Мрачен, напрегнат и завладяващ, романът „Момиче с часовников механизъм“ от Ана Мацола вече е наличен на български със знака на издателство „Кръг“. От бедните и разгулни квартали на Париж до бляскавите зали на Версай и будоара на мадам Дьо Помпадур – какво стои в основата на страховита загадка, в която се преплитат изчезнали деца, полицейски интриги и чудновати механични създания? Творбата излиза у нас в превод на Борислав Стефанов, а корицата и ефектните цветни порезки на изданието са дело на Теодор Мирчев от Kontur Creative. „Момиче с часовников механизъм“ вече е сред най-търсените заглавия на шатрата на „Кръг“ (№36) на столичната Алея на книгата, която се провежда на бул. „Витоша“ от 7 до 13 септември.

Историята ни отвежда в средата на XVIII в. – време на крайности, когато разкошът на френския двор съществува редом с мизерията по улиците на Париж, а новите научни открития разпалват едновременно възхищение и страх. Младата Мадлен, израснала в публичния дом на майка си, е принудена да приеме опасна задача от полицията. Тя постъпва в дома на прочутия часовникар и изобретател доктор Райнхарт под предлог, че ще се грижи за дъщеря му Вероник... но истинската ѝ мисия е да следи домакина си и да докладва за загадъчните му занимания.

Необикновени творения насищат работилницата на Райнхарт – изящни механични птици, сребърни паяци и автоматони, които изглеждат като живи. Докато из Париж се носят слухове, че изобретенията му може би прекрачват границите на възможното, от градските улици започват безследно да изчезват деца. Постепенно Мадлен се оказва въвлечена в далеч по-голяма загадка, чиито следи водят чак до сърцето на Версай. А колкото повече научава, толкова по-трудно става да различи истината от измамата и да реши на кого може да се довери.

Зад криминалната интрига на „Момиче с часовников механизъм“ стои любопитна историческа основа. Авторката Ана Мацола черпи вдъхновение от действителните изчезвания на деца от парижките улици в края на 40-те години на XVIII в., около които се раждат множество зловещи слухове и градски легенди. Друг важен източник за романа е увлечението на епохата по автоматоните – удивителни механични фигури, които имитират движенията на живи същества и поставят все по-неудобния въпрос къде минава границата между човек и машина.

В тази атмосфера Мацола изгражда не само завладяваща мистерия, но и история за хора, които се опитват да избягат от ролите, отредени им от обществото. А научният прогрес, който обещава да разшири границите на възможното, постепенно разкрива и своята по-мрачна страна – обсебването, амбицията и готовността човешкият живот да бъде превърнат в средство за постигането на велика цел.

„Момиче с часовников механизъм“ е сред най-интригуващите нови издания на шатра №36, където на Алеята на книгата в София се намира издателство „Кръг“. С атрактивна отстъпка до 13 септември там може да откриете още „Галапагос“ от модерния класик Кърт Вонегът, „Изчезналият „Ван Гог“ от Джонатан Сантлофър, провокативната „Изкуството да надхитриш кармата“ от Елисабет Бенавент, както и специална селекция от близо 70 заглавия с намалена цена от 3 €.

Ана Мацола (р. 1978) е английска писателка и адвокатка, нашумяла с историческите си криминални романи. Печелила е редица престижни литературни отличия, сред които „Едгар Алън По“ и „Златен кинжал“ от Асоциацията на криминалните писатели във Великобритания. „Момиче с часовников механизъм“ е бестселър във Великобритания и други страни.

* * *

Из „Момиче с часовников механизъм“ от Ана Мацола

Снимка "Кръг"

През следващите две седмици времето стана по-студено и сурово, цената на хляба скочи, а птиците падаха замръзнали от небето. Мъжете палеха огньове по улиците, за да спасят бедняците от смърт, децата спяха върху пещите за вар, а новородените замръзваха по праговете на сиропиталищата. Снегът падаше плътен и безшумен като смъртта. Забулваше мръсотията, покрила улиците, застилаше реката от отпадъци и разложение, която течеше по средата на пътищата, и уличките на бедняшките квартали заблестяха като салоните на богатите. И когато дойде денят Мадлен да напусне „Академията“ на Маман, за да отиде при часовникаря, земята бе замръзнала като блестяща ледена покривка. Тя се облече бързо и тихо в сумрака на зимната зора, заслушана в потропването на мишките в стените. След това се наведе да целуне спящата глава на Емил – вдишваше миризмата на момченцето и се молеше (с думи, които обикновено не се използват в молитви) да не би и тя, като някоя от тези трополящи мишки, да е поела право към някой капан.

Мадлен излезе от все още тъмната къща и забърза предпазливо с тънките си кожени ботуши по улица „Тевено“, покрай захлопнатите прозорци на ключарите, майсторите на ветрила и незаконните книгопродавачи. Тук и да си стоят! Тя отиваше на по-хубаво място. Когато наближи входа, където спеше бездомното момиче, пъхна ръка в джоба си. Входът обаче беше празен и тя изведнъж усети същата празнина в себе си. Беше останала една чаша, която момичето използваше за супа, но самото него го нямаше. Разбира се, възможно бе да е намерило някоя милосърдна душа или още по-вероятно – да са го изгонили. Напълно възможно бе и да е мъртво. Е, нали точно това и очакваше? Не биваше да мисли повече.

На ъгъла на улица „Бу дьо Монд“ Мадлен долови миризмата на кафе и видя старата Мари с тенекиения съд на превития си гръб и лъскавата калаена чаша в ръка.

– Поспри за минутка, душко! Две су за чаша.

Но Мадлен не можеше да спира. Щяха да се зачудят що за прислужница става толкова късно, каква господарка на къщата би ù позволила това. Тя продължи покрай величествените стъпала на Лувъра, където снегът беше струпан на пирамиди, и по крайбрежната „Екол“, където вързаните лодки се блъскаха в брега, а покрай тях безшумно плаваше подутият труп на едно куче. След това продължи по „Пон Ньоф“, където двата часовника на „Ла Самаритен“ ù показаха, че ù остават само няколко минути, където снегът бе примесен с пепел, кал и изпражнения, с бразди от колелата на каруците и отпечатъци от конски копита, и където увити в шаловете си чиновници, шивачи, продавачи на вина, ловци на плъхове, бръснари и книжари си проправяха път към офисите, работилниците и домовете на gens de qualité. По откритото продължение на моста вятърът беше ледена вълна, която щипеше кожата и развяваше перата по шапките. Мадлен погледна назад над сивата вода към десния бряг – към мястото, което през последните единайсет години бе представлявало едновременно неин дом и затвор, което почти я беше убило. Може би това щеше да е шанс да заживее отново. А може би щеше да я довърши.

След малко се озова на Ил дьо ла Сите, на края на елегантния площад „Дофин“ с триъгълника от високи къщи – домовете на търговците на скъпоценни камъни, продавачите на перли, майсторите на огледала и часовникарите, които чак сега се бръснеха, отпиваха от сутрешния си шоколад и отключваха скъпоценните си стоки. Докато бързаше към далечния край на площада, тя долови аромата на печащо се тесто и видя опашката от треперещи слуги, които чакаха да купят от днешния хляб. Видя ръцете на двама просяци, протегнати към излизащите с набрашнени хлябове, и отговора в извърнатите лица. В Париж, ако не можеш да си изкараш хляба, то костите ти все едно са от стъкло, защото другите те гледат и не те виждат.

Когато най-сетне стигна до далечния край на площада, около нея прозвуча силното звънтене на камбаните от всички църкви на острова и на самия град и се понесе над водата – всяка камбана със своя собствен звън, който се вливаше в огромния прилив от звуци, като че ли самото време я преследваше.

И тогава се озова на стъпалата на къщата със златния часовник. Изстърга снега и лайната от ботушите си, вдигна ръка към месинговата дръжка, пое си дълбоко дъх и почука.

Остана така около минута, стиснала чантата си в ръка и загледана във високата къща от пясъчник, в издължените прозорци, които блестяха хладно на утринната светлина и скриваха онова, което се намираше вътре. Сградата сякаш се бе наклонила напред, гледаше я отвисоко и с презрение и я виждаше каква е всъщност. Разбира се, къщата изглеждаше величествена в сравнение с тази, от която беше дошла, но не чак толкова, колкото беше очаквала. Заради казаното от Камий тя си представяше нещо по-натруфено, по-изискано, същински дворец, а всъщност къщата имаше изпития и отблъскващ вид на приют за бедни или лудница. Докато стоеше там, Мадлен си даде сметка, че всичко, което знаеше за това място и за часовникаря, идваше от човек, на когото не би поверила портмонето си.

Най-сетне вратата се отвори и на входа застана мъж, който не се усмихна. Никога не беше виждала толкова тъмен човек, поне не отблизо. Беше облечен в бледосиня ливрея със златни нишки. Камериер. Каза само: „Вие сте новата прислужница“, и се отдръпна, за да я пусне да влезе.

Коридорът бе покрит с редуващи се черни и бели мраморни плочки и единственият звук в тишината беше тик-так, тик-так. Покрай стените имаше редица от часовници: висок часовник с богата месингова украса, друг позлатен, покрит с рояк от малки златни фигурки, и такъв на пиедестал със сребърна птица, която отваряше и затваряше човката си. Нямаше нищо необичайно в часовниците, разбира се – все пак това бе дом на часовникар, – но движението на машините, непрекъснатото им тиктакане я тревожеше двойно повече. Защото те не биеха в такт, а без синхрон, като паническо, неравномерно туптене на сърца.

Камериерът вървеше пред нея по коридора, без да говори, така че тя можеше да оглежда стените и висящите над часовниците картини. Не бяха точно картини, а скици на човешки кости, а после и на човек, нарисуван без кожа, с празни очни кухини. Мястото лъхаше на студено, миришеше на восъчен лак и лилии – нищо общо с твърде човешката миризма на пот, пудра, димяща лой и пикня, с която бе свикнала в дома на майка си. Тя обаче усещаше, че тук има хора, които дишат тихо и наблюдават. Спусна се след камериера по стълбите към кухнята – голяма, облицована с плочки стая, в която висяха медни тигани, осолени шунки, светла закачалка с фазани. Една жена с бяла шапка стоеше до печката и бъркаше кафе в тенджерка. Гърбът ù изглеждаше крехък и тънък.

Жената се обърна.

– Време беше.

Колко бе часът, може би осем и пет? Мадлен направи бърз реверанс.

– Пътищата бяха ужасно заледени, мадам.

А като се има предвид колко опасно е цялото това начинание, радвайте се, че изобщо съм тук – добави наум. Вече имаше чувството, че не е трябвало да идва, че нещо в тази къща не е както трябва.