Здравейте,
Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България. Днешното издание на рубриката ни е извънредно и посветено на понятието "справедлива цена", залегнало в икономическото проектозаконодателство на новото правителство. Откликваме на актуалността на темата и на големия обществен интерес.
Вътрешният пазар на Европейския съюз не познава универсална категория „справедлива цена“, но познава много начини да я търси. От злоупотреби с господстващо положение до държавни тавани и маржове – Съдът на ЕС от десетилетия чертае границата между свободната конкуренция и политическото изкушение да се регулират цените.
Когато „справедливата цена“ не е правна, а политическа категория
В правото на Европейския съюз няма дефиниция на „справедлива цена“. Нито договорите, нито директивите за вътрешния пазар или защитата на потребителите използват този термин като нормативен критерий. Цените в ЕС по правило се определят от конкуренцията, а държавната намеса е изключение, което трябва да бъде строго обосновано.
И все пак понятието се появява – но само в един много специфичен контекст: когато дадена компания с господстващо положение е обвинена, че продава на „нечестни“ или „необосновано високи“ цени. Тогава регулаторите и съдилищата трябва да преценят дали цената има разумна връзка с икономическата стойност на продукта. Това е единственото място, където европейското право допуска разговор за „справедливост“ в ценообразуването.
United Brands: делото, което постави рамката
Първият голям казус е от 70-те години – United Brands срещу Европейската комисия. Компанията, която държи огромен дял от пазара на банани, е обвинена, че продава на прекомерно високи цени в някои държави членки. Комисията налага санкция, а спорът стига до Съда на ЕС.
Съдът отменя част от решението, но въвежда ключовия тест, който се използва и днес: една цена е „нечестна“, ако е прекомерна сама по себе си и ако няма разумна връзка с икономическата стойност на продукта. Така се ражда европейският стандарт за оценка на „необосновано високи“ цени – сложен, икономически и далече от политическите представи за „справедливост“.
AKKA/LAA: когато авторските права стават тест за пазарна сила
Десетилетия по-късно латвийската организация за колективно управление на авторски права AKKA/LAA е обвинена, че определя прекомерни тарифи за използване на музика в търговски обекти. Националният съд пита базирания в Люксембург Съд на ЕС как да прецени дали цените са „нечестни“.
Съдът на ЕС потвърждава теста от United Brands и добавя важен елемент: сравнение с други държави членки може да бъде валиден индикатор, стига пазарите да са достатъчно сходни. Делото завършва с това, че латвийският съд трябва да направи детайлен икономически анализ, а не да приема автоматично, че по-високата цена е злоупотреба.
SABAM: белгийският вариант на същия спор
Белгийската организация SABAM също е обвинена, че определя прекомерни тарифи за авторски права. И тук Съдът на ЕС повтаря принципите: високата цена сама по себе си не е нарушение; нарушение е, ако тя е икономически необоснована. Решението затвърждава линията, че „справедливата цена“ не е политическо понятие, а икономически тест, който трябва да бъде доказан.
C‑400/19 и C‑557/23: границите на държавната намеса в случаите с Унгария
Успоредно с делата срещу частни компании, Съдът на ЕС разглежда и случаи, в които държавите се опитват да регулират цените. В решение C‑400/19 Съдът подчертава, че държавните мерки за контрол на цените трябва да бъдат строго пропорционални и да не нарушават конкуренцията повече от необходимото. В C‑557/23 се стига още по-далеч: задължителното разкриване на търговски маржове може да бъде несъвместимо с правото на ЕС, ако води до фактическо регулиране на цените или до ограничаване на конкуренцията.
Делото C‑400/19 произтича от спор между търговец и унгарските власти относно национална мярка, която задължаваше магазините да предоставят на държавните органи подробна информация за цените и търговските си маржове. Унгария твърдеше, че това е необходимо за защита на потребителите и за предотвратяване на „необосновано високи цени“ в условията на пазарни сътресения. Търговецът оспорва мярката, като твърди, че тя нарушава свободното движение на стоки и принципите на конкуренцията, защото принуждава фирмите да разкриват чувствителна търговска информация и фактически води до държавен контрол върху ценообразуването.
Съдът на ЕС постановява, че подобни мерки могат да бъдат несъвместими с правото на ЕС, ако чрез тях държавата получава възможност да влияе върху цените или да изкривява конкуренцията. Според решението задължението за разкриване на маржове и ценови структури може да доведе до фактическо регулиране на цените, което противоречи на принципа на свободно формиране на цените на вътрешния пазар. Съдът подчертава, че държавите членки могат да въвеждат мерки за защита на потребителите, но те трябва да бъдат пропорционални, да не създават административна тежест, която възпрепятства търговията, и да не позволяват на правителството да се намесва в пазарните механизми по начин, който нарушава конкуренцията.
Делото C‑557/23 е по преюдициално запитване от унгарски съд, сезиран от търговската верига SPAR Magyarország, която оспорва наложена ѝ глоба заради неспазване на унгарски правителствен декрет. Този декрет задължава търговците да продават определени основни хранителни продукти (захар, брашно, олио, месо, мляко, а по-късно и яйца и картофи) на фиксирани цени и в предварително определени количества, изчислени на база наличностите им през предходна референтна година. Мярката е въведена първо по време на пандемията, а след това разширена след началото на войната в Украйна. SPAR е санкционирана за това, че в един от магазините ѝ не е поддържала изискуемите количества от пет продукта, и завежда дело, твърдейки, че декретът противоречи на правото на ЕС.
Съдът на ЕС постановява, че унгарската мярка нарушава правото на ЕС, по‑специално Регламент 1308/2013 за общата организация на пазарите на селскостопански продукти. Според Съда задължението за продажба на фиксирани цени и в определени количества пречи на свободното формиране на цените и количествата, което е фундаментален принцип на общия пазар. Дори целите, посочени от Унгария – борба с инфлацията и защита на уязвими потребители – не оправдават подобна намеса, защото мерките не са пропорционални. Така Съдът потвърждава, че държавите членки не могат да въвеждат ценови тавани и количествени изисквания, които изкривяват конкуренцията и нарушават свободното движение на стоки.
Тези решения се превърнаха в аргумент срещу национални инициативи за тавани на надценки, задължителни „справедливи“ цени или административно определени маржове – включително в страни като Унгария, Румъния и България.
Къде държавата може да се намесва – и къде не
Европейското право допуска намеса в ценообразуването само в строго ограничени случаи: при услуги от общ икономически интерес, в енергетиката, пощите, транспорта или в извънредни ситуации. Дори тогава намесата трябва да бъде временна, пропорционална и да не изкривява пазара.
Във всички останали случаи цените трябва да се определят от конкуренцията. Това е фундамент на вътрешния пазар – и Съдът на ЕС последователно го защитава.
„Справедливата цена“ – мит, който политиката обича, а правото избягва
В крайна сметка ЕС не определя „справедливи“ цени. Той определя правила, които да гарантират, че цените се формират свободно, а злоупотребите се санкционират. Там, където политиката търси морални категории, правото предлага икономически тестове. И когато държавите се опитат да заменят пазара с административни решения, Съдът на ЕС напомня, че свободната конкуренция е не просто принцип, а основа на европейския проект.
Кой пази пазара? Ролята на регулаторите в ЕС
В архитектурата на вътрешния пазар регулаторите са онези институции, които трябва да гарантират, че конкуренцията е реална, а потребителите – защитени. Европейската комисия, националните органи по конкуренция и националните агенции за защита на потребителите действат паралелно, но с различни правомощия и различни прагове на намеса.
Комисията се намесва, когато дадено поведение има трансграничен ефект или когато става дума за големи компании, чиито действия могат да засегнат целия вътрешен пазар. Тя разследва картели, злоупотреби с господстващо положение и антиконкурентни сливания. В контекста на „справедливата цена“ това означава, че Комисията може да разследва прекомерни цени, но само ако те са резултат от злоупотреба с пазарна сила и засягат повече от една държава членка. В противен случай компетентни са националните органи.
Националните комисии за защита на конкуренцията прилагат същите правила, но на национално ниво. Те могат да разследват местни монополи, доминиращи компании или секторни практики, които водят до необосновано високи цени. В много случаи именно те първи откриват проблемите – както се случи с делата срещу колективните организации за авторски права в Латвия и Белгия, които по-късно стигнаха до Съда на ЕС.
Заедно с тях действат и националните органи за защита на потребителите. Тяхната роля е различна: те не регулират цените, а следят за нелоялни търговски практики, подвеждаща реклама, скрити такси или злоупотреби с уязвими потребители. Те могат да се намесят, ако дадена цена е представена по измамен начин, но не и ако тя просто е „висока“.
Независимостта на тези органи е ключов принцип на европейското право. Директивите за конкуренцията и потребителската защита изискват те да бъдат институционално и функционално независими от правителствата. Това означава, че кабинетът или парламентът не могат да им нареждат кого да разследват, какви решения да вземат или какви санкции да наложат. Могат да определят общи политики, да приемат законодателство или да поставят стратегически цели, но не и да се намесват в конкретни производства.
Съдът на ЕС нееднократно е подчертавал, че независимостта на регулаторите е условие за ефективното прилагане на правото на ЕС. В решения по дела за енергийни и телекомуникационни регулатори той е постановявал, че държавите членки не могат да използват тези органи като инструмент за политически контрол върху пазара. Същото важи и за органите по конкуренция: те трябва да действат без натиск, дори когато техните решения са неудобни за правителството.
Кога търсенето на „справедлива цена“ нарушава вътрешния пазар
Политическото изкушение да се говори за „справедливи цени“ често води до мерки, които противоречат на основните свободи на вътрешния пазар. Най-честият проблем е, че подобни инициативи – тавани на надценки, фиксирани маржове, задължително разкриване на търговски тайни или административно определени „референтни“ цени – ограничават свободата на установяване и свободното движение на стоки.
Когато държавата фиксира максимални маржове или определя „справедливи“ цени, тя фактически елиминира конкуренцията като механизъм за определяне на стойността. Това може да обезкуражи навлизането на нови участници на пазара, да направи инвестициите по-рискови и да доведе до недостиг на стоки. Съдът на ЕС многократно е постановявал, че подобни мерки са допустими, само ако са строго необходими и пропорционални – а в повечето случаи те не са.
Друг риск е фрагментацията на вътрешния пазар. Ако всяка държава започне да определя „справедливи“ цени по свой критерий, компаниите ще бъдат принудени да работят по 27 различни режима. Това противоречи на принципа на свободното движение на стоки и услуги и може да доведе до бариери, които ЕС отдавна се опитва да премахне.
Има и трети аспект: прозрачността. Задължителното разкриване на търговски маржове, което някои държави обсъждат като инструмент за „справедливи цени“, може да улесни координацията между конкуренти и да доведе до картелно поведение. Именно това предупреждение стои зад решенията C‑400/19 и C‑557/23, които подчертават, че прекомерната прозрачност може да бъде толкова вредна, колкото и липсата на прозрачност.
В крайна сметка търсенето на „справедлива цена“ може да се превърне в нарушение на самите принципи, които трябва да защитават потребителите: свободна конкуренция, достъп до разнообразие от стоки и услуги и равни условия за всички участници на пазара. Европейското право допуска намеса, но само когато тя е изключение, а не правило.
