И пътя ни ще сочи, докато просто си стои" (ОТКЪС)

В свят, в който всеки се чувства все по-отдалечен от инакомислещите и постепенно се затваря в удобството на собствения си обществен балон, Радослав Бимбалов („Млък“, „Екстазис“ и „Ти, подобие мое“) се завръща с един завладяващ и откровен роман за абсурда на крайното разделение. 

Ироничен и виртуозен в своя изказ, „Зид“ се появява в книжарниците навръх Международния ден на книгата и авторското право в две издания – с твърди и меки корици –  за да постави въпроса „Докъде, като общество, сме готови да стигнем в разделението си?“

"Добрият стар слон. Още щом го видях. Знаех, че ще свърши работа" (ОТКЪС)

В спокоен балкански град наглед безобиден спор за произхода на местните жители постепенно се превръща в дълбок и неизбежен конфликт за идентичност. Увлечени в страстта на две противоположни истини, страхът и обидата изместват разбирателството между хората, съседите се превръщат във врагове, думите –  в оръжие. А насред зейналата между двете спорещи страни пропаст се оказват Стефан и Филип – двама братя, израснали заедно, говорещи общия език на споделените спомени, но все по-трудно намиращи думи един към друг. Двама братя, неусетно останали от двете страни на едно и също убеждение – че са прави.

В малкия град жителите намират парче от миналото си и го използват, за да унищожат настоящето си. Достигнали до драматични крайности в своето разделение, те сами взимат решение да издигнат висок тухлен зид през средата на града си. 

Зидът е спасение. Зидът е равновесие. Оттатък не е нормално като отсам, това е ясно за всеки и от двете страни, и точка.

„Зид“ изобличава портрета на едно общество, в което всеки се зазижда доброволно в собствените си убеждения, превръща ги и в единствена мярка за истина, в граница, отвъд която другият не съществува.

Официалната премиера на книгата ще се състои на 28 април в София, в Малък градски театър „Зад канала“.

Сред червеното кадифе на театралното пространство Радослав Бимбалов, Здравка Евтимова и проф. Александър Кьосев ще потопят читателите в дискусия за стените, които сами издигаме помежду си.

Модератор на разговора ще бъде уважаваната журналистка Анна Цолова, а събитието ще протече под звуците на китарата на Ангел Демирев.

Линк към събитието може да откриете тук.

Две седмици по-късно пловдивската публика ще има възможност да се срещне с автора на 12 май от 18:30 ч. в LUCKY Дом на киното.

„Зид“ е смел роман-притча за абсурдния начин, по който хората търсят своята идентичност чрез отрицание на другите. Това е болезнено актуална история, която атакува в самата ѝ сърцевина идеята за разделението. 

Историите на Бимбалов са като да отвориш отдавна залостен прозорец след дълга зима – хем изненадващо свежи, хем сякаш ги помниш отнякъде. Това е ефектът на доброто разказване – то едновременно изненадва и успокоява.

Захари Карабашлиев, за „Млък“

Една увличаща лична история сред чуждите истории за край. Отдавна не бях чел толкова изящно написана книга.

Георги Господинов, за „Екстазис“

„Ти, подобие мое“ е смела и важна книга, пример за това как литературата може да бъде етичен акт.

проф. Мари Врина-Николов, за „Ти, подобие мое“ 

* * *

Из „Зид“ от Радослав Бимбалов

Снимка "Сиела"

Авторът на първия стих за Зида e местен поет, известен в града и като хорист, но иначе железничар, животът му отдалече лъха на стомана, машинно масло и потна фуражка.

По време на нощна смяна, понеже влакове почти няма вече на тази гара, дежурните все дремят пред тихия телевизор, но не и поетът железничар – той драска с молив в малкото си тефтерче.

И няма пиле да прехвръкне, ат да го прескочи… реди си римите, излегнал се на една от твърдите пейки в чакалнята. Пише с усърдието на първолак, ръката му не е същата, след като я потрошиха тогава, в онази нощ, преди години.

Вдига глава, засмуква замислено графитния връх, всъщност, ако можеше той самият да е птица, дали би преминал от другата страна на Зида, пита се, но бързо клати глава, не е забравил – нито болката и унижението, нито сблъсъците и пламъците. Спомня си и онези, с оцъклените карнавални маски с дупки за по три очи, метнатите отгоре им настръхнали животински кожи.

Помни още и леденото в погледа на садиста, който размаза дланта му върху асфалта. Черни спомени, отпреди.

Чете първия стих за Зида, негов, че и изобщо – на глас, изпод гъст мустак и без особен плам, вече застанал прав в двуметровия си ръст до пукащия маслен радиатор в стаичката на дежурния началник-гара, някъде към три посред нощ:

Публиката, в лицето на дежурния полицай, кима обрано, сбърчва вежди и изкашля полепналия тютюнев дим от гърлото си, преди да отсъди колебливо: абе, става, само т’ва за тоя „ад“ не е много ясно, ама нейсе, аз к’во ли разбирам от поезии…

Железничарят не очаква разбиране от полицая, точно обратното – ясно му е, че ако стихът остава неразбран за колегата, значи е подходящ за конкурса на седмичника „Хурска чест“. Обявили са и награда, парична, но тя не вълнува поета. Този път ще те публикуват, допълва уверено полицаят, докато си поставя фуражката, после светва с фенерчето към лицето си, за да се убеди, че има батерия, стряска се от заслепяването и така окончателно се разсънва, навреме за влака в три и десет.

Двамата мъже излизат на студения перон две минути преди това, поне така показват стрелките на часовника, виснал от козирката над главите им. С всяко издишане парата от гърлата се смесва с мъглата, метната ниско върху мазните релси.

В студа тишината тежи повече, твори си железничарят поет, докато закопчава най-горното копче на служебния балтон, а полицаят до него пали цигара да се стопли.

Мъждукащите лампи раждат нови същества от всичко на перона, тези отражения – на пейки, кошчета, табели и знаци – се надигат като настръхнали вълци и вещици, затреперват все по-силно от вибрациите на задаващия се влак.

Светлините на фаровете му пристигат първи, плъзват се по релсите и осветяват нещо тухлено и масивно, вадят го от тъмното и се вижда, че оранжевата му равнина се извисява нагоре, стърчи над сградата на гарата. Железният път опира в дългия зид, пресякъл самите релси.

Нито един влак не може да продължи нататък, малката градска гара вече е последна спирка. Железничарят и полицаят заковават погледи в осветения от спрелия влак тухлен зид, познават го добре, но всеки път ги смълчава.

Представяш ли си, изрича глухо железничарят, как все някой машинист ще забрави за него, ще активира късно спирачките, искрите ще започнат да хвърчат, но влакът няма да успее да спре и безмилостно ще забие чело, ще размята оранжевите му тухли, през прах и дим ще го прониже, ще проникне отвъд?

Полицаят изслушва напевния въпрос, поглежда косо колегата, после връща очи към тухления гигант, мисли още миг, накрая вдига рамене. Не, казва, не си представям, мята фаса си върху релсите и точно преди да започне рутинната проверка на пристигналия празен влак, добавя небрежно: абе, знаеш ли к’во… за финала си мисля… по-добре да е „докато просто си стои“.

Железничарят не успява да реагира, проследява изчезването на полицая в спрелия влак и поглежда боязливо огромния зид, преди да извади тефтерчето и молива, за да поправи последната фраза с трудния си почерк:

и пътя ни ще сочи, докато просто си стои.