- Да си представим, че не съм те чел. Защо да те прочета? И откъде да започна?

Би било добре да ме прочетеш, ако искаш да назовеш и промиеш собствените си рани. Да се спуснеш с въже в подземното царство на душата, а сетне да излезеш на видело. С която и моя книга да започнеш, не забравяй да си поемаш въздух и да дишаш. Дори някъде да ти бъде трудно.

- Какво е „остайница“, за незапознатите? За мен, да те развеселя за миг, ми прилича по нещо на чудесната сръбска дума „несаница“ – несбъдната любима, заради която ти се нарушава нормалният сънен цикъл и се мяташ в чаршафите. Че и ставаш жертва на моментна тахикардия, като се сетиш за нея.

Добре, че не си помисляш за „усойница“, както някои хора търсят книгата ми в книжарниците. „Остайница“ е сръбското название на т. нар. заклети девици, още познати като „бурнеши“ в Албания. Това са жени, които дават клетва и се превръщат в мъже (социална, не телесна промяна), за да се грижат за семействата си, поради липса на мъже, които биват избити в кръвните отмъщения, познати в тези изолирани местности на страната. Или пък, за да избягат от често срещаните там уредени бракове. Отрязват им косите, обличат им мъжки дрехи, дават им мъжко име и така те печелят правомощията и свободата на мъжа. А жената там… Тя няма никакви права и струва 20 вола. Но свобода ли е живот, в който си се отказал от любовта и себе си?

"Няма нищо мъжкарско в това да се държиш като по-висш екземпляр"

- Добре, тогава „Остайница“ може ли да бъде наречен неофеминистки роман? И как ти се струват правата на жените в днешна България, където поне по моему все още царува предимно маскулинистко-колективистична култура, да не кажа епидермално-мачовска?

Романът ми абсолютно може да бъде схванат като неофеминистки - и по подобен начин бива разпознаван извън България. А правата на жените в България никак даже не ми се струват. Тук нямаме подобни писани патриархални закони, но неравенството между мъжете и жените продължава да съществува на много нива. От една страна е нормално да бъде така - ние сме балканска държава, в която патриотизмът и мачовщината се бъркат с любов към родината и семейството, а те нямат нищо общо с тях.

Да си татуираш Левски или Ботев на рамото и да биеш жена си не те прави мъж. Да се биеш в гърдите, че семейството ти е християнско, и да разфасоваш жена си и я затвориш в куфар, който ще метнеш в реката, не те прави мъж, и още по-лошото - не те прави човек. Неравенството в заплащането при мъжете и жените, отношението към тях от страна на мъжете, които ги празнуват само на 8 март (когато няма да ги обидят), са първите стъпки, които водят до насилието над жени. Няма нищо мъжкарско в това да се държиш като по-висш екземпляр. Това те прави едно друго нещо, което също завършва на „яр“. За мен истинският мъж е феминист. Точка.

- Къде сме по отношение на трансджендър идеологията и практики? Подозирам, че сме предмодерни, но това не изчерпва темата.

Намираме се близо до свещеното дърво, наречено „круша“. Не мога да говоря за тази идеология, но мога да кажа нещо за гей идеологията тук, което в известен смисъл са две различни неща. За жалост, България не е готова да приеме всички закони, от които гей хората ни имат нужда тук. Докато все още има партии, които развяват фашистки и хомофобски лозунги, докато анти-гей пропагандата продължава да твърди, че има гей пропаганда в училищата, каквато няма - трябва да минат много години, за да стигнем до нивото на държави, които поставят на челни политически постове транс- или хомосексуални хора, и където само заради обидни думи към ЛГБТИ-човек се влиза в затвора. Добре е да не забравяме къде се намираме, което не значи да не предприемаме стъпки в тази посока. Просто нека тези стъпки бъдат внимателни и обмислени - и промяната да започне от отказа да се толерира омразна реч и насилие към различните, защото утре това може да е вашето дете или внук.

- Протестираш ли? Как и защо?

Протестирам, когато мога, с хората на площада, но за мен най-големият бунт, който мога да направя, е чрез изкуството ми. Вярвам, че силата му е не по-малка от силата на някой, който крещи на площада. Ние, творците, сме длъжни да използваме таланта си не просто като красиво перо, което да забучим на главата си, а като оръжие, което може да спасява животи.

"Некадърните и нахалните се уважават и пробутват повече от талантливите и скромните"

- Какво те вбесява в българското живеене през 2026 година?

Вбесява ме тоталната липса на емпатия. Все по-голямото неумение да влизаме в обувките на другия и това, че виждаме всичко единствено в черно или бяло. Вбесява ме липсата на критично мислене. Вбесява ме, че хората се озлобиха до неузнаваемост и вече е толкова лесно да обидиш някого в социалните мрежи. Вбесява ме не чалгата като музика, а чалгата в културата.

Вбесява ме, че некадърните и нахалните се уважават и пробутват повече от талантливите и скромните. Че да си добър и услужлив значи, че си глупав, или че искаш нещо в замяна. Вбесява ме, че се слушаме, а не се чуваме. Че мислим, че можем да обичаме, но не можем да обичаме нито човека срещу нас, нито човека вътре в нас.

Не знам как стигнахме дотук, но имаме спешна нужда от душевно интубиране. И от малко по-добри тротоари, защото най-много от всичко ме вбесява да стъпя върху счупена плочка в дъждовно време и тя да се изплиска върху краката ми.

- Залязва ли наистина четенето като жест и осъзнато инструментализирано прекарване на времето?

Хората не са спрели да четат, но социалните мрежи взимат все по-голямо надмощие и се борят за нашето внимание по всякакви начини. В този ред на мисли не книгите са застрашени от изчезване, а мислещият и адекватен хомо сапиенс. Трябва да си дадем сметка за това, че книгата е едно от оръжията ни срещу бързото живеене, липсата на концентрация, де факто на настояще, де факто на живот.

"Истината е в баланса"

- Трябва ли да робуваме на кратките форми, само защото развитието на прословутата дигитална революция и съответните поколения някак го изискват?

Благодаря ти за хубавия въпрос. За мен и да, и не. От една страна, ние сме тези, които трябва да възпитават публиката, а не публиката да възпитава нас, и ние да творим според attention span-а на потребностите ѝ. Добре е да се вземе предвид, че в класическата литература, в която една полянка се е описвала в 20 страници, хората не са имали други развлечения освен литературата и вероятно правенето на любов, когато слънцето залезе. Сега е много трудно да задържиш вниманието на читателя. То и моето е трудно вече да го задържа в някоя по-дълга глава, която пиша. Защото мозъците ни работят вече другояче и трябва да приемем това. Това не значи, че трябва да пишем хайку-та вместо глави, само защото читателят трудно се концентрира и можем да го изгубим. Смятам, че истината е в баланса. Нищо в крайност не е довело до нещо хубаво. Разбира се, това не важи за гениите.

- След като плака от щастие заради първата „Букър“- номинация (за широкия списък – б.р.), какво се случи? Възцари ли се обратно онази чеховска сивота, но и умерена мъдрост?

Възцари се богът на интервютата и телефонните обаждания, който и до ден днешен не ми дава мира. Цвят в живота не ми липсва. Но скоро смятам да се оттегля към морето за известно време, за да се заредя за следващия си английски тур през май. И да, освен тъга, че нямам никакво време за себе си напоследък, натрупах и мъдрост. Подобрих умението си да казвам „не“ и да отстоявам още повече границите си, защото ако аз не си ги опазя, кой?

- И как се променя човек, ако се събуди номиниран за „Букър“? Без капка ирония тук.

Първо мисли, че е сънувал. После изпива чаша вода и си дава сметка, че не е сънувал. После благодари, че този житейски феномен му се случва заради нещо хубаво, не заради нещо лошо.

- Наскоро си изгубих времето с нашумялата еколожка и „зеленистка“ Сюзън Симард и за кой ли път започнах да се чудя: трябва ли писателят да се поогледа какво ще върви (и да се подчини на този дребен греховен порив), или пък трябва да се „ослуша“ какво чува вътре в себе си?

Започнеш ли да се ослушваш около теб „какво върви“ - свършено е с теб като писател. Един писател трябва да слуша и чува единствено това, което бълбочи вътре в него. Няма място за външния свят в писането. Там си сам и ако искаш да напишеш нещо добро, трябва да притихнеш, за да чуеш онзи вътрешен глас, който ще ти издиктува всичко, което ти е дадено да напишеш. Не завиждам на писателите, които пишат „каквото върви“ - те със сигурност не изпитват онзи най-истинен оргазъм от „писането до кокал“.

"Квася мляко, дърпам баници, правя рамен"

- Какво обичаш да правиш извън писането, впрочем?

Обичам да готвя, да гледам „24 Kitchen”, „Бразди“, „Вкусът на България“. Да чета и да гледам как се пикират домати и с какво се махат охлюви от рукола, обичам да чета и да гледам всякакво агрикултурно и хранително съдържание, също видеа за ремонти и интериорен дизайн. Колекционирам стари сортове семена за зеленчуци. Отглеждам микрорастения, пресаждам цветя. Наскоро посадих една бяла праскова в двора на нашите, дано се хване, за да мога да си правя от нея коктейла на Хемингуей - Bellini. С няколко приятелки играя белот, танцуваме, пием и псуваме умерено. С други ходя на театър, кино, на разходки в гората. Квася мляко, дърпам баници, правя рамен (не само по празници). Надъхвам се да се запиша на фламенко и никога не се записвам. Плувам, когато имам време, а когато нямам - слушам музика. Обичам да обичам човека, който ме обича, да лежим на дивана, да гледаме филми или да четем, или пък да нищоправим. Изобщо, старая се да не умирам, преди да съм умряла.

- Кое е гузното ти удоволствие? За което почти никой не знае?

 „Ергенът“.

- Ирена Иванова и Рене Карабаш: това различни битности ли са? Или двоичен код?

Става въпрос за много хора, които се опитват да бъдат един човек.

- “Остайница” влезе и в краткия списък за международния “Букър”. Ами сега?!

Фестивали, турнета, интервюта и още интервюта, срещи с невероятно смислени хора, излитания, кацания и пак излитания. Всичко това е прекрасен житейски опит и съм благодарна, че ми се случва, но ще съм също толкова благодарна този период до лятото да отмине и да се върна към писането на романа ми.

- Давала ли си по-смислено интервю и ако да, къде?

Кълна се в Девата от Гуадалупе: не.

Дойче веле