моменти сърцераздирателна, защото тайните, пазени както от една къща, така и от едно семейство, постепенно излизат наяве с покъртителна сила в този зловещ дебют.

- Library Journal

„Кървав септември“ е завладяващо приключение, което ще ви сграбчи и ще ви завлече в тъмното като в рог мазе, което до момента сте избягвали.

– Bookpage

Кариса Орландо има докторска степен по клинична психология и специализира в работата с деца и юноши. В професионалната си дейност тя се посвещава на подобряването на качеството и достъпа до грижи за психичното здраве на децата и техните семейства. Кариса пише под една или друга форма още от малка, а преди да се насочи към психологията, изучава творческо писане в колежа. Тя е запален почитател на хорър жанра и в своя разтърсващ дебютен роман – „Кървав септември“, съчетава тази своя страст с дълбоката си любов към разказването на истории и познанията си за човешката психика.

* * *

Из "Кървав септември" от Кариса Орландо

Снимка Benitorial

Скъпи прекрасни читателю,

Безкрайно ти благодаря, че си подхванал романа ми „Кървав септември“! Докато четеш, помни следното: без значение колко силно кървят стените или колко ядосани станат призраците, човек може да преживее всичко. Стига просто да следва правилата.

Приятно четене и стой далеч от мазето.

Пролог

Това беше къщата на мечтите ни.

Разбрах го от момента, в който пристъпих прага по време на огледа. Ако трябва да съм напълно честна – разбрах го от момента, в който видях обявата за имота във вестника. Огледът беше просто формалност. Щях да купя мястото, така или иначе.

Къщата обаче си заслужаваше да се види. Във викториански стил, кобалтовосиня, с изящни первази в бяло и широка веранда, обграждаща целия дом, за която само можеха да ни завиждат. Алеята беше дълга, а дворът – просторен. Цялото място беше заобиколено от дървета и се отличаваше с очарователно уединение. Освен това си имаше и кула – истинска кула със заострен връх, – която придаваше още по-старовремски вид на къщата, но в това ѝ беше чарът. Дори не бях стъпила на алеята, когато разбрах, че това място беше моят – нашият – дом.

Никога не съм имала такъв преди, дори като дете. Семейството ми се местеше доста често – от къща в апартамент, после пак в къща, а веднъж за известно време даже и в контейнер за живеене, – всичко зависеше от това колко добре се справяхме финансово и дали баща ми си пиеше лекарствата. Колкото повече пораствах, толкова повече копнеех да се установя някъде – в истинска къща със здрави основи, където да пусна корени и никога повече да не мръдна оттам. Да се откъсна от непредсказуемото си семейство, ми се струваше като първата стъпка към осъществяването на тази мечта. Сега като се замисля обаче, явно съм била доста наивна да очаквам каквато и да е стабилност в двайсетте си години. Не намерих къщата, нито пък пуснах корени, но срещнах съпруга си, а това все пак се брои за нещо.

Хал разбираше какво е да копнееш за свое собствено място, собствен дом. Семействата ни си приличаха, затова още преди да се оженим, двамата вече мечтаехме да притежаваме прекрасна старовремска къща, по възможност викторианска. Постоянно обсъждахме как той ще си има кабинет с мебели от масивно дърво, където ще пише романите си, а аз – ателие, обляно в светлина, в което ще създавам шедьоврите си, докато детето ни си играе тихичко в осеяния с цветя двор. Представяхме си как ще напълним дома си с антикварни мебели, ще организираме пищни соарета, на които постоянно ще разказваме истории за всяко кътче от къщата, а гостите ни ще кимат възхитено. Дори си мечтаехме как ще ни включат в едно от онези списания за исторически домове, а в статията ще сложат снимка на двама ни, позиращи първо в луксозната дневна, после в голямата спалня, накрая в парника за цветя (разбира се, че ще имаме парник) – на централните две страници, но посветени на една друга фантазия¹. Повече от всичко обаче мечтаехме за дом, който можехме просто да наречем свой. Място, където да живеем, да остареем и да умрем.

Разбира се, семейният живот взима неочаквани обрати. Хал дълго време не можеше да публикува книгите си и трябваше да си докарва доходи като писател на свободна практика – измисляше напудрени статийки за местния вестник и водеше няколко семинара в общинския колеж. Аз съчетавах отглеждането на малката ни дъщеричка Катрин с различни временни занимания – продавачка, административен асистент и учител по заместване. Рисувах само когато можехме да си позволим художествените материали. Превърнахме се в семействата си – в зависимост от обстоятелствата се местехме от къща в апартамент, от друга къща в друг апартамент. И винаги бяхме под наем, не можехме да си позволим да притежаваме жилище.

Но след тези проблеми (а кое семейство не се е сблъсквало с проблеми?) всичко започна да се нарежда. Катрин тъкмо навлизаше в късните си тийнейджърски години, Хал успя да продаде правата за няколко книги и получи скромни, но постоянни авторски възнаграждения за тях. Аз пък рисувах все повече и дори изложих някои от платната си в една местна галерия. Успяхме да наемем малка къща в прилично състояние. Хазяинът ни спести твърде високите увеличения на наема през годините. Установихме се, обзаведохме къщата, както на нас ни харесваше, и за известно време почти я чувствахме като своя собствена. Почти. Катрин тъкмо замина да учи (с пълна стипендия, умното ми момиче), а двамата с Хал смятахме, че сме здраво стъпили на земята, но също така бяхме забравили за мечтата си да имаме собствено жилище, независимо дали е във викториански стил, или не. Вече нямаше значение, защото намирахме уюта в другия – аз бях домът на Хал, той беше моят и в онзи момент това ни стигаше. Харолд, Маргарет и Катрин Хартман – трима скитници, едно семейство.

Бяхме се отказали от търсенето на жилище. Кой знае как ми щукна да обърна на страницата за недвижими имоти във вестник, който рядко четях. Там видях къщата на мечтите си в цялата ѝ прелест. Във викториански стил – точно каквато винаги сме искали. На почтена възраст. Невероятно красива. И за толкова ниска сума, че Хал се обади три пъти на брокерката, за да провери дали е истина, преди изобщо да си запазим час за оглед.

Къщата със сигурност щеше да се нуждае от лек ремонт. Но все пак беше в добро състояние за място, на което никой не е живял от деветдесетте години насам, когато собствеността била безцеремонно прехвърлена от последния ѝ обитател на банката. Сградата беше на близо сто и петдесет години и беше остаряла като отлежало вино – запазена и улегнала, а не разпадаща се и грохнала под тежестта си. Имаше нужда от малко боя и лак за дърво и щеше да изглежда като нова.

Докато брокерката по недвижими имоти ни развеждаше наоколо, двамата с Хал гледахме с ококорени очи като деца, посочвахме къде точно ще поставим мебелите, заплювахме си коя стая за какво ще използваме. Той избра за свой кабинет голямо помещение на втория етаж и знаеше как точно ще разположи бюрото си още преди брокерката да изкачи стълбите. Аз пък се влюбих в слънчевата стая само по снимката от брошурата – там щеше да бъде ателието ми и вече си представях как рисувам усърдно в слънчевите следобеди. И разбира се, и двамата с Хал се съгласихме, че стаята срещу стълбището ще бъде нашата спалня, където всяка сутрин ще се будим и ще наблюдаваме прекрасната гледка, откриваща се през прозореца.

– По закон съм длъжна да ви предупредя, че в къщата са умрели хора – каза брокерката, като едва си поемаше дъх, когато ни настигна на третия етаж. Стори ми се, че избягването на думата „убийство“ беше преднамерено. – Всъщност става въпрос за два смъртни случая. Господарката на дома и една прислужница. Е, случило се е преди повече от сто години все пак.

Почти не слушахме какво ни говори. Бяхме заети да си представяме как пием чай в леглото, докато наблюдаваме гледката навън.

– Да, минало е много време оттогава – обади се Хал замечтано.

– Така е – съгласи се брокерката. – А пък собственикът на къщата по онова време, мъжът, който… сещате се. Ами мисля, че е страдал от някаква форма на психоза. По-късно се е самоубил. Но всичко това е просто стечение на обстоятелствата.

– Като се има предвид колко стара е къщата, по-странно би било, ако нещо такова не се е случило – отвърнах аз, без дори да осъзнавам какво точно казвам, защото в онзи момент влизах в дрешника. Дрешника!

– А другите хора, живели в къщата – започна брокерката, снишавайки гласа си толкова много, че едва я чувах­ме, – изглежда, са починали от естествена смърт.

Не разбрах точно какво каза, защото Хал ме викаше от банята, където почти се разплаках при вида на ваната с декоративни крачета. Брокерката явно се отпусна от липсата на въпроси за смъртните случаи и огледът продължи.

Мазето не ме впечатли особено – беше недовършено и без прозорци, с пръстен под и мирис на застояло. Усетих нещо усойно долу, от което кожата ми настръхна, но го отдадох на студения въздух и мъждивото осветление. С Хал си казахме, че ще довършим ремонта тук, след като се нанесем – имаше нужда от нова настилка, а трябваше да измислим нещо и за светлината и миризмата. Още в онзи момент обаче плановете ни за мазето не звучаха съвсем категорични и аз с облекчение установих, че дори нямаше да се наложи да слизаме долу – котлето и бойлерът се намираха в гардероб в задната част на къщата, а електрическото табло беше в кухнята. Не се задържахме дълго долу и не забелязахме, че брокерката през цялото време стоеше и ни наблюдаваше от върха на стълбите в добре осветеното преддверие.

След това се насочихме към двора и съвсем забравих­ме за мазето.

Може би ако двамата с Хал се бяхме сетили за всички страшни филми, които бяхме гледали през годините, щяхме да осъзнаем колко глупави сме били в онзи момент. Но и през ум не ни мина за тях и не осъзнахме заблудата си. Вместо това купихме къщата и го отпразнувахме с шампанско (за мен) и пенлив сайдер (за Хал). Най-накрая си имахме къща, своя собствена. Къща, в която да живеем, да остареем и да умрем. Когато споделихме новините на Катрин, тя звучеше изненадана, но се зарадва и обеща, че ще ни дойде на гости веднага след като успее да си вземе отпуск от новата си високоплатена работа и новата си амбициозна приятелка.

С други думи, почувствахме се като у дома си. Нищо не можеше да ни помръдне от тази къща, ако ще и някой да ни подгонеше с железен лост. Поне мен. Както се оказа по-късно, Хал можеше да бъде помръднат малко по-лесно.

Първите няколко седмици в къщата бяха същинско блаженство. Но само защото все още беше месец май.

---

¹ В миналото централните две страници в повечето списания били запазени за провокативни портрети на модели или дори еротични снимки. – Б. пр.